Рикардо АбернетиОтрочето

— Сине! — изкрещя родителят.

— Сине! — изпищя родителката като вибриращо ехо.

— Пак е изчезнало някъде това глупаво хлапе! Ако е намислил да си играе в плитчината по време на отлив…

Родителят прекъсна фразата точно на тази зловеща нотка. Той се изпъна на склона, колкото позволяваше дължината му, и гневно се взря в мътната вода на плитчината, където повърхността на морето блестеше като късчета от разбито огледало.

Синът не се виждаше никъде.

Родителката изплашено оглеждаше противоположната страна — там, където склонът на крайбрежния шелф бързо потъваше в зелената тъма — все по-тъмна със спускането на слънцето. Някъде там рифът, който беше убежището им, стръмно слизаше към бездната.

— Ой-ой! — ридаеше родителката. — Загинал е. Паднал е в бездната и са го изяли морските чудовища. — Стройното й стъбълце потръпваше в основата си, а розовите разклонения на изящното й венче от разбъркани нишки се разлюляваха, увлечени от теченията на отлива.

— Глупости, скъпа — каза родителят. — Няма никакви морски чудовища. В най-лошия случай — мъжествено я утешаваше той, — би могъл да заседне в утайките след отлива.

— О! — изхлипа родителката. — Значи ще го изяде някое земно чудовище.

— Няма никакви земни чудовища! — гневно я прекъсна родителят. Той толкова рязко изправи стъбълцето си, че камъкът, към който двамата с родителката бяха съпружески прикрепени, едва не помръдна. — Колко пъти ще ти повтарям, скъпа моя, че ние сме най-висшата форма на живот!

— Ох! — изстена родителката.

Съпругът престана да я утешава и с глас, от който потрепериха всички корали на рифа, изкрещя:

— Сине!!

Тяхното нещастие бе започнало да привлича всеобщото внимание. В сгъстяващата се здрачина пипалцата бяха престанали да процеждат вода за вечерята и главите на стъбълцата се бяха извърнали към разстроените родители. Трите девствени лели, закрепени в букет към един голям камък наблизо, изпаднаха в суматоха и започнаха любопитно да следят родителите.

— Крайно време е този сополанко да разбере какво е дисциплина! — ръмжеше родителят. — Само да ми падне…

— Но, мили… — изстена родителката.

— Привет, предци! — изпищя отнякъде отрочето.

Родителите се извърнаха толкова бързо, че отстрани изглеждаше сякаш главите им са на едно стъбълце. Синът им плуваше на няколко фатома над тях, лениво загребвайки срещу прилива. Беше ясно, че току-що се е измъкнал от някоя цепнатина на близкия риф. В две от пипалцата си бе стиснал небрежно кръгло камъче, полирано от прибоя.

— КЪДЕ БЕШЕ?!

— Ами никъде — невинно отвърна отрочето. — Играехме си с поповите лъжички на потъни-изплувай.

— Казва се „с другите личинки“ — внимателно го поправи родителката. Тя не понасяше жаргона.

Родителят хвърли към отрочето суров поглед.

— А откъде взе този камък?

Отрочето се сви виновно, полираният от прибоя камък се изплъзна от пипалцата му и падна на дъното, вдигайки облаче от мътилка.

— Е, може би… може би без да искам неволно съм тръгнал към брега…

— Може би! Когато аз бях личинка — започна родителят, — хлапаците слушаха родителите си и нямаше никакви такива „може би“!

— Но, скъпи… — отби яростта му родителката.

— И няма да позволя някаква личинка… някаква си личинка да си прави оглушки! СИНЕ, ДОПЛУВАЙ ТУК!

Отрочето предпазливо плуваше около родния камък, като оставаше недосегаем за пипалцата. Прошепна:

— Няма да доплувам.

— ПРАВИЛНО ЛИ ЧУХ ДУМИТЕ ТИ?!

— Да — призна си отрочето.

Съседите изпънаха стъбълца. С отчаян писък трите девствени лели се вплетоха една в друга в очакване да видят какво ще предприеме родителят.

Но родителят само нещо избълбука и млъкна.

— Но, скъпи — побърза да се намеси родителката, — трябва да сме търпеливи. Знаеш, че всички деца минават този период на личинки…

— Когато аз бях личинка… — изхриптя родителят, закашля се, изплю някакво случайно погълнато раче и започна отново: — Когато аз бях личинка… — Гласът му замря, свирепо размаха пипалцата си и изкрещя: — Ела да се прилепиш!

— Не искам — отвърна хлапето и заплува напред с основата си към сянката на рифа.

— На този любовчия — беснееше родителят — трябва да му намерим добра личинка. Тоест исках да кажа… — и злобно огледа родителката и съседите.

