"Синдромът „Хю“" - читать интересную книгу автора (Паркс Адел)

6.

Някак си оцелявам до обедната почивка, макар часовете да ми се губят. Питам се дали за хората около мен съм същата Джордж. Може би. Което е странно — всъщност съм толкова по-различна.

По обяд отскачам до книжарницата и си купувам книга за младата майка — трябва да се ограмотя, защото познанията ми за бременността се свеждат само до това, че мензисът ми спира и ставам дебелака. Едва ли има по-голяма невежа от мен по този въпрос.

Мокрите лондонски улици гъмжат от хора, които се надяват да се възползват от последния ден на сезонните разпродажби. Наблюдавам ги как притичват от магазина до автобусната спирка в безплодни опити да се спасят от дъждовните капки. Само те се движат, иначе градът не дава признаци на живот — отчасти заради проливния дъжд, отчасти защото шофьорите на камиони отново протестират срещу нещо. Ако не греша, днес искат да бъде забранен вносът на сирене от Франция. Което според мен е напълно безсмислено.

По пътя към книжарницата ми се случва нещо странно. Кълна се, че никога, ама никога не съм виждала в Лондон бременна жена. Нито една, въпреки че живея тук дълги години. Но докато изминавам краткото разстояние между Голдън Скуеър и Пикадили, виждам три. Цели три! И две майки, които носят бебетата си в смешните ранички, наречени „кенгура“, плюс безброй жени с колички, в които се предполага, че спят бебета. Очаквам всеки момент Джеръми Бидъл, „господарят на скритата камера“, да изскочи иззад стълба за уличното осветление и да ми каже, че това е шега, че тромавите жени са статистки с възглавници на корема, за да ме заблудят.

Въпреки че мрачните им изражения изглеждат съвсем непресторени.

Горките жени — личи си, че са капнали от умора, срамуват се от наднорменото си тегло. Изобщо не приличат на разцъфнали рози и не се усмихват благо, както гласи широко разпространената заблуда.

Ужас!

Едва след половин час откривам щанда с книгите, които ме интересуват. Намира се на третия етаж, което ме навежда на мисълта, че книжарницата е проектирана от мъж или пък от жена, все още неоткрила репродуктивните си способности. Бавно изкачвам стъпалата, пухтя като маратонец пред финала. Трудно ми е да си представя, че съвсем доскоро се гордеех със способността си да тичам нагоре-надолу по всякакви стълбища, включително онези, водещи към метростанцията на Пикадили, където проклетите ескалатори никога не работят.

Истинско откровение за мен е съществуването на цяла индустрия, посветена на невидимата армия от жени, които очакват бебе. Полиците са отрупани с книги, посветени на бременността. Справочници, хумористични романи, книги, в които се разглеждат емоционалните, психологическите, социологическите, икономическите и политическите аспекти на създаването на дете. В някои фактите са подкрепени с диаграми, в други — със снимки, черно-бели и цветни (ах, каква прелест!). Откривам справочници за зачеването, износването на плода и самото раждане. За първите дни, седмици, месеци и години на детето. Изборът е зашеметяващ. Нямам представа коя книга да купя. Въпреки богатото разнообразие всички притежават две общи характеристики. Първата е, че жените на снимките носят рокли с моряшки яки, а прическите им са според модата от осемдесетте, втората — че всички до една са ужасяващи и потискащи. Завива ми се свят, изпадам в състояние, подобно на транс, накрая взимам две книги, които са най-близо. Едната е наръчник за бременната, етапите са описани най-подробно. Прелиствам я, докато стигам до раздела за бебето в деветата седмица на бремеността.

Поглеждам илюстрацията, очаквайки да видя сладурче, което може да се яви на прослушване за реклама на бебешки продукти. Но мъничкото същество прилича на извънземно, очите му изглеждат зли. Втората книга е по-ведра, изброени са съветите, които бременната получава от най-добрата си приятелка. Тъй като не успях да съобщя на най-добрата си приятелка, че съм бременна, предполагам, че книгата ще е пълноценен заместител на въпросната приятелка.

