"Децата на Арбат" - читать интересную книгу автора (Рибаков Анатолий)

6.

„Всичко се уреди.“ Така Саша отговаряше на всички, не искаше някакъв слух да стигне до майка му.

Заповедта на Глинска бе окачена на таблото още на другия ден след заседанието на бюрото. Саша като „организатор на антипартийни действия“ бе изключен от института. Руночкин, Полужан бяха наказани с мъмрене, Ковальов — със забележка.

Машината се завъртя, търсеха се документи, подготвяха се служебни бележки. Лозгачов, вече назначен за декан на мястото на Янсон, бързо и дори любезно оформи студентската книжка на Саша, гладкото му лице сякаш говореше: Лично аз нямам нищо против теб, така се подредиха обстоятелствата, но ако те възстановят, искрено ще се радвам.

Саша се сбогува с всички в групата, само на Ковальов не подаде ръка.

— С гадове не искам да си имам работа.

Руночкин потвърди, че Ковальов е гадина и изобщо всички са гадове. Той не се боеше от никого, този дребничък, изкривен на една страна Руночкин.

Иззвъня звънецът. Коридорът опустя. Никой вече не се интересуваше от Саша. Документите си бе получил, оставаше да им се сложи печат, за да си тръгне.

Криворучко още беше заместник-директор по административните въпроси. Докато слагаше печата, той полугласно измърмори:

— Стандартните служебни бележки за декември са изпратени в купонното бюро.

— Благодаря — отговори Саша. Бележките се изпращат по-късно — просто Криворучко иска той да получи купони. А можеше и да не получи.

Сега до края на декември майка му няма да подозира нищо. А дотогава ще го възстановят.

От едно учреждение в друго, мъчително очакване да го приемат, тягостни обяснения, недоверчиви физиономии, неискрени обещания да изяснят нещата. Никой нищо не искаше да изяснява — да отмениш едно изключване означаваше да поемеш отговорност, кой ще вземе да се бърка!

В районния комитет с неговия въпрос се зае някаква Зайцева, миловидна млада жена. Саша знаеше, че тя добре играе баскетбол, макар че е нисичка. Изслуша Саша, зададе му няколко въпроса, които му се видяха несъществени, кой знае защо, бяха свързани с Криворучко, посъветва го да си вземе характеристика от завода, където е работил по-рано, предупреди го, че въпросът му ще се разгледа на заседание на бюрото на районния комитет на партията и комсомола.

Когато наближи завода, Саша си спомни колко рано беше ставал, прохладата на утринната улица, потока хора, вливащ се през портала, студената пустота на утринния цех. Никога не беше се увличал по техниката, но искаше да работи в завода, примамваше го самата дума „пролетарий“, включването му във великата революционна класа. Началото на живота му, поетично и незабравимо.

Още първия ден го изпратиха спешно да товари вагони. Можеше да откаже, Юрка Шарок например отказа и го пратиха в механичния, стана ученик на един фрезист. А Саша отиде, забравиха го и той не напомни: нали все някой трябва да товари вагоните. Тогава му се струваше, че животът никога няма да свърши, че всичко предстои, всичко ще дойде тепърва. С брезентовата роба и брезентовите ръкавици под дъжд и сняг, в жега и студ той разтоварваше и товареше вагоните на откритата площадка в задния двор, вършеше това, което бе нужно на страната. Презираше чистичкия Юра, който се бе уредил в топлия светъл цех.

Цялата им бригада вкупом нахълтваше в стола, хората се отдръпваха от тях — техните роби и ватенки бяха изцапани с боя, вар, гипс, въглища. Те бяха шумни, псуваха. Саша си спомняше някогашния командир на дивизия Морозов, тих човек, излязъл от партията поради несъгласието си с непа и после пропил се. Спомняше си Аверкиев, техния бригадир, който също се бе пропил — напуснала го жена му, и още няколко такива излезли от релсите хора. Те не бяха алчни за пари, стигаше им да спечелят за четвъртинка водка, кръшкаха от работата на парче, препираха се с отговорника и с десятника, пазаряха се за по-лека работа, предпочитаха почасовата, а най-вече урока — определена задача, след изпълнението на която можеш да си вървиш. Тогава работеха бързо, с всички сили, но само за да офейкат по-раничко. Саша не ги смяташе за истински работници, но в тях го привличаше нещо трогателно и човешко — бяха хора с неуреден живот. Макар да хитруваха при получаването на наряда, никога не се мамеха помежду си, нищо не прехвърляха върху другаря си. И въпреки че Саша не участвуваше в техните разпивки, не разправяше казармени вицове, не се състезаваше с тях в цинизми, те се държаха добре с него.

Тази сборна, от кол и въже, скапаняшка бригада обикновено я пращаха на случайни работи, но понякога и на основната — товаренето на готовата продукция, на кутиите с боя във вагони. Често дълго време не идваха празни вагони, кутиите с боята се трупаха на високи камари в двора, после изведнъж пристигаха вагоните, композиция след композиция, и тогава изпращаха за товарене всички бригади, включително и Аверкиевата, в която работеше Саша.

