"Убийството на улица „Чехов“" - читать интересную книгу автора (Гуляшки Андрей)

2.

Аз ходех на гости при професора, защото работехме с него в един институт, в една лаборатория, сближаваха ни общи професионални задачи. А се случваше да дохожда понякога и дъщеря му, Надя, и нейните очи много напомняха очите на моята Христина — игриви, хитри и лукави едновременно. Разбира се, аз помнех моята Христина отпреди петнайсетина-шестнайсет години, но Надя беше младолика, спомняше ми това-онова, пък нали и аз не бях вече момче на 30 години! Та ходех при професора, защото ни сближаваха общи професионални задачи, сетне — той искаше да играе с мене на шах, а аз изпитвах към шаха симпатии, каквито бяха неговите. Поради споменатите причини присъствието ми в професорския дом беше обяснимо, но защо Авакум ходеше там — това обстоятелство дълго време оставаше за мен забулено в тайна.

Когато се случехме двамата с Авакум при професора, а Надя не беше там — аз отстъпвах тактично първата цигулка на моя приятел, тоест неусетно се измъквах от разговора, казвах по нещо само когато единият или другият пряко ми задаваха въпроси. Но понеже и двамата не се пресилваха в това отношение, понякога дори ме забравяха напълно, аз се вслушвах внимателно в думите им и като прилежна машина-компютър отнасях всяка тяхна мисъл към съответните им досиета-характеристики. Така разбрах постепенно какво теглеше Авакум към професора и неговия дом.

Повечето възрастни хора, които прекарват частния си живот предимно в усамотение, обичат да разказват с охота биографиите си и по-интересните си спомени всеки път, щом случаят ги събере с любопитни и внимателни събеседници. Това общо правило важеше с пълна сила и за моя професор. Но аз не бих казал в никакъв случай, че Авакум слушаше моя професор с еднакво внимание и че той проявяваше еднакъв интерес към неговите разкази. О, не! Когато професорът се увличаше например да разправя къде живял в Париж, когато специализирал микробиология в Пастьоровия институт, и какви малки истории имал с голямата дъщеря на хазайката си, и в кой ресторант близо до градината Люксембург ял веднъж миди в сос, подправен със сок от лимони и смокини, и прочие събития от тоя род — Авакум явно скучаеше, пуфкаше клъбца дим от лулата си и гледаше през тях кой знае в какви свои си мисли и неща. Даваше си вид, че слуша, но аз можех да заложа старата и благородна чест на кравата Рашка срещу шумните слави на всичките съвременни високодобивни крави, че той не чуваше нито дума от прочувствените разкази на професора, а си мислеше навярно за загадъчната писменост на траките или на етруските. Последното представление на „Лешникотрошачката“ от Чайковски или за еди-кой си новоизлязъл сборник с алгебрични задачи. Кой знае за какво си мислеше Авакум, когато професорът му разказваше за голямата дъщеря на парижките си хазаи или за мидите в смокинов сок и градината Люксембург.

Съвсем друг интерес проявяваше Авакум към професорските жития-бития, когато той отваряше дума за историята си с момичето Виолета от село Дивдядово, Шуменско. О, свещена простота, богиньо на богините, когато твоят дух се възцаряваше в дома на проф. Астарджиев, тоя прочут микробиолог, Авакум се превръщаше на слух, а стените на гостната му стая неусетно изчезваха, за да се възправят насреща ни заоблените хълмове над Дивдядово и да се разлее пред очите ни китната долина на Тича, златна с пшеници и свилена с кукуруз, богата с исторически предания, в чиято мараня конски опашки се развяваха като свещени хоругви. Наистина Авакум се превръщаше на слух, когато професорът отваряше дума за дивдядовските си времена.

Но ако някой си мисли, че Авакум разпитваше професора за исторически събития, станали по дивдядовската земя през Аспарухово или Омуртагово време, той дълбоко се лъже. Нито професорът напираше да разказва подобни неща, нито Авакум гореше от желание да обогатява историческите си познания чрез професорските приказки. Той беше толкова „врял и кипял“ в старата история, че дори един професор-специалист надали можеше да му каже и посочи нещо ново или непознато. Затова аз си задавах често въпроса: Какво свързва всъщност Авакум с проф. Астарджиев? Защо той ходи и се застоява в неговия дом?

Професор Астарджиев бил някога си, в най-младите си години учител в шуменската гимназия. Там той се запознал с момичето Виолета от близкото до Преслав село Мостич. Виолета като свършила гимназия, още същата година била назначена за волнонаемна учителка в първоначалното училище на село Дивдядово. Така в триъгълника Мостич-Дивдядово-Шумен се зародила и пламнала една голяма любов. В ония години на китари, мечти и нелегална дейност се случвали такива неща — да пламне и да се разгори една романтична любов. Аз другарувах отдавна с Авакум, от момчиловските времена още, и знаех, че по отношение на жените, романтиката и нежните чувства сърцето на тоя човек изглеждаше недостъпно. На Балабаница, тази момчиловска Фрина — обърна гръб, на две от любовниците си позволи да глътнат цианови съединения, защото бяха замесени в шпионски афери (любейки се с тях, той ги разкри), с балерината от операта „Спящата красавица“ поддържаше бог знае какво приятелство, да не говорим за вулгарните му връзки със сервитьорката от оня бар на ул. „Искър“ — каква романтика имаше, моля ви се, в тия отношения, където „кинжалът и отровата“ и букетчето с теменуги му бяха еднакво необходими като подръчни средства! Беше ли податлив на искрени и спонтанни чувства и доколко? В своите бележки за него аз съм описвал любовните му връзки в тяхната външна изява, както се казва — бог ме беше пазил от опити да вниквам по-надълбоко. Само един най-опитен „спелеолог“ можеше да надникне донякъде в душевните дълбини на тоя човек, а в тази област аз бях и сега съм най-обикновен дилетант. Но все пак, мисля си, от гледна точка на външна видимост сърцето му беше недостъпно за така наречената „романтична“ любов.