Попадам на друг справочник, от който сякаш живак се разпръсва в нервната ми система. От заглавието ме побиват тръпки. Книгата е посветена на спонтанните аборти и недоносените деца. За пръв път от осмата си година казвам молитва. Нещо като молитва. Не коленича насред магазина, но моля онзи (или онази), който е там, горе, да помогне на зрънцето кускус да стане ревящо бебе.

Желая го толкова много, че за миг преставам да дишам.

Какво ли означава? Дали за пръв път реагирам адекватно? Струва ми се съвсем естествено. Във всеки случай е по-естествено от повечето мои реакции, например прехласването по филма „Криминале“. Зная, че от мен се очаква да го харесам — откровено казано, не ми допадна, ала ще запазя в тайна мнението си. По-честно е, отколкото да твърдя, че леглата, изложени в галериите, са изтънчена форма на модерното изкуство, вместо да кажа, че според мен това е налудничаво.

Изкачването до третия етаж на книжарницата така ме изтощава, че решавам да се подкрепя с чаша кафе. С неудоволствие си спомням, че вече не бива да пия кафе, затова си поръчвам бананов млечен шейк (още един навик от детството, който отдавна съм загърбила), защото стомахът ми отново се надига на бунт и отправя искания за нещо сладко и калорично. Търпеливо чакам на опашката в кафенето към книжарницата, изпод око наблюдавам единствената свободна маса и се питам кой ще ми изневери пръв — стомахът или краката. Забелязвам как някакъв тип влиза в кафенето, оставя чантата си на свободния стол и се нарежда зад мен. Не му се сърдя, всички сме прилагали номера с чантата. Взимам млечния шейк и сядам от другата страна на масата.

Чели ли сте някоя от тези книги? Чели ли сте? В утробата си нося извънземно! Извънземно, което пие амниотична течност (каквото и да означава това), предизвиква жестоко повръщане, деформиране на тялото и уголемяване на гърдите!

Откривам още, че дължината на ембриона е около два сантиметра; авторът го оприличава на маслина, твърди още, че матката ми е с размерите на грейпфрут. Човекът явно е маниак на хранителна тема. Отврат! Маслини! Жадувам да хапна маслини или от черешките, с които през седемдесетте са сервирали коктейлите. На връщане към службата непременно ще отскоча до „Теско Метро“.

Човекът с чантата се връща. Усмихвам се и от учтивост казвам:

— Дано не възразявате, нямаше друго свободно място.

Отново зачитам книгата за бременни, за да му покажа, че не възнамерявам да му досаждам с разговори и че седя до него по необходимост, не от желание да завържа запознанство.

Уводът гласи: „Независимо дали това е първата ви бременност, или очаквате второ, трето или четвърто дете (ужас!), моментът е много щастлив за вас. Невероятно изживяване е да усещате бебето в утробата си.“

Наистина е невероятно. И още: неприятно, нетърпимо и немислимо.

Излиза, че бременността не трае девет месеца, а почти десет… поне четирийсет седмици, което само удължава агонията. Пардон, исках да кажа „удължава невероятното изживяване“. Очевидно също като кралицата моят зародиш има два рождени дни — оплождане на яйцеклетката и същинското ми забременяване. На шеста страница вече ми се вие свят от думи като слуз и ендометрия.

— Всъщност възразявам — изтърсва човекът с чантата.

— Моля?

— Масата е заета. Приятелите ми ще дойдат всеки момент.

Стреснато вдигам поглед от книгата. Предполагам, че си измисля — прилича на самотен компютърен маниак, а единствените му приятели са виртуални, — но не мога да го нарека „лъжец“.

— Освен това седнах пръв — добавя той, превръщайки се от нахакан компютърен маниак в пелтечещ смотаняк.

И това не отговаря на истината, ала ми е толкова зле, че нямам сили да споря.

— Бъдете спокоен, ще стана, щом дойдат приятелите ви.

Искам да знаете, че подобна толерантност и склонност към компромис са нетипични за мен и нечувани за Лондон.

— Не. Настоявам още сега да освободите мястото — настоява жалкият мизерник и ми се пули с влажните си рибешки очи.

