"Убийството на улица „Чехов“" - читать интересную книгу автора (Гуляшки Андрей)

4.

Дора Басмаджиева ме очакваше в спалнята на Радой. Тя беше облякла палтото си, готова беше за излизане, стоеше в средата на стаята и ме гледаше с нескрито озлобление.

— Нямате никакво право да злоупотребявате с търпението ми! — рече тя.

— Моля ви се! — разперих аз ръце. — Вие можете да си ходите, когато поискате! Ако щете — още в тоя момент!

Тя тръгна към вратата.

— Само на един въпрос бих ви помолил да ми отговорите — по въпроса за ключа от черпня вход. Как тъй се случи, че забравихте да заключите тоя вход?

Както беше сложила ръка върху дръжката на вратата, тя се извърна към мен и злобното изражение на лицето й тутакси се стопи. Сега тя приличаше може би най-истински на себе си: беше нежна, но с хладна хубост, чувствителна, но с пресметлив ум.

— Когато вчера чух професора да се прибира, стори ми се, че разговаря с жена. Помислих, че е дъщеря му Надя. А с Надя не исках да се виждам, нито пък той желаеше да се състои тъкмо на именния му ден такава среща помежду ни. Избягах в килера. После чух външната врата да се затваря, тогава се измъкнах през черния вход и се спуснах по стълбите. Ключът остана в мен.

Тя извади от чантичката си два ключа и ми ги подаде.

— Единият е от главната врата, другият, по-малкият, е от черния вход. Преди един час донесоха бърза телеграма от Радой, че утре пристига със самолет. Предайте му, моля, тия ключове, тъй като той се явява пряк наследник на баща си.

Тази хитра хубавица беше ли отваряла касетката на професора и успяла ли беше да прочете писмото на Радой? Ако съдех по агресивното й държане тази сутрин, тя беше прочела писмото. Впрочем чела или нечела — това нямаше значение вече, представлението, което аз режисирах, беше приключено.

— Благодаря! — кимнах й и прибрах двата ключа.

Тя натисна дръжката на вратата и по лицето и се изписа едно малко смущение. Попита ме, преди да излезе:

— Нали вие няма да изобличите брат ми заради… оня котлон?

Махнах отегчено с ръка.

— Той е болнав, необходими са му допълнителни средства, за да си набавя някои неща! — рече тя.

— Лека нощ! — махнах й за втори път с ръка и обърнах гръб.

После, като излязох в коридора, сержантът Наум ми подаде един запечатан плик. От службата за птт проучвания ми съобщаваха, че на 7 срещу 8 януари т.г, към 11 часа вечерта ПО ТЕЛЕФОНА НА ПРОФЕСОРА СЕ ОБАДИЛ КМЕТЪТ НА РОДНОТО МУ СЕЛО. Разговорът продължил 3–4 минути. Сетне бил внезапно прекъснат ОТ СТРАНА НА ПРОФЕСОРА, а след 1 минута от централата преустановили връзката. Телефонът на професора продължил да отбелязва „заето“ още доста време.

И така, всичко заставаше постепенно на мястото си, за да се разкрие пред очите ми безутешната и отчайваща картина на една пълна неудача.