"Убийството на улица „Чехов“" - читать интересную книгу автора (Гуляшки Андрей)

4.

Щом влязох в апартамента (прекрачвайки трупа на професора) и застанах срещу петимата присъствуващи — жена и четирима мъже, единият от които предостатъчно окървавен, за да го хванеш веднага за яката, — свалих учтиво шапка и рекох:

— Този от вас, дето е убил професора, може и да не се ръкува с мен!

И подадох ръка най-напред на жената. Тя беше хубавица, но пребледнялото й лице тутакси се изкриви от гняв.

— Как смеете! — извика възмутено тя. — Не зи ли е грях! Аз съм му дъщеря!

— Моля! — рекох. — Световната криминалистика познава не един случай, когато дъщеря е убивала баща си.

— Вие чувате ли се какво дрънкате? — настръхна жената.

— Другарю, вие прекалявате наистина! — обади се мъжът, който стоеше от лявата страна на жената, не с такъв тон, сякаш я извиняваше заради гневните й думи. — Ветеринарен доктор Анастаси Буков! — представи се той.

Лицето на тоя човек изразяваше доброта и открит характер, но аз бях в самото начало на предварителното следствие и трябваше да се пазя най-старателно от прибързани впечатления. Хора с лица на светци са извършвали такива престъпления, че да настръхнат косите на човек!

— Ще имате думата, когато ви дойде ред! — рекох му строго.

Прекъснах внезапната си провокация срещу присъствуващите, която нарочно предприех, за да смутя още на минутата възможния убиец; но произведеният ефект беше очевиден — лицата на всички помрачняха. И веднага дадох нареждане на хората си да започнат работа: паспорти, фотография на следи около трупа на убития, оглед на апартамента и т.н.

— Преди колко време е свършил? — попитах доктора, като кимнах към трупа.

— Още не е изстинал! — каза докторът. — Да са изминали най-много четирийсет минути.

— Моментално ли е настъпила смъртта?

Докторът кимна.

— Удар с нож в сърдечната област?

— Право в сърцето. Откъм гърба.

Дадох нареждане на специалистите от оперативната група да осигурят отпечатъци от пръстите, обувките, а така също и алкохолни проби от присъствуващите. Заповядах да се изпратят по спешност в дежурната лаборатория при управлението — за изследване и сравнение — ножът, намерен на пода, проби от кръвта на убития и проби от следите кръв около входа на апартамента; и, разбира се — проби от кръвта, просмукала се в ръкавите и сакото на окървавения гражданин. Напомних на лейтенант Манчев, който проверяваше паспортите на присъствуващите и ги разпитваше къде работят, да огледа внимателно обстановката в жилището, да осигури фотографии на следите, оставени по дръжките на външните врати, и да провери ключалките им; и да поразгледа килера до кухнята, който, не знам защо, ми се видя още от пръв поглед доста подозрителен. А на лейтенант Данчев наредих да разгледа обстановката около сградата, да хвърли око на двора и на прилежащите към апартамента мазета и тавански помещения.

Имах чувството, че началото на предварителното следствие започва добре. Когато трупът на професора беше най-после вдигнат и отнесен за изследване в моргата, помолих учтиво, но със служебен тон присъствуващите да се съберат на разговор в гостната. Наближаваше два часът след полунощ.

За следователя, мисля си, първият разговор с „непосредствените“ свидетели на едно убийство прилича например на светлината, която хвърля наоколо си в мъглива вечер един уличен фенер. Тази светлина не прояснява много-много обстановката, но поне дава възможност на пътника (ако той е пътник с опит!) да разбере къде се намира в момента и какво има в непосредствена близост до него. Следователят не знае дали между тези свидетели не се намира и самият убиец, но ако е по-ловък човек, той може да „подуши“ още начаса има ли в отношенията между убития й някои от свидетелите „хляб“, който да подхрани по-нататък едни ползотворни разкрития.

Според мен за криминалиста е свойствено да гледа на отношенията между хората като на своего реда рудници — копаеш, копаеш и току се натъкнеш на следа от „златоносна“ жила. Добрите отношения не водят към произшествия, но лошите отношения съдържат поводи за какви ли не престъпления! И ако се мисля за добър криминалист, то е поради обстоятелството, че аз отдавна съм проумял тази житейска философия.

Разбира се, не е достатъчно само да знаеш, че като разкриваш отношенията, ще стигнеш и до убиеца! Криминалистът трябва да владее изкуството за правене на „проходки“. В рудниците се правят проходки, нали? Е, и в отношенията следва да се правят. Но за правене на проходки е необходимо умение — условие, без което следователят ще прилича на плувец, който не знае да плува.