Облата кутия с боя тежеше осемдесет килограма. По подпрените дъски я изтърколваха до вагоните и нареждаха: първата редица, върху нея втората, върху втората третата. Дъските бяха стръмни, трябваше да се затичаш и да покатериш по тях кутията, във вагона да я поставиш върху основата й плътно до другите, за да се събере определената бройка. Осем часа да не изправяш гръб, да търкаляш цилиндри по осемдесет килограма всеки, да се катериш с тях по стръмните дъски, да ги поставяш върху основата им — тежка работа е тая. Хем трябва да бързаш, след теб тича другарят ти, той не може да чака на дъската, засилил се е и ако се пипкаш секунда-две повече с твоята кутия, бавиш цялата верига, нарушаваш ритъма. Отначало Саша не успяваше да поставя кутията на точно определеното място. После му показаха: трябва да хванеш с две ръце основата на цилиндъра, рязко да го повдигнеш, да го извъртиш на ръба и да го поставиш. И щом показаха това на Саша, той вече никого не бавеше.

Обикновено на боята работеха двете основни бригади: първата — от татари, дошли на гурбет от Уляновска област, втората — от руснаци, от професионални товарачи, стремящи се да припечелят повече, товаренето на боята се заплащаше добре.

Веднъж при наряда десятникът Малов каза:

— Аверкиев, дай човек за първа бригада, там един се е разболял.

— Иди ти — обърна се Аверкиев към татарина Гайнулин.

— Не искам — отговори Гайнулин.

— Лившиц!

Лившиц, як нискочел евреин, се отърва с шега:

— Не мога да ида при тях, не ядат свинско.

И тогава Малов каза:

— Нямам време да слушам вашите дебати. Щом не можете да решите, аз ще определя някого.

Малов беше решителен човек, демобилизиран командир на взвод, приличаше на борец и нали някога бе работил като товарач, съумяваше да държи изкъсо дори разюзданата бригада на Аверкиев.

— Определяй! — отговори Аверкиев. Погледът на Малов се спря върху Саша.

— Панкратов, ще идеш в първа!

Малов не обичаше твърде Саша. Може би не му харесваха образованите хамали. Саша тук минаваше за най-образования — беше завършил десети клас. И сега Малов гледаше Саша полувъпросително, полупрезрително, с очакването, че и той ще откаже. Но Саша отвърна:

— Добре, ще ида.

— Тикаш се между шамарите — недоволно подхвърли Аверкиев.

Татарите не търкаляха кутиите, а ги носеха на гръб. Бегом-бегом по дървената настилка, после по дъските, във вагона — и веднага ги поставяха на място. Така става по-бързо, но това е съвсем друга, непоносима работа: да тичаш с осемдесеткилограмовия цилиндър на гърба по нестабилните мостчета, по стръмните дъски, да го хвърляш така, че да не ти смаже краката и да застане точно където трябва, да тичаш през целия ден именно след човека, след когото си започнал смяната. Струва ти се, че кутията ей сега ще се търколи от гърба ти, ще те повлече, ще рухнеш, но не можеш да спреш дори за секунда, чуваш зад гърба си стъпките на следващия, тежкото му дишане, чувствуваш миризмата на потта му и ако спреш, той ще се стовари върху теб. И напрягаш сетни сили, вземаш дъската на един дъх, дотичваш във вагона, стоварваш кутията и хукваш обратно, за да не изостанеш от опитните, силни товарачи, които не щадят никого, а най-малко тебе, чуждия.

Свирката за обед! Саша се просна до камарата. Червени кръгове плувнаха пред очите му, монотонно бучене цепеше главата му.

Саша ту задрямваше, ту се пробуждаше. И когато се пробуждаше, мислеше само за онази минута, когато ще трябва да се надигне, да застане зад тила на якия рижав татарин, когото бе следвал и сутринта, и отново да тича по клатушкащата се дъска с кутията на гърба. Знаеше, че няма да издържи още четири часа, ще падне, ще се простре без дъх на настилката.

Можеше да иде в канцеларията, да заяви, че е пратен тук да получи квалификация, а не да мъкне на гръб осемдесеткилограмови кутии, изпратен е по разпределение в цеха, в производството. Дявол да го вземе! Доброволно се включи в спешната работа, а тия го превръщат в хамалин!… Разбира се, можеше да го направи. Ала знаеше: щом се чуе свирката, ще застане зад рижавия татарин, ще подложи гръб и ще понесе кутията към вагона.

Работниците се връщаха от стола, значи почивката скоро щеше да свърши. С усилие на волята Саша се надигна, седна, размърда ръцете, краката, главата си. Всичко го болеше, всичко му се струваше чуждо.

Някой го извика, той вдигна глава, пред него бяха застанали бригадирът Аверкиев и товарачът Морозов, някогашният командир на дивизия. Явно бяха си пийнали покрай обеда, подпухналото лице на Аверкиев беше станало съвсем мораво, сините очи на Морозов изглеждаха още по-сини, светли и мечтателни.

— Лапай! — Аверкиев подхвърли на коленете му комат хляб и парче месо.

— Благодаря.