— Съжалявам, но няма къде другаде да седна. — Небрежно побутвам към него книгата за бременни, поизпъчвам корема си с надеждата той да забележи състоянието ми, да се засрами и да ме остави на спокойствие. Чувствам се отвратително, дори да искам, не мога да отпия нито глътка от млечния шейк. Изкушавам се да стана, защото мразя откачалките, но онази Джорджина, която знае правата си, отказва да отстъпи пред някакъв нещастник.

Въпросният нещастник носи очила, джинси и бежов пуловер. Козята му брадичка е доста рехава, да не кажа проскубана. Като го гледам, едва ли тежи повече от шейсет килограма. Интуицията ми подсказва, че е завършил география. Той чете „Гардиан“ и се преструва, че разбира вицовете в раздела, наречен „Детектив“. Обзалагам се, че веднъж седмично майка му посещава кварталната фризьорка, а баща му по цял ден виси пред телевизора. Нещастникът няма приятелка. Не е заплаха за мен. Казвам си, че няма да му обръщам внимание — ще изпия шейка и ще си тръгна. Ала той си е наумил друго.

— Ти си от проклетите мръсници, нали? — изтърсва.

Казва го на мен. На мен!

Живея в космополитен град, работя в рекламна агенция, свикнала съм с цветистия език. Зная какво разбира онзи под „проклети мръсници“. Шофьорите, които по време на неделните задръствания карат прекалено бавно; наперените хлапаци, които те изпреварват на светофарите; транспортни полицаи, които те глобяват за неправилно паркиране, въпреки че се връщаш при колата още докато пишат квитанцията. Очевидно включва и мен в тази категория. Само че не мога да му отвърна. Знам, че ако проговоря, ще го обсипя с ругатни, от които дори моряк би се засрамил.

Или ще се разплача.

Истерично.

С върховно усилие на волята потискам желанието си да го нагрубя или да се разридая. Грабвам книгите и си тръгвам. Надявам се мизерникът да не разбере, че треперя.

Въпрос: В какъв свят ще живее детето ми? Отговор: Свят, в който мъж от средната класа, четящ „Гардиан“, нагрубява жена от средната класа, която пие млечен шейк.

Изсипваме се от асансьора — шумна тълпа хора, които умират да пийнат нещо, да пушат и да поклюкарстват. Мъча се да потисна негодуванието си от факта, че само едно от тези удоволствия ми е разрешено. След работа често отиваме да пийнем по нещо; алкохолът би трябвало да ни подейства успокояващо, но на практика и в бара продължаваме да говорим за работата си, поради което вместо да се отпуснем, още повече се изнервяме. Но въпреки всичко тези запои са неустоимо примамливи. Когато сметката се плаща от фирмата, посещаваме модни заведения като „Маш“ и „Титаник“, но ако нямаме клиент да ни „спонсорира“, обикновено отиваме в „Краун енд Септър“ — кварталното заведение, в което сервират безвкусна и прекалено скъпа бира; мокетът е прогорен от цигари и е на петна от кръв (спомен от пиянски сбивания) и повръщано от хора, които не разбират концепцията за „последното питие, което прелива чашата“. Накратко, барът не притежава други предимства, освен че е близо до службата ни. Ще ни намерите там почти всяка вечер. Днес обаче е различно. Брет ни е осигурил покани за откриващия се бар на негов приятел и макар че ще пия само газирана вода, с нетърпение очаквам вечерта. Заведението „Чампейн Шарлот“ е имало съмнителната чест да бъде похвалено в списание „Свободно време“. Ще присъстват всякакви важни и известни персони. Денят беше дълъг и уморителен, но изведнъж настроението ми се повишава.

— Топките ме болят, тази вечер трябва да изчукам нещо — отбелязва Карл.

— Душичко, толкова си чаровен — промърморвам.

— Не чукаш ли достатъчно, шибан задръстеняк? — пита Дру. Това е единственият им начин за общуване.

Карл изръмжава нещо, ала аз не го чувам, защото забелязвам Хю. Сърцето ми подскача — отдавна не е идвал да ме вземе от работа. Станал е много по-внимателен, откакто му съобщих, че съм бременна. След по-малко от секунда виждам милата му дъщеричка Кейт, която изобщо не е мила, и Том, който още е толкова малък, че няма оформен характер, пък било то и противен.

Радостта ми помръква. Явно съм забравила някакъв ангажимент.