— И така — рекох на моите свидетели, когато всички насядаха в гостната, — вие може да бъдете много полезни за разкриването на убиеца или убийците, но само при едно условие — че говорите истината и само истината!

— Какво искате да кажете? — погледна ме със зли очи Надя Кодова Астарджиева, дъщерята на професора.

От Данчев, с когото бях водил разговор насаме, вече знаех имената и службите на присъствуващите. Тази хубавица на 36 години беше управителка на магазин за продажба на кожени облекла.

— Казах, че трябва да се придържате строго към истината! — отговорих безстрастно на хубавицата.

Имайте предвид, моля — каза възбудена дъщерята на професора, — че тук присъствуват най-близките хора на татко! Те ще ви говорят за истината и без вашите предварителни напътствия. И това се разбира от само себе си. Всички ние сме еднакво заинтересовани истината да излезе наяве!

— Другарко Кодова — рекох, — в какво сте заинтересовани всички и поотделно — на мен лично не ми е известно. — И веднага направих „салто“: — В колко часа тази вечер видяхте за последен път баща си?

— Аз ли? — навярно възнамеряваше да се възмути, задето бях започнал да разпитвам нея, дъщерята, но след като помълча тридесетима секунди, намери за благоразумно да отмине това обстоятелство. — Когато удари единадесет часът, татко беше в хола и разговаряше с някого по телефона — рече тя. Помисли отново тридесетина секунди и допълни: — Този зумер — посочи тя, — който татко инсталира, за да чува телефона, позвъня минута-две преди да удари единадесет часът.

— Минута или две — това не е едно и също! — рекох.

— Две минути! — обади се доктор Беровски. — Телефонът позвъня точно две минути преди да удари единадесет часът.

— Ти пък откъде си чул часовника? — учудено се извърна към него Надя. — По това време ти беше в кухнята. Оттам не може да се чуе кога бие часовникът!

Ето че разговорът започваше любопитно още от самото си начало! Идеше ми да извикам: „Спрете, милинки, карайте се, за косите се хванете, от това ще имам само полза!“ и доволно да потъркам ръце. Но се въздържах; когато Надя „настъпи“ доктора, аз дори не мигнах с око.

— Нямам предвид часовника! — усмихна се снизходително Беровски. — Камбаната му трябва да е като на катедралата „Александър Невски“, за да го чуя в кухнята чак, разбира се. Но от кухнята до хола е близо. Когато телефонът звъни в хола, в кухнята се чува. Аз тъкмо поглеждах часовника си, когато телефонът иззвъня.

— По какъв повод погледнахте точно в този момент часовника си? — намесих се аз.

— Имам навик да поглеждам често-често часовника си! — отговори д-р Беровски, след като помълча.

Направих се на наивен:

— Този навик е свързан навярно с професията ви?

Той повдигна рамене.

— Ами сигурно! — леко се ухили насреща ми окървавеният Кодов. — Докторът следи по часовник на колко минути забременелите бацили се освобождават от бременност!

— Ако ти е весело, излез навън да се посмееш! — стрелна го с убийствен поглед жена му.

— Напротив! — каза Кодов и запали цигара. — Когато ми е най-мъчно, тогава ме избива най-много на шеги.

— Колко остроумно! — направи презрителна гримаса жена му.

— Толкоз мога! — каза Кодов.

— Съпружеската двойка Астарджиева — Кодов ще се скара заради мен! — погледна ме д-р Беровски. Лицето му имаше насмешлив израз и в същото време изглеждаше замислено. — Как ви дойде наум този часовник! — погледна ме той с лек укор в гласа си.

— Просто ми хрумна! — рекох. И понеже знаех от Данчев кои от гостите са били в гостната, когато професорът е бил убит, направих ново „салто“: — В момента на убийството тук сте седели всички с изключение на доктор Беровски, който е бил в кухнята, доколкото разбирам, така ли?

— Така е, но с едно малко уточнение! — каза д-р Беровски. — Аз бях в кухнята наистина, а Красимир Кодов въобще го нямаше в апартамента. По същото време той е бил в мазето.

— В мазето ли? — изненадах се аз.