— Но, скъпи — гальовно започна родителката, — нима не забеляза?

— РАЗБИРА СЕ… За какво говориш?

— Ти не видя ли какво прави синът? Той носеше камъче. Мисля, че е още дете, че още не разбира защо, но…

— Камъче ли? А, да, камъче… Не се ли досещаш какво означава това, скъпа моя?

Родителят отново се зае с умственото развитие на родителката. Това беше продължителна работа, на която краят й не се виждаше — просто защото той и спътницата на неговия живот трябваше завинаги да останат на един и същи, с вкус подбран камък. (Родителят собственоръчно бе украсил този камък с цветен чакъл, раковини, морски таралежи и парчета корали в стил рококо — той все още беше модерен в ония времена, когато родителят — тогава още свободно плуваща личинка — ухажваше своята годеница.)

— Разумът, скъпа моя — обяви родителят, — е напълно несъвместим с движението. Помисли си: как биха могли да се раждат идеи в мозък, който се лашка насам и натам, и е непрекъснато бомбардиран от постоянно променящи се впечатления? Виж нисшите животни — те цял живот плуват и не са способни нито да се прикрепват към корени, нито да мислят. За разлика от инстинкта, скъпа моя, разумът изисква постоянна гледна точка.

Той направи пауза, а родителката промърмори: „Да, скъпи“, както винаги, щом чуеше тази фраза.

В този момент отрочето приплува в посока към бездната. Движенията му бяха вече несръчни, все по-трудно удържаше наедряващото си тяло в хоризонтално положение.

— Виж, ако щеш, нашите собствени младоци — продължи родителят. — Празноглави личинки, които се размотават по плитчините в търсене на нови стимули. За щастие обаче в края на краищата достигат зрелост и стават разумни неподвижни индивиди. И докато още несформираният интелект въстава срещу неизбежния край на безгрижния личинков стадий, инстинктът, тази природна мъдрост, ги принуждава да се готвят за великата промяна.

И кимна самодоволно, когато от сумрака на дълбоководието се появи отрочето. Пипалцата му стискаха базалтово камъче, вероятно взето от осеяния с камъни склон. Отрочето бавно плуваше по ръба на рифа, а възрастните актинии под него изпъваха глави и си шепнеха възбудено. Сега вече отрочето не плуваше толкова несръчно и ако неговият родител не вярваше толкова сляпо в инстинкта, той вероятно би си спомнил онази грубо материалистична теория на един учен-революционер, според която склонността на личинките да пренасят камъчета се обяснява единствено с потребността да се уравновесява наедряващата задна част на тялото.

— Погледни — тържествено обяви родителят, — той едва ли разбира защо го прави, но инстинктът го принуждава да събира материали за своя бъдещ дом.

— Но, скъпи — рече родителката, — не смяташ ли, че ти би трябвало вече да му обясниш някои деликатни неща?

— Тц — отсече той. — Мъдростта на инстинкта…

— Но, скъпи, ти сам си казвал, че личинката се нуждае от родителски наставления?

Родителят изправи стъбълцето си и властно нареди:

— СИНЕ, доплувай тук!

Блудното отроче се приближи предпазливо.

— Сине — тържествено започна родителят, — сега, когато ставаш вече голям, трябва да научиш някои факти.

Родителката се обля в нежнозелена руменина и се обърна.

— Скоро — продължи родителят — ти ще почувстваш непреодолим стремеж… да се спуснеш на дъното и да си намериш някое уютно местенце, което ще стане твой дом до края на живота. Може би вече си намерил общ език с някоя… как да кажа… такова… с някоя очарователна млада личинка от другия пол, която ще поканиш да подели с теб твоя камък? Ако още не си, трябва да направиш своето място за прикрепване колкото може по-привлекателно, че някоя такава личинка да реши да го украси със своето…

— Аха! — досети се отрочето. — Значи затова момчетата казват, че тях не можеш да ги склониш с нищо друго, освен с готин камък.

Родителят се замисли.

— Е… като оставим настрана тези чисто материални съображения като изборът на камък… остават, така да се каже, някои… такова… по-особени моменти, които при обикновени обстоятелства не е прието да се говорят на висок глас.

— Това са глупотевини! — отсече отрочето. — Аз изобщо не искам да се прикрепвам. Аз искам да продължа да се движа свободно. В океана има толкова много неща, които още не съм видял. Не искам да се враствам с камък!

Родителката побеля от ужас. Родителят метна унищожителен, пълен с възмущение поглед.

— Ти съвсем скоро ще разбереш — изхриптя той, понижил глас от предпазливост, — че с биологията не се спори. — Направи пауза и заключи: — Синко, аз повече не те задържам.