— Поемай кутията с целия си гръб — каза Аверкиев, — с целия, разбра ли?! Я ми подхвърлете една!

Той приведе гръб, отметна ръцете си назад, Морозов и Саша сложиха на гърба му една кутия. Тя легна равно върху целия гръб.

— А ти виж какво правиш!

Аверкиев се поизвъртя, кутията се премести на раменете му, той я прихвана отпред.

— Носиш я на раменете, не е правилно, трябва на целия гръб. Опитай!

Саша стана, приведе гръб. Аверкиев и Морозов сложиха върху него кутията.

— Какво си привеждаш раменете?! — развика се Аверкиев.

Саша повдигна рамене, кутията прилепна към гърба му плътно, натежа равномерно.

— Така ще мъкнеш! Като се навираш сам, ще мъкнеш!

Сега Саша се чувствуваше по-устойчив, кутията не се хлъзгаше от гърба му. Ала тежестта й все така го притискаше, краката му се подгъваха. Как издържа втората половина от смяната, не знаеше, как се довлече до вкъщи, не помнеше, стовари се на леглото и спа непробудно до сутринта.

А на сутринта Малов каза:

— Поработи още два дена в първа, после ще те преместя.

Той пренася боя две седмици, научи се да носи кутиите. Татарите свикнаха с него, той свикна с тях, дори им пишеше заявленията до селсъвета за данъците.

Не се върна и в старата бригада, изпратиха го в гаража за товарач на камиони.

— Ще се изучиш за шофьор — каза Малов. От тона му не се разбираше дали иска да зарадва Саша, или гледа да се отърве от него.

Саша остана на работа в гаража, научи се да кара камион и често караше. Но сега, когато наближаваше завода, кой знае защо, си спомняше именно как бе работил като товарач. Това бяха първите и най-силно запечатали се в паметта му месеци от заводския живот.

Кого ли ще срещне там? Сигурно няма никого от старите колеги. А може и да има, не е минало чак толкова време, четири години.

Стария дървен портал го нямаше, на ново място бе построен тухлен, голям. И вратата беше на ново място, с каменни стълбове, широка. С фасада към площада се издигаше новото здание на заводското управление. Зад високата тухлена ограда се извисяваха нови корпуси. Площадът бе асфалтиран, сега на него имаше магазини, будки, павилиони. Заводът работеше, растеше, благоустройваше се. Ето това е то, истинското, заради което живее страната, в името на което трябва да живее и той въпреки всичко!

Оказа се, че секретар на партийната организация е Малов. Не твърде приятна изненада! Все така приличащ на борец, пооплешивял, вече не толкова червенобузест, колкото изглеждаше при товарачите, когато ги ръководеше, отслабнал, уморен, прежълтял. Зад голямото писалище седеше също както някога на перваза, подписвайки работническите купони, някак странешком, в края на писалището. Веднага позна Саша. Сякаш не бяха изминали тези четири години и Саша все така работеше в завода, попита:

— А, Панкратов… Какво става с тебе?

Саша му обясни проблема си.

— Добре — каза Малов, — аз ще присъствувам на заседанието на бюрото, ще кажа каквото трябва…

И този шикалкави, не иска да му даде характеристика…

— Зайцева каза да й занеса писмена характеристика.

— Хартишка й трябва — недоволно избуча Малов, — добре, ще напиша. Припомни ми къде си работил, какви обществени задължения си изпълнявал.

Той записа всичко, което му изреди Саша, после вдигна очи, насмешливо попита:

— Загази ли я най-сетне?

— Защо „най-сетне“?

— Натам вървеше работата. Добре де. Разходи се един час, ще я напиша тая характеристика.

— Искаше ми се да вляза в завода, да видя колегите…

Централната част на завода си бе останала в предишните сгради, новите корпуси се строяха встрани. Първи, втори, трети цех, механичния, котелното, ето го и гаража… На канала — черният директорски форд, край работния тезгях — Сергей Василиевич, шофьорът на директора. Той също позна Саша.

— В завода ли се върна?

— Дойдох по работа.

Сергей Василиевич носеше черен кожен костюм, шапка от северен елен и филцови валенки с галоши, набит, важен, независим, шофьор още отпреди революцията, приближен на директора.

Странно, колко много неща бе забравил и си ги спомни едва сега, когато дойде тук и отново видя цеховете, алеите, чу звуците на завода. Тогава всичко беше просто и ясно — работи, получавай заплата, изпълнявай комсомолски поръчения. Не си спомняше на някого да бяха приписвали политически грешки, тук се даваше продукция, строеше се завод. А може би и тук сега всичко е друго?! Интересно каква ли характеристика ще му даде Малов?

Малов му даде следната характеристика: „Дава се на А. П. Панкратов в уверение на това, че е работил в завода от 1928 до 1930 година включително като товарач, после като шофьор. Към работата се е отнасял добросъвестно, даваните му поръчения е изпълнявал. Участвувал е в обществената работа като секретар на ядката на ВЛКСМ в транспортния цех. Не е наказван.“

— Когато отида на заседанието на бюрото, ще добавя каквото трябва — обеща Малов.