— Ами как иначе! — понечи да се усмихне Кодов, но като срещна потъмнялото лице на жена си, тутакси смръщи вежди. — Най-долните по образование слизат най-долу, в мазето. Такъв е законът в тази професорско-докторска къща. И понеже аз съм с най-долно образование, аз слизам в мазето. Аз имам полувисше образование, жена ми — висше, а братчето й — две нисши. Беровски и Буков имат докторати, Любенов е кандидат на науките. Затова моят тъст, покойният, вечна му памет, казваше: „Краси, я вземи каната и ножа да наточиш вино и да отрежеш от шунката!“ За такава работа все аз му се изпречвах пред очите. Защото аз съм един полувисшист, нали, а другите са по категория къде-къде по-горни от мен! Как тъй ще слизат? И аз слизах, понеже дамаджаната с виното и опушеният бут са долу в мазето, а да слезе човек в мазето трябва да слиза, а не да се изкачва. Никой не е виждал човек да слиза в мазето, като се изкачва, нали?

— Тази вечер в колко часа слязохте долу? — попитах Кодов.

— Вижте, аз нямам тоя навик да си поглеждам минута по минута часовника, както прави уважаемият доктор Беровски. Не знам в колко часа съм слязъл в мазето.

— А в колко часа излязохте?

— Това вече съвсем не зная. Долу, в мазето, съм загубил представа за време.

— Как?

— Така. Глътнах си индивидуално от виното и върху съзнанието ми започна да действува Айнщайновият закон за относителността.

Погледнах към Беровски.

— Доктор Беровски — запитах го, — вие бяхте ли тук, когато професор Астарджиев е наредил на зет си Кодов да слезе в мазето?

— Бях.

— Колко показваше часовникът?

— Единадесет без десет.

— Сигурно?

— Плюс-минус половин минута.

— В колко часа гражданинът Кодов се завърна от мазето?

— Не мога да ви кажа с абсолютна точност, другарю следовател. В момента, когато аз се завърнах от кухнята и влязох тук, той вече стоеше на прага.

— Когато той вече стоеше на прага, колко показваше часовникът?

— Около единадесет часа и три минути.

— Гражданино Кодов, вие сте се завърнали тук в единадесет часа и три минути. Носехте ли шунката и виното или тия неща оставихте в кухнята?

— Нищо не е оставял в кухнята! — каза натъртено доктор Беровски.

— Ах, да! — рекох. — Вие, докторе, сте били по това време в кухнята. Извинявайте.

— Моля! — кимна ми д-р Беровски.

— Гражданино Кодов, къде оставихте шунката и виното? Или носехте тия неща с вас?

— С дясната си ръка, другарю следовател, носех ножа и каната с виното, а с лявата — паницата с няколко парчета шунка. — Той замълча.

— После? — подканих го аз. — Къде оставихте ножа, каната с виното и паницата с шунката?

— Не ги оставих никъде, защото ги изтървах. И вие щяхте да ги изтървете, ако бяхте видели такава картинка, каквато видях аз!

— Какво видяхте?

— Моят тъст лежеше на пода върху дясното си рамо, между масичката за телефона и входната врата за коридора. Под него, върху балатума, тъмнееше локва кръв. Като видях тази картина, аз направо, както се казва, се шашнах! И кой не би се шашнал на мое място, ще попитам?

— Да, разбира се! — рекох. — И какво стана с ножа, шунката и виното?

— Изтървах ги. Най-напред в позамаяната ми глава се мярна мисълта, че професорът е получил мозъчен удар или нещо подобно. Той отиваше напоследък зле, туй може да го потвърди и уважаемата ми съпруга, дъщеричката му. Така ли е, Надя? Вървеше зле.

— И по-нататък? — прекъснах мълчанието, което някак си зловещо беше се възцарило в гостната. — Вие изтървахте ножа, шунката и виното?

— Майната им? Извинявайте! Извинявай, Надя. — Той ме изгледа с тежки и изпълнени с ненавист очи. — Ако вие продължите — рече той и поклати глава — с този нож, с тази кана вино и с тази шунка — и на вас ще кажа същото. Дявол да го вземе, не ви ли иде наум друго да питате, ами все за това?

— Да, да! — рекох. — Значи ги изтървахте. Кога? В секундата, когато влязохте, или…?

— В моя недоучен мозък — продължи Кодов, като отмина въпроса ми — представата за мозъчен удар винаги се е свързвала с представа за кръв. От устата и носа ли, от ушите ли, но непременно шурти кръв, разбирате ли? „Получил е удар!“ — рекох си и моментално коленичих до него, опитах се да вдигна главата му, изобщо — да го повдигна някак, да видя жив ли е… знам ли! Просто исках да разбера навярно каква е работата, да помогна? И тогава забелязах, че кръв тече не от устата му и не от носа му, а откъм гърба, изпод лявото му рамо? Работата светкавично ми стана ясна като две и две: някой го беше намушкал с нож!? Изтичах дотук и извиках от прага: „Професорът е убит!“? Чак по-късно видях, че целият съм се омацал с кръв.