Затова се чудех на жадното любопитство, с което той слушаше разказите на Астарджиев за любовта му с момичето Виолета. Как привечер се разхождали по мекия път, който води за Мостич, когато слънцето залязвало зад преславската планина и полегатите му лъчи правели пшениците — леко разлюлени от източния ветрец — да изглеждат като развълнувано бакърено-златисто море; как се спирали под някоя дива ябълка, прегръщали се, а наоколо въздухът ухаел от смесени миризми на бъз и лайкучка, на мащерка и пелин; и как щурците започвали тъкмо от тоя час нататък една безконечна свирня, която завършвали чак призори, когато вятърът от изток утихвал, за да задуха вятърът, от изток утихвал, за да задуха вятърът, който се търкалял откъм Преславския балкан.

— Нима някоя нощ прекарахте под дивата ябълка? — запита веднъж Авакум.

— Защо? — сепна се професорът и учудено го изгледа.

— Вие така хубаво разказвате за утрините край това село Мостич! — каза Авакум. — Аз съм ходил на разкопки из тоя край и си спомням много добре, че рано сутрин вятърът се обръщаше и започваше да духа точно откъм Преславската планина. Обръщането на вятъра се извършваше обикновено към 5 часа и по посока, обратна на часовниковата стрелка. Впечатленията ви са прецизни и аз затова ви питам да не сте спали с онова момиче на открито, под дивата ябълка.

— Какво говорите! — разперваше дългите си ръце професорът: — Тази възможност — да спим на открито под дивата ябълка, въобще не ни е дохождала наум! Тогава имаше друг морал, скъпи приятелю, за нас любовта беше свято нещо, а не спорт! А за впечатленията си от тия ранни утрини аз ще ви кажа. Ставах призори, яхвах пежото и зацепвах по пътя за село Мостич. Понякога сварвах Виолета да ме чака — вече под дивата ябълка, а друг път аз я чаках, както се случеше!

— Разбирам ви! — каза Авакум. — По онова време пътят не беше асфалтиран, имаше изровени места и когато човек пътуваше по него с колело, не можеше винаги да измерва времето си с точност до минута! Затова човек или дохождаше на определено място със закъснение, или отиваше по-рано!

— Хм, работата не беше до пътя! — усмихна се с добродушна снизходителност професорът. — Моето пежо беше всъдеходно, а тя имаше крачка на козле! И двамата можехме да хвърчим по въздуха, ако се наложеше. Ами нямахме търпение, скъпи приятелю, бързахме да се видим, горяхме от нетърпение да се срещнем. За всеки от двама ни нощта беше една вечност. Зърнехме ли да се развиделява, хуквахме насреща си! Не гледахме часовниците, а слушахме сърцата си. Затова се случваше някои да изпревари другия и да пристигне по-рано под дивата ябълка.

— Разбирам ви! — кимна повторно Авакум. — Между часовници от една марка и от един модел може да се прояви предварение или закъснение, изразени в плюс или минус, та какво остава до сърцата на хората! — Топ се засмя. — При сърцата на хората се случва предваренията и закъсненията — плюсовете и минусите за време — да се измерват не със секунди и минути — не с часове дори!, — а с цели епохи. Не мислите ли?

— Е, вие отивате много надалеч, приятелю! Ние с Виолета бяхме рожби на една епоха, тоест гледахме на света и на живота с един очи.

— Чудесно! — каза замислено Авакум.

— Хубави години бяха! — въздъхна професорът.

Разговори в тоя дух се водеха почти всеки път, когато Авакум дохождаше на гости при професора. Темата „Виолета“ не беше безкрайна, разбира се, тя се изчерпи за няколко месеца, нейното времетраене не беше се изразило в дълъг низ от години и в самия живот. Виолета не могла да дочака тържествения час, когато съпругът й бил увенчан с професорска титла — починала, преди да го види дори доцент. Тъй че колкото Павел и Виргиния и Херман и Доротеи да съдържаше историята на тяхната служба, тя можеше да подхранва разговорите между двамата приятели най-много за няколко месеца, а после да секне като пресъхнало изворче. Така се и случи, но ето че скоро около изворчето започнаха да никнат като гъби нови теми.

Веднъж се отвори дума за стария път до Мостич, друг ден — за някогашните велосипеди пежо. Каква стомана, какви гуми! Оня ветеран още вършел работа. Професорът го подарил на пощаджията, а той, като отишъл в пенсия — предал го на сина си. Внучето на пощаджията още търкаляло това безсмъртно пежо по улиците на още по-безсмъртното село Мостич.

— Тайната на това велосипедно дълговечие се крие в качеството на стоманата! — каза веднъж Авакум.

Професорът се позамисли и рече:

— Стоманата — да, но и направата, направата! Преди войната хората правеха всичко от добър материал, това е вярно, по и много се стараеха в направата! Оня мой велосипед например?

Той въздъхна и се умълча.

Струва ми се, че Авакум обикна професора заради тия му въздишки и заради умълчаванията му, изпълнени навярно с кой знае какви грижи и мисли.

Тоя навик — леко да въздиша и навремени да се умълчава — имаше и самият Авакум.