"Зоната" - читать интересную книгу (Чайлд Линкълн)

Линкълн ЧайлдЗоната

На Вероника

Пролог

На здрачаване, когато звездите започнаха да се появяват една по една на замръзналото небе, Усугук се промъкна тихо като лисица до иглуто. Тази сутрин бе навалял пресен сняг и старейшината на селото се вторачи в сиво-бялата арктическа пустош, която се простираше във всички посоки до мрачния и празен леден хоризонт. Тук-там от снега като черни ребра стърчаха парчета вечно замръзнала земя, наподобяващи кости на праисторически зверове. Вятърът се усилваше и ледените кристали хапеха бузите му и се заплитаха в обточената с кожа качулка на парката. Наоколо имаше струпани по-малки иглута, които не бяха осветени и приличаха на гробници.

Усугук не обърна внимание на тези неща. Той съзнаваше единствено съкрушителното чувство на ужас и бързото блъскане на сърцето си.

Когато влезе в снежната къща1, малката група жени, събрани около огъня от запален мъх, бързо вдигнаха погледи към него с напрегнати и тревожни изражения.

— Мокток е инкарток — каза той. „Време е“.

Безмълвно и с треперещи пръсти те събраха скромните си сечива. Иглите от кости бяха прибрани в игленици от същия материал. Стъргалките за кожа и улу2 за дране бяха прибрани в парките. Една от жените, която дъвчеше ботуши от моржова кожа, за да ги направи по-меки, внимателно зави чифта в овехтяло парче плат. След това те се изправиха и една по една се измъкнаха през грубия отвор, който служеше за врата. Последна излезе Нулате с оборена от страх и срам глава.

Усугук проследи с поглед как кожата от карибу падна обратно и закри входа, скривайки гледката отвън: самотната групичка снежни къщи, ледената пустош, която се простираше от замръзналото езеро чак до немощното слънце. Той остана за миг неподвижен, опитвайки се да забрави страха, който го беше загърнал като тежко наметало.

След това се обърна. Имаше прекалено много работа и твърде малко време да я свърши.

Шаманът енергично пое към задната част на снежната къща и отметна завивките в горната част на малката купчина кожи, откривайки кутия от черно полирано дърво. Много внимателно той я положи пред огъня. После измъкна измежду кожите церемониална амаути3, сгъната с ритуална грижливост. Разтвори качулатата парка и я нахлузи през глава, докато сложната й украса от пискюли с мъниста тихичко подрънкваше. Като свърши, се отпусна с кръстосани крака пред кутията.

Остана така около минута, милвайки кутията с пръсти, сбръчкани от годините на борба с враждебната природа. После я отвори и извади единия от предметите вътре, заобръща го и усети неговата сила, вслушан внимателно в онова, което би могъл да му каже. След това го върна в кутията. Повтори същото и с останалите предмети в нея. Но през цялото време усещаше страха в себе си. Той лежеше дълбоко в неговото тяло, подобно на несмляна китова мас. Осъзнаваше много добре какво означава онова предзнаменование, на което станаха свидетели. То се беше случвало само веднъж през съществуването на народа, преди десетки поколения. Въпреки това историята, разказвана от баща на син пред огнището в иглуто, оставаше все така зловеща, сякаш се беше случила вчера.

Но сега всичко изглеждаше толкова злокобно несъразмерно спрямо простъпката, която го бе предизвикала…

Той си пое дълбоко дъх. Всички разчитаха на него да възстанови мира, да върне в равновесие естествения порядък. Но това беше трудна задача. Народът толкова намаля, че не беше оцеляла повече от шепа люде, които да му предадат тайните познания на предците. Тях вече ги нямаше, защото преминаха в света на духовете. От тайния орден на природата беше останал само той.