Настъпи мълчание за известно време, после аз запитах д-р Беровски:

— Доктор Беровски — рекох, — вие къде точно бяхте, когато гражданинът Кодов извика от тоя праг: „Професорът е убит!“

— На половин стъпка от него — усмихна се тънко докторът. — Когато той застана на прага и произнесе ужасните си думи, аз бях по средата на коридора, между кухнята и гостната, така че можах добре да го чуя. Когато влязох в гостната, той все още стоеше на прага, не можеше да се помести от смущение.

— Така ли беше? — обърнах се аз към лаборанта Веселин Любенов.

— Ами… почти! — отговори уклончиво лаборантът.

— Обяснете! — рекох. — Защо „почти“?

— Доктор Беровски иска да каже, че е бил на една-две секунди разстояние от Красимир Кодов, когато Красимир Кодов е произнасял фразата си „Професорът е убит!“ И затова го е чул, защото, казва той, разстоянието между него и Кодов е било равно на някакви си една-две секунди. А според мен — в никакъв случай не твърдя, че съм точен, но така ми се струва — д-р Беровски влезе в гостната 7 до 8 секунди след като Кодов беше произнесъл вече своята фраза.

— Твоите секунди, момчето ми, са били доста длъжки! — усмихна се полуснизходително, полупрезрително д-р Беровски.

— Вие искате да кажете, другарю Любенов, че д-р Беровски едва ли е могъл да чуе думите на гражданина Кодов? — рекох аз с възможно най-спокоен тон, макар че в мен бучеха тържествените химни на сто оркестъра от по сто души. — Помислете си — рекох, — това ваше уточнение съдържа едно много тежко подозрение по отношение на доктор Беровски!

— Какво подозрение? — изправи се от мястото си д-р Беровски. Лицето му се изопна и придоби един суров и зъл израз. — Какво подозрение могат да възбудят срещу мен необмислените приказки на това момче?

— Не закачай следователя, аз ще ти обясня! — стана на свой ред от мястото си окървавеният Красимир Кодов. — Ако ти, докторе, си дошъл 7 или 8 секунди след като АЗ съм съобщил новината на почитаемите гости, ти естествено не си могъл да чуеш от мен нито една думичка. Питанката е такава; като не си чул от мен печалната новина, КОЙ тогава ти е съобщил за убийството! И КАК си узнал изобщо, че моят тъст е убит?

— Ако ти си „откачил“ — каза Беровски, като седна отново в креслото си и сложи крак върху крак, — това не ме учудва ни най-малко, тъй като тази вечер ти си пийна достатъчно винце, за да съзнаваш какво дрънкотиш. Но ме учудва това момче — Любенов! На неговата възраст да нямаш чувство към секундите? И при това той е лаборант, моля ви се! Лаборантът трябва да има чувство дори към частите от секундата, камо ли към самата секунда като единица мярка за измерване на бактериологичните процеси! — Той разпери ръце и по лицето му се изписа израз на безкрайно и на горчиво недоумение.

— Аз изказах само едно свое впечатление! — обади се Любенов. — И не разбирам защо д-р Беровски взима думите ми толкова надълбоко!

— Ха де! — каза с мрачна шеговитост Кодов.

— Вие какво мислите по въпроса? — обърнах се към д-р Буков. — Имате ли мнение за секундите?

— Смятам въпроса относно секундите за мъчно установим! — отвърна тихо д-р Буков. — А може би и за неустановим! — добави той, след като помълча.

Ликуващото бучене на стоте оркестъра в душата ми като че ли взе да позаглъхва. От сто състава бяха останали да свирят навярно само десетина. „Всяко начало е трудно — рекох си наум. — Но работите около Кодов и Беровски така взеха да се завъртат все пак, че ми понамирисва вече на хляб!“

— Благодаря! — кимнах на д-р Буков. — Вие имате право на мнение, разбира се. Но следствието ще реши кое е мъчно установимо и кое е изобщо установимо.

— О, да! — каза д-р Буков.

Надя Кодова-Астарджиева седеше в креслото си, облегната назад и със затворени очи. Какво ли мислеше тя за мъжа си? „Каквото и да мислиш за него, миличка, не бих желал да съм на твое място!“ — рекох си наум.

Изправих се от мястото си:

— Петнадесет минути почивка! — рекох. — Да изпушите по една цигара, да се поразтъпчете. След почивката ще си поговорим пак, но — поединично.

С Данчев излязохме навън да подишаме свеж въздух. По стъмнените фасади на околните сгради не светеше нито един прозорец. Улица „Чехов“ беше пуста и сякаш мъртва.

Сипеше се дребен сняг.