"Торбалан" - читать интересную книгу автора (Илиев Андрея)

7.

Беше невзрачно старче — дребно, почти джудже, с два-три небръснати от седмица косъма на върха на брадата и тесни раменца. Ходеше прегърбен и гледаше все в земята. Минаваш край него и заминаваш. След десет метра те спират и те карат да го опишеш — абсурд! Ако с нещо можеше да се запомни, това може би бе чантата — голяма за него, безцветна, но с особена форма. Приличаше на едновремешните коледарски торби.

Седеше на пейка пред конната база. Приличаше на уморен от работа и слънцето човек, намерил пристан под сянката на големите кестени. Нищо не го интересуваше. Просто си стоеше.

Цигането Васко нетърпеливо пристъпваше до колата. Ник прецени, че може да го демаскира и с голямо прискърбие се раздели със зелената красива банкнота. Единственото успокоение бе, че сто нейни посестрими бяха на пистата за засилване за скок в джоба му.

След около петнайсет минути от базата излезе тумба хлапета от различен калибър — от сукалчета до вече мераклии с пъпчасала мусурка.

Старчето излезе от нирваната си изведнъж. Стана и тръгна след тях — спокойно, бавно.

Ник подкара подире им.

Децата се хилеха, закачаха.

Без видимо да бърза или забавя ход старецът държеше постоянна дистанция от тях.

На кръстовището в другия край на базата светофарът го спря. Той се огледа неспокойно, извърна се и погледът му — благ, кротък — мина през Ник и колата.

Все така равно настигна тайфата и се залепи пак за тях.

На второто кръстовище също уцели червен светофар. Той се извърна. За миг спря поглед на колата и без да изчака зелено, мина наляво.

Ник пусна няколко коли пред себе си и също зави. Стори му се че мярна дребната фигурка напред. Даде газ.

Нищо.

Спусна се бързо в пресечките. Старчето се бе изпарило като кебапче на циганска софра.

Ник удари кормилото ядосан и спря. Изпсува, ама не му олекна.

Такаа. Дай да помислим. Значи конната база и гимнастическата зала. Плюс квартала на военните… Какво може да се направи?

Трябваше да бъде един ход напред. Ако в цялата каша имаше и един процент истина и това бе Торбалан от приказките, нямаше да стане със следене. Поне не по този начин.

И така, какво искаше тоя мурук? Дете. Пет-шестгодишно, което да става за жокей, гимнастик или танкист. В краен случай — и за ангел. Господи, каква бъркотия! Торбалан, ангели, рай… „И аз съм за лудница“ — мрачно констатира Ник. Та така… Изведнъж му светна. Гениалните мисли наистина идват като светкавици и ако не ти счупят главата, вършат работа. Детето! Където е детето, там ще дойде и Торбалан!

Ник пришпори колата към кантората. Мария тъкмо бе пуснала телевизора.

— Бързо!

— А, не! — извика тя и си събу чехлите.

— Какво?

— Не искам.

Обаче си свали часовника.

— Какво, глупачке?

— Знаеш… За днес стига.

И разкопча първото копче на блузата си.

— Абе, я се обличай и обувай, че работа ни чака!

Мария зяпна.

— Работа? По това време?

— Какво му е на времето? Трябва да се работи — инак откъде пари за тико!…