— Вървете, момчета — казвам с въздишка. — Ще ви настигна.

На вратата те си разменят любезности с Хю.

Поздравяват го за новата работа, говорят за футбол и различни марки бира. Личи, че го харесват. Лицето ми засиява. Как да не се гордея с Хю? С лекота общува с всякакви хора, същевременно е много по-умен, по-изискан и по забележителен от колегите ми. Въпреки че ризата му е като на Карл, а костюмът — като на Дру, само в различен оттенък.

— Скъпа! — Той обгръща с длани лицето ми, целува ме по устните. Щастлива съм, когато проявява чувствата си, особено след като месеци наред се криехме от всички. Победоносно поглеждам „момчетата“, ала те вече се изнизват през вратата, устрймени към бара и напитките. — Изглеждаш страхотно — шепне ми Хю.

— Какво искаш?

Широко се усмихва, аз също, защото комплиментът е поредното доказателство, че с него сме „двойка“.

— Май сгафих — подхвърлям. — Забравила съм, че е твой ред да гледаш децата, а?

Хю свива рамене, плесва се по челото, косата му остава все така безпомощно разчорлена. Когато му е изгодно, много умело играе ролята на объркано момченце; макар да не ми въздейства като преди тринайсет години, жестът е толкова типичен за него, че не мога да му устоя.

— Бека е на някакъв вечерен курс, обещах да й помогнем с децата. В крайна сметка в наш интерес е тя по-бързо да завърши обучението си и да се върне на работа.

Разбира се, има право. Ребека не работи, затова Хю продължава да изплаща ипотеката за апартамента им, а живее безплатно при мен. Ще бъде нелепо да му предложа да ми помогне при изплащането на моето жилище — спокойно мога да си позволя да внасям цялата сума. Двамата получаваме големи заплати и не се лишаваме от лукс, камо ли от най-необходимото. Освен това Хю често и с основание изтъква, че животът на Кейт и Том не бива да се променя заради избора на възрастните около тях. Те са свикнали майка им да е вкъщи. Понякога ми се иска Бека да е финансово независима… или въобще независима.

Вдигам Том, който се мъчи да се изтръгне от прегръдката ми. Божичко, трябва да сменя памперса му.

— Какъв курс посещава Бека?

— За реставриране на мебели.

Честно казано, не разбирам как курсът по реставрацията на мебели ще повиши квалификацията на една счетоводителка като Бека и ще й помогне отново да започне райота. Според мен беше по-уместно да изкара курс по новите данъчни закони. Реставрация, как не! Чисто и просто тактика за отлагане на развода. Едва ли очаква работодателите един през друг да й предлагат назначение, за да възкреси кресло от епохата на Луи XIV. Мъча се да потисна раздразнението си. Тази хитруша Бека винаги използва децата за да осъществи целите си. Което ми напомня за кошмарната Коледа, която изкарахме. Естествено двамата с Хю искахме да бъдем сами, тъй като за пръв път празнувахме заедмо, естествено той държеше да бъде и с децата си. Естествено Бека настояваше малчуганите да си бъдат у дома за Коледа, естествено не желаеше да ме вижда. Разбира се, чувството беше взаимно. Не стига че децата се намират между две воюващи фракции, ами цял куп дядовци, баби, лели и чичовци настояват да бъдат с тях. Ако нещата продължат в този дух, още преди да постъпят в подготвителното училище, Том и Кейт ще бъдат включени в списъка на „Татлър“ за личности, чието присъствие е най-желано на светски събития. Още от август заинтересованите страни се впуснаха в спорове къде и кога могат да прекарат един час в компанията на малките чудовища. Изглежда, бях единствената представителка на западната цивилизация, която не изпада в умиление, докато наблюдаваше как те безцеремонно разкъсват опаковките на грижливо увитите подаръци, сдъвкват хартията, смачкват кутията и чупят играчката.

