"Островът на човека" - читать интересную книгу автора (Попов Алекс)

II.

Дотук добре. Сега само трябваше да провери… да набере номера и да провери. Но той дори не докосна скенера на отпечатъци (отговарящ за коректното заплащане на услугата). Ако го направеше щеше да е по-лошо отколкото да извика с пълно гърло „Ето ме! Това съм аз! ЕЛАТЕ МЕ ХВАНЕТЕ!!!“. Ех, ако само се бе сетил да помъкне и SC36-то (SC36amp;amp;lt;=amp;amp;gt;Sofia Center 36 NetSerf 801886DМX1,9 Trade Mark of IBM-Intel Corp.). Нищо, … е ще трябва да си припомни стария занаят. Прекалено грубо е, но си струва да опита. Значи… трябваше му част от шибания видеофон.

30 секунди по-късно видеофона бе изкормен, изтърбушен и… останал само на по- ловина. В същият този момент Мит прикачваше една набързо скалъпена плетеница от биочипове към една инфрачервена камера в ЦУМ, докато Смут всяваше смут сред клиентите на магазина забавлявайки се с гонещият го „Робот за Услуги на Гражданите“ от щанда за микрокомпютърни системи (,в който Мит си имаше малко работа). Когато Смут стигна до стълбището внезапно спря да обръща внимание на робота и затича спокойно до краката на тинейджер носещ черен сак на Sillicon, докато покрай тях „на 4-та“ мина запъхтян мъж от охраната с униформа на УОС.

Времето беше прекрасно. Онова спокойно пролетно време, в което майките държат дистанционното в ръка и бавно се разхождат след плъзгащата се на 30тина см от земята бебешка количка. Слънцето пари лицата, а неоозонният купол над 19 милионния град е по прозрачен от всякога. В Борисовата градина всичко се е раззеленило и паркът изглежда така сякаш си в гората на някоя планина по времето, когато слънцето и дъждът все още не са представлявали опасност за живите същества на планетата. Всички бяха усмихнати и доволни от това, което имат, дори Смут спеше усмихнат, но не беше такова положението с Мит. Терминалът, който беше сглобил след като открадна и един преносим видеофон, който прикачи към вече задигнатия PC, мълчеше упорито. Беше изчезнало всичко — конференции, файлове, пощи та дори и видеофонните номера на членовете на ФСХ. Единственото, което бе останало от нелегалната организация гигант бяха тайните канали за свръзка, но на „входовете“ им имаше повече датчици от обикновено, което смути Мит и той не посмя да ги използва. Оставаше му само едно : да потърси Сава — единственият човек, който Мит знаеше къде точно може да намери. Той стана прибра терминала и срита безцеремонно Смут (Кучето, което само преди 3 часа му бе спасило живота). Горкият рунтав пес се надигна лениво и се затътри след господаря си. Той все още не знаеше, че отива в Бункера най-прокълнато и преебано от забравата (и може би единствено по рода си) място в града (в същност само входа се намираше в града). Убежището за всеки Обречен ( включително плъховете и може би бълхите).

Беше ден, когато Сава се събуди (сега съжаляваше, че го е направил тъй като не можеше да не се запита дали в ада би боляло повече?!). Осветлението беше запалено. Топката окървавено месо и парцали сгърчена в ъгъла на килията не го виждаше, защото не можеше да отвори очите си, но усещаше, че от време на време по някой лъч преминава през обезобразените (почти бивши) зеници. Беше му студено, толкова студено, че чак се тресеше, а това му костваше още толкова болки. Но пък студът опресни съзнанието му и сега той се опитваше да установи причините, поради които беше все още жив… трудничко намираше такива. Опита се да се размърда и пак съжали. Най-вероятно стенанията му накараха надзирателя да отвори вратата. Сава знаеше, че ако започнат отново да го бият няма да издържи и 10 минути. Но вместо това получи купичка с нещо димящо в нея и нечия ръка със студен мокър парцал започна да чисти внимателно засъхналата кръв от лицето му. Когато то придоби пак човешки вид мъжът домъкна одеялото от отсрещната страна на килията и го зави без да се опитва да го мести на „леглото“ ( хамак от полирани метални вериги ). После тихо излезе без да каже нищо. След като посвикна с болката Сава се надигна малко и изпи изстиналата храна. След няколко часа сън се чувстваше доста по-добре, но все още болката не му даваше мира. Спомените му започнаха да се изясняват… имаше стая — тъмна стая — терминалът му беше включен ( той постоянно си стоеше включен ), чакаше… чакаше директната връзка… в ФСХ беше обявена тревога предишния ден… бяха открили хипно- предател в организацията. Беше обявено всеобщо задължително „Събрание“ за следващият ден. Но терминалът така и не бе пипнат, още 4 минути преди началото на конференцията стената пред Сава се превърна в огън и бетонни отломъци. Той все още не бе изгубил съзнание когато през дупката влязоха УОСи със заредени електрокамшици, който веднага започнаха да използват по предназначение. След това го хванаха за краката и го помъкнаха към черната бронирана кола, чакаща само на 30тина метра от входа на сградата. Сава успя да види още един нещастник, когото мъкнеха към колата преди всичко да се превърне в пурпурна мъгла.