Бръкна под амаути и измъкна шепа изсушени билки и растения, грижливо завързани с тънък стрък арктически балсам4. Издигна ги с две ръце и ги постави в огъня. Облаци сив дим се заиздигаха нагоре и изпълниха снежната къща с миризмата на древни гори. Бавно и почтително шаманът извади предметите от кутията и ги подреди в полукръг пред огъня. Връх от бивника на рядък бял морж, уловен и убит от неговия пра-пра-прапрадядо. Камък с цвета на лятно слънце, издялан като главата на росомаха. Разклонение от рог на карибу, ритуално нарязано на двадесет и едно парчета, украсено със сложни шарки от малки дупки, направени с шило и напълнени с охра.

Най-накрая извади малка фигура на човек, изработена от кожа на северен елен, слонова кост и мъхест вълнен плат, и я сложи в средата на полукръга. Постави дланите си върху пода на снежната къща, отпусна брадичка на гърдите и направи нисък поклон пред нея.

— Всемогъщи Куукджуаг — започна да напява той, — Ловецо в замръзналата пустош, закрилник на народа. Оттегли яростта си от нас. Тръгни отново кротко под лунната светлина. Върни се към мира.

Изправи се в седнало положение. След това се протегна към първия предмет в полукръга, бивника на моржа, и го завъртя по часовниковата стрелка да сочи към лицето на фигурката. С ръка на бивника, монотонно занарежда, като от време на време запяваше изкупителната молитва, молейки Куукджуаг да смекчи сърцето си и да прости.

Простъпката беше извършена миналата сутрин. В залисията на ежедневните си домакински задължения Нулате неволно беше допряла сухожилията на карибу до месото на морж. Жената беше болна и уморена и това беше достатъчно да обясни подобно недоглеждане. Но въпреки оправданията забраненото беше сторено и древното правило нарушено. Сега душите на мъртвите животни, които се намираха в духовно противостоене, бяха осквернени. И Куукджуаг, Ловецът, беше почувствал техния гняв. Това обясняваше онова, което малката група на Усугук видя снощи в замръзналата пустиня.

Молитвата продължи десет минути. След това Усугук бавно и предпазливо придвижи набръчканата си ръка към следващия предмет и започна отново напевната си молитва.

Отне му два часа, за да завърши церемонията. Накрая, като се поклони за последен път пред фигурката, старият мъж произнесе благословия на раздяла, раздвижи крака и мъчително се изправи. Ако всичко бе минало добре, ако беше изпълнил ритуала правилно като своите предци, петното щеше да се махне от тях и Ловецът да оттегли своя гняв. Той обиколи огъня по часовниковата стрелка, а после обратно. Тогава коленичи отново пред кутията и се залови да прибира вътре предметите, като започна от малката фигурка.

Докато правеше това, чу викове пред снежната къща, ридания, писъци, гласове, изпълнени с отчаяние и вопли.

Изправи се бързо, а ужасът стисна сърцето му. Нахлузи парката, отметна кожата от карибу и прекрачи навън. Жените стояха там, скубеха коси и сочеха към небето.

Той също погледна нагоре и изохка. Страхът и ужасът, които бяха отслабнали по време на успокоителните ритуали на церемонията, го обзеха с двойна сила. Те се бяха върнали. И беше по-лошо от снощи. Много по-лошо.

Церемонията се бе провалила.

В този миг Усугук осъзна с ужасяваща сигурност истината. Случващото се не беше в резултат на нещо, което Нулате и останалите бяха направили. Това не беше просто яростта на Куукджуаг или някакво случайно оскверняване. Само нарушаването на най-святото от духовните табута би могло да предизвика яростта, на която в момента ставаше свидетел. Подобно на безброй поколения преди него, Усугук беше предупреден какво е това табу.

И не само предупреден, защото знаеше. Той беше видял…

Погледна към жените, които го гледаха втренчено с подивели от мрачни предчувствия очи.

— Съберете нещата, които ви трябват — каза им той, — утре ще тръгнем на юг към планината.