Отрочето се понесе към далечината, а родителят респектиращо успокои родителката:

— Трябва да сме търпеливи, скъпа. Всички деца минават през личинковия стадий.

— Да, скъпи.

В края на краищата обаче отрочето сякаш се бе примирило с неизбежното и започна да се подготвя за неумолимите промени.

Колкото и да му тежеше задната част на тялото, той не жалеше усилия и започна да мъкне камъни, водорасли и раковини към онова залюбено от него място на склона, където вероятно възнамеряваше да направи внушително жилище. Според родителите, обиталището на техния син вероятно ще бъде украшението на цялата колония (тъй мислеше родителката) и ще съблазни някоя очарователна партньорка (тъй мислеше родителят).

Сегиз-тогиз отрочето продължаваше да си плува покрай рифа в компанията на приятели, други личинки, макар родителите му да не одобряваха това — между тях можеше да има и особи със съмнителен произход. Те дори подозираха, че някои от приятелчетата, дошли на рифа след отлива, се ползват с твърде съмнителна репутация, защото вероятно са се появили на белия свят чрез пъпкуване — нещо, което не е прието в порядъчното общество.

Но външността на отрочето и ленивото плуване показваха, че идва краят на юношеското безгрижие. Както казваше родителят, с биологията не се спори, и когато долната част на тялото придобие крушовидна форма, от романтичните илюзии на младостта не остава нищо.

— Винаги съм знаел, че нашичкият си има здрава основа — великодушно обяви родителят.

— Или най-малкото поне няма още дълго да плува с тези отрепки — въздъхваше радостно родителката.

— И какво толкова се размотава около този пенест камък?! — негодуваше родителят, като хвърляше погледи към зелената мъгла там, където отрочето градеше дом. — Не знае ли, че пенестият камък няма да издържи и две години?!

— Виж, скъпи — тревожно каза родителката. — Според мен това е същата онази личинка, която веднъж ме обиди. Не ми харесва, че се навърта около сина. Нашият северозападен съсед с абсолютна сигурност знае, че тя е отпъпкувана.

— Глупости — побърза да я успокои родителят. — Когато момчето се устрои окончателно, ще има достатъчно достойнство да не допуска разни фльорци. Това е въпрос на психология, скъпа: новата му вертикална поза ще промени коренно начина му на мислене.

И дойде великият ден.

Отрочето старателно довърши съоръжението си. Доколкото е възможно да се съди от разстояние, беше доста прилично, макар малко по-ниско и по-плоско, отколкото е прието, а такова оригиналничене е признак на лош вкус.

Като огледа за последен път съоръжението, отрочето постави тялото си вертикално и уморено спусна долната му част към мястото, готово за прикрепване. След минута се опита да гребне с пипалцата, но не можа да се вдигне — беше се прикрепил веднъж и завинаги.

По-младите личинки надничаха от цепнатините на рифа с благоговеен ужас.

— Честито! — крещяха съседите.

Родителят и родителката благодарно се покланяха във всички посоки, а родителката снизходително помаха с пипалца на трите девствени лели.

— Е, какво ти казвах! — тържествуващо възкликна родителят.

— Да, скъпи — кротко се съгласи тя.

Внезапно обитателите на по-долните камъни нададоха тревожен вопъл. По цялата колония пролази вълна от объркване и недоумение. Като погледнаха, родителят и родителката замръзнаха.

В началото отрочето се опита да гребе, но по един напълно непозволен начин — като се огъваше и усукваше, при това съвсем несръчно. Ако се съди обаче по уверените му движения, явно не го правеше за пръв път. Тъй като продължаваше да запазва вертикалната си поза, създаваше се впечатлението, че се опитва да плува странично.

— Той е полудял! — изпищя родителката.

— Страхувам се… — измърмори родителят. — Страхуваме, че не.

Виждаше се, че в действията на отрочето има някаква система. То продължаваше да гребе по същия нелеп начин, при това то и построената от него платформа като че ли се преместваха.

Отделни части от мястото на прикрепването се въртяха по някакъв напълно неразбираем начин. И цялото съоръжение пълзеше по дъното, като подскачаше по неравностите на пясъка и скрибуцаше нетърпимо. Но се движеше!

Личинките напуснаха цепнатините си и обградиха съоръжението, засипвайки стопанина му с въпроси. Родителите крещяха възмутени да не го притесняват. Трите девствени лели пищяха и почти до припадък преплитаха пипалцата си една в друга.

Никой не помнеше такова потресение от последното цунами насам.

— ВЪРНИ СЕ! — крещеше родителят. — Така не се прави!

— Върни се! — крещеше родителката. — Така не може!

— Върни се! — крещяха съседите. — Така не бива!

Но отрочето беше глухо за доводите на разума. Отрочето беше изнамерило колелото.