Накрая се стигна до незадоволителното решение Хю да прекара коледната утрин с децата и Бека; аз пък останах в леглото, налях си чаша шампанско и се залових да обмислям какво бельо да нося, когато посрещна Хю. Възнамерявах да се любим през целия ден, само от време на време да похапваме екзотичните деликатеси, които бях приготвила — ризото, поднесено със соленки с черен пипер, шоколадово суфле с два вида крем, малък хляб с чесън и няколко бутилки порто. Необходими ми бяха дванайсет часа за приготвяне на храната, да не говорим за времето, което ми отнеха обмислянето на менюто и обикалянето на магазините. Обаче не си пестях труда, след като години наред очаквах този ден. Смятах, че Хю ще остане възхитен от контраста между шумния дом и префинените удоволствия, които му бях подготвила. Ала когато той най-сетне се появи (три часа по-късно от уговореното), обясни, че вече се е нахранил, защото децата настоявали да обядват заедно.

Което беше много благородно от негова страна — в никакъв случай не биваше да разочарова Кейт и Том.

Набързо изчислявам, че следващата Коледа и аз ще имам минивандал. Струва ми се по-невероятно от съществуване то на Дядо Коледа.

— Е, няма как — въздъхвам примирено. — На път за вкъщи ще вземем пици.

Тръгвам към въртящата се врата.

Том захапва ухото ми, Кейт тайно ме ритва по глезена. Несъмнено ме очаква задушевна и приятна вечер.

Хю обаче започва да се суети.

— Ъъъ, скъпа… — измънква. — Аз няма да дойда. Поканил съм на вечеря важни клиенти, невъзможно е да откажа в последния момент.

— Хю! — Предполагам, изражението ми подсказва, че съм побесняла от гняв; бих го допълнила, като сложа ръце на кръста си, само че не мога, защото ще изпусна Том. И думичка няма да обеля пред бдителната Кейт, която е почти на пет години, но все едно наближава петдесет, и повтаря пред Бека всяко мое изявление. Отгоре на всичко така преиначава казаното от мен, че ако я чуеха, редакторите на най-долнопробните вестници щяха да се гордеят с нея. Не, няма да доставя на Бека удоволствието да разбере, че е предизвикала скандал.

Хю пристъпва до мен, прегръща ме през раменете, допира чело до моето. Мъчи се да ме погледне в очите, ала аз упорито се взирам в пода. Давам си сметка колко немощен е протестът ми, но изборът ми е ограничен. Нямам подръка камшик, та да се самобичувам.

— Само ако знаеш как мечтая да бъда с теб…

— Наистина ли? — Моментално забравям, че протестирам, поглеждам го в очите.

— И още питаш! — Говори с дрезгав глас, за да ми покаже, че ме желае безумно. Потръпвам от щастие, въпреки че Том се мъчи да изскубне шнолата ми, след като е повърнал върху сакото ми — Хю лудо ме желае! Мисълта стопля сърцето ми. Горкичкият Хю, не стига че се претрепва от работа, ами му се налага и вечер да се среща с клиенти! Чувствам необикновен прилив на сили, търся с поглед Кейт. Малката изтезава охранителя — вкопчила се е в крака му, той се мъчи да се отскубне от нея, но очевидно губи битката. Опитвам се да я издърпам, но хватката й е желязна. — Знаех, че няма да се разсърдиш. Така умело се справяш с децата, личи си, че ги обичаш.

Казвам си, че Хю не изрича нагла лъжа (въпреки че думите му не отговарят на истината), просто е изпаднал в заблуда. Истината е, че не обичам Том и Кейт. Най-хубавото, което мога да кажа за тях, е, че ме отегчават. Обаче откакто са се родили, се преструвам, че лудо ги обичам. Въпреки че дарих с щастие баща им (абсолютно нищо на този свят не е в състояние да зарадва майка им, поради което вече не се упреквам, че донякъде съм причината за нейното нещастие), признавам, че за тях щеше да бъде по-добре, ако родителите им не се бяха разделили. Затова не възразявам Хю да изплаща ипотеката и проявявам търпение, въпреки че адвокатите на Бека шикалкавят и не повдигат възражение срещу развода. Затова го насърчавам да прекарва възможно повече време с тях и неизменно ги придружавам в „Планета Холивуд“ или в магазина на Дисни, макар че в съботните следобеди предпочитам да бъда другаде, например да обикалям бутиците по Бонд Стрийт.

