Андрея ИлиевТорбалан

1.

Ник стана от леглото и с усилие се довлече до фотьойла. Шишето с уиски бе на масата. Наля си два пръстта, размисли и напълни чашата до половината. Погледна към хладилника — видя му се много далече.

Мария се завъртя като сита котка в чаршафите и се изправи — гола, бяла и съблазнителна. Премина като бриз през стаята, измъкна чашата от ръката на Ник и я сложи на масата.

— Ей, какво правиш? — жално протестира той.

Тя безцеремонно положи дупето си на краката му.

— Ужас — цъкна той…

— Ужас ли? — учуди се Мария. — Да не си болен?

— Защо да съм болен?

— Половината ден е едва минал, а ти май вече се опъваш…

Разфокусираните очи на Ник вече се събираха към един кафяв кръг на пет-шест сантиметтра от носа му.

— Не е това, което си мислиш — поясни той. — Ужасът е от друго.

— Какво?

— Забелязал съм, че всеки път след като седнеш на коленете ми гола, през портфейла ми минава булдозер.

Мария ядосано сложи длани на гърдите си и вдигна брадичка.

— Добре, че ме подсети… Трябва ми кола.

— Кола ли? — хлъцна Ник. — Кола?

— Тичам насам-натам като луда…

— Не!

— Ванчето има кола, Рачето има… Всичките ми приятелки…

— Катя и Валя са ти много добри приятелки, нали?

— Да.

— Е, те нямат коли. Дай пример с тях.

— Ник, ти ме експлоатираш.

— Тъй ли?

— И затова трябва да облекчиш малко живота ми.

— Животът ти е песен.

— Вярно. Тъжна песен.

Ник пресегна за чашата, при което зърното на лявата й гръд влезе в отворената му уста. Мария се дръпна, ама така, че да остърже преди това чак сливиците му. Той се спусна след изтърваното с пламнало лице.

— Ник…

— Ще помисля…

— А, не.

— Добре де.

— Какво добре?

— Можем да си позволим разходи за един велосипед.

— Велосипед ли? — скочи тя.

Ник протегна миролюбиво ръка.

— Чакай де.

— Колело, а? — сложи ръце тя на кръстта.

В този момент звънецът на вратата иззвъня.