Андрея ИлиевКраят на историята

1.

Ник погледна влезлия мъж и виновно попита:

— Енергото?

Той повдигна учуден вежди.

— Е, и вода отдавна не съм плащал.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Тогава трябва да си от топлофикацията.

Той отговори с мек, напевен глас — съвсем неподходящ за тромавото му и грубо тяло:

— Не, господине. Звъних ви…

— И телефонът ми е изключен.

— Съжалявам, господине.

И оправи притеснен очилата си. Абе тоя наистина съжаляваше!

Ник се раздразни:

— Тогава кой си, по дяволите?

— Доктор Пачев.

И стиска кълки като ощипана девица…

— Не съм болен. И не съм ви викал.

— Аз съм психиатър.

— Аз пък не съм луд!

— Знам, господине — меко рече Пачев.

Наеженият Ник се изненада от липсата на каквато и да е съпротива и го погледна по-внимателно.

— Какво щете тук тогава?

— Търся детективско бюро „Алф“.

— Тук е, майка му стара! Какво ще обичате?

Недодяланият мъж седна с припъшкване на дивана срещу него, извади кутия цигари и мълчаливо му предложи.

— Не пуша — преглътна Ник.

— Нуждая се от помощ, господин Шишманов.

— А аз от пари, доктор Пачев. Така че — поемам вашия случай.

— Знаете ли… Той е малко особен.

Притропва стеснително. По челото му избиха ситни капки пот. „Мамка му — помисли Ник. — Тоя да не е педофил?“

— Не ви ли казаха? Аз се занимавам само с шантави случаи. Баналните, нормалните, печелившите ги обират колегите.

— И все пак…

Капките пот се събраха в няколко ручейчета и потеглиха по червендалестото лице на доктора.

— За какво става въпрос?

— За Муса Кеседжия.

— Тоя какъв е — албанец или турчин? Дрога? Отвлекли са ваши близки?

Пачев поклати глава и въздъхна.

— Откуп за джипа ви?

— Не, господин Шишманов. Той е герой от народните песни. Нали сте чували за трите синджира роби?… Той ги води.

Ник зяпна.

— Абе ти майтап ли си правиш с мен?

Беше ядосан не на шега.

— Не четете ли вестници?

— Абе, аз пари за хляб нямам, ти вестници…

— Случаят нашумя преди една година. Огромен конник, облечен в кожи и желязо, с боздуган и сабя нападна воден парк в края на града. Рани седем мъже, а около трийсет млади жени навърза и подкара към планината…

— Айде, бе!

— Също като робини… Преби няколо полицаи от охранителната. Чак когато дойдоха от спецзвеното, успяха да го укротят със седемнайсет попадения от стоппатрони.

Тялото на Ник пазеше спомен — болезнен, естествено — от изпречване пред стоппатрон. Затова попита невярващо:

— Тоя да не е бизон, бе?

— Споменах, че е много голям и силен мъж. В песните само Крали Марко го е побеждавал.

— Ами що не потърсиш него?

— Муса Кеседжия е минал сам през тунела.

— Какъв тунел?

— Времеви. От петнайсти век към наши дни.

Това вече му дойде много. Ник скочи и изрева:

— Ей, не си прави майтап с мен! Ако цялата тая история е тест дали съм нормален… Може да нямам пари и работа, но съм си наред!

— Знам, господин Шишманов — уморено рече Пачев. — Но ви уверявам, че говоря сериозно.

— Да, бе!…

— Ще ме изслушате ли все пак?

— Първо парите! — протегна ръка Ник.

Пачев се зачуди, после вдигна рамене примирен.

— Колко?

Той се затрудни.

— Колко… Петстотин долара!

Мъжът зарови непохватно из дебелия си портфейл.

— Ето.

Ник отдавна бе забелязал, че видът на пачките му действа като „Уискас“ на котките. Още повече се кротна при допира с банкнотите и млясна:

— Давай нататък.

— Ами не можаха да се разберат с него нито в полицията, нито в съда. Тряснаха го на нас.

— И аз мисля, че мястото му е при вас.

Пачев замислено поклати глава:

— Благодарение на специфичните ни методи…

— Да, бе, знам как тъпчите хорицата с опиати.

— Е, господин Шишманов… Та той проговори.

— По-точно казано забълнува, докторе — натърти Ник. — Ясно ми е откъде са се появили тия времеви канали, Муса, Крали Марко, робинките…

Докторът го изчака да млъкне и тихо каза:

— Той говори на турски отпреди петстотин години.

— Колко му е да го научи? — завъртя очи Ник.

— Много трудно — скептично поклати глава Пачев. — И идва отникъде.

— Какво?

— Няма никакви данни из регистрите за него. Просто се появява от нищото — мъж на четиридесет години, як, здрав, на който един хляб на ден му е малко.

— Звучи като… — с лошо предчувствие промълви Ник.

— Поемате ли случая?

Цялото му същество пищеше: „Не се накисвай, мой човек!“

— Какво всъщност искате от мен?

— Да го върнете там, откъдето е дошъл.

— Хм…

Здравият разум напразно се опитваше да установи контрол над мерака да прелее тоя дебел портфейл в джоба си.

— Той крее, господин Шишманов.

— Сигурен съм. Ако е имал харем и сега самотува…

— Надявам се на вас.

— Абе, не че нямам друга работа… Но това е само капарото!

И Ник помилва стотачките.

— Разбира се. Споменах ли ви, че Съюзът на психиатрите в България е обявил награда от пет хиляди долара за тоя, който разреши случая „Муса Кеседжия“?…