Затова и сега преглъщам възраженията си, за награда Кейт захапва бедрото ми. Повличам я към вратата, с другата ръка притискам до себе си Том, куфарчето с документите и лаптопа. Питам се дали Кейт проявява склонност към насилие заради раздялата между родителите й, или по природа е гаднярка.

— Разбира се, че ги обичам. — Усмихвам се лъчезарно, макар да ме е яд, че ще пропусна веселата сбирка в „Чампейн Шарлот“. — Кейт, какво ще кажеш да изпратим баща ти до метрото, после да ти купя сладолед? — Малката ми хвърля злобен поглед, все едно съм се заканила да й изтръгна ноктите или ме е хванала да изтезавам новородени кученца. Единственото ми утешение е, че тя повече и от мен мрази да я оставят на моите грижи.

Тръгваме към метрото, отскачаме наляво и надясно, за да избегнем сблъсъка с чиновници, разпънали големи чадъри, които бързат към най-близкия бар или водят битка за малкото свободни таксита. Надзъртам през витрината па „Чампейн Шарлот“. Ярко осветеният салон, вече претъпкан, изглежда топъл и примамлив. Бързам да извърна очи да не би Хю да забележи тъгата в погледа ми. Което едва ли ще се случи, защото той въодушевено разказва за новите си колеги. Винаги се е посвещавал изцяло на работата си, но от години не съм го виждала толкова ентусиазиран. Харесва колегите си, харесва клиентите, харесва възможността за творческа изява. Никога не е бил толкова щастлив, а пък аз от сърце се радвам за него.

Озоваваме се на метростанцията, Хю тръгва към автомата за билети. От време на време пътува с метрото, вместо да вземе такси — така се причислява към „народните маси“ и успокоява гузната си съвест. Не страдам от подобни скрупули — щом го видя да се качва на мотрисата, ще спра такси! И без това ми е трудно да се оправям с дечурлигата, камо ли — ако използваме обществения транспорт.

Два автомата не работят, два не връщат ресто, петият е заобиколен от шумна групичка млади италианци, които не знаят английски, но дори ако разбират указанията, няма да побързат, защото ще изглежда като предателство към нацията им. Нареждаме се на отблъскващо дълга опашка след хора с отблъскващо печални физиономии. Кейт се просва на пода и закрещява, че ме мрази. Хю не реагира на анти-обществената й проява (не бива да я гълча, защото така само ще налея вода в мелницата й), грабва билета си, целува Том и пространството около ухото ми, минава през бариерата.

Кейт продължава да се дере. Напомням си, че това сатанинско изчадие се пада сестра на съществото в утробата ми. Прибягвам до последните си запаси от търпение и се моля на Бога Кейт да е наследила характера на майка си. Повличам я по мръсните плочки, защото не откликва на отчаяните ми молби да се изправи. Освен че ме заплашва опасността да залитна и да изпусна Том, вече не издържам обвинителните погледи и цъкания. Идва ми да изкрещя, че тя не ми е дъщеря, че само се чукам с баща й, но едва ли ще е от полза. Господи, капнала съм от умора; мечтая да се прибера вкъщи и да се сгуша под завивката. Обаче мечтата ми няма да се сбъдне през следващите няколко часа. По-точно през следващите няколко години. Стисвам зъби и си напомням мотото на баба ми: „Импровизирай и закърпи.“ Разбира се, думите й се отнасяха за скъсани ризи, а в моя случай стана въпрос за скъсани нерви.

Колкото и да е невероятно, благополучно стигаме до сладкарницата на „Хагендас“. Подавам на Кейт и Том фунийки с фруктов сладолед. Знам, че Бека ще се разсърди, ако разбере с какво съм почерпила отрочетата й, което още повече ме мотивира. Междувременно Кейт изпуска фунийката си, фруктовият сладолед се разплесква на пода, траекторията на падането му е очертана върху униформата на Кейт и панталона ми. Малката надава такъв вой, че поне трима души се обръщат към нас и вероятно се питат дали да повикат полиция и хора от социалните служби. Моментално й купувам друг сладолед, тя намръщено взима фунийката и ме възнаграждава с кръвнишки поглед — очевидно ме смята отговорна за нещастието. Нещо ми подсказва, че ме очаква дълга и неприятна вечер.