"Странният рицар на свещената книга" - читать интересную книгу автора (Дончев Антон)

5.

Бавно възлязохме по тъмните подземия на затвора Сан Анджело и едва не възкликнах от радост, като видях синьото небе. Дадоха ми шепа монети и ми казаха да чакам знак за тръгване. И веднага след мене поеха двама здравеняци. Минаха три дни, те не се отделяха от мене. Не се криеха — в гостоприемниците сядаха на съседна маса, а щом нямаше място — и до мене. Единият спеше пред прага ми.

На третата нощ прекрачих тялото на заспалия си страж и тръгнах да диря Доминиканеца. Знаех го къде нощува — в някакво убежище за странстващи монаси.

Минах по ходник, който вървеше през стени, дебели като на крепост. Влязох във вътрешния двор. Прозорчето на килията на Доминиканеца светеше. Когато приближих, чух дълбоки, приглушени стенания. Настръхнах и побързах да почукам на вратата. Отвори ми Доминиканеца, наметнат с груба бяла дреха. Цялата килия сияеше — горяха десетина свещи, наредени по ъглите, направо на пода. Лицето на Доминиканеца бе потно и измъчено, разширените му зеници чернееха, устните му трепереха. Приличаше на човек, който се е отдавал на таен порок. Заприлича ми — прости ми, Боже — на жена.

Видях върху овчата кожа, просната на пода, триопашат бич. Доминиканеца се беше самобичувал.

Изведнъж разбрах защо мислех, че вече съм срещал Доминиканеца. Той ми напомняше за свети Доминик — сега го наричат светия, тогава се наричаше просто Доминик де Гусман, но го обявиха за светия няколко години след смъртта му. Доминиканеца бе висок колкото своя учител и като него бавно извръщаше глава, за да вдигне внезапно поглед с блеснали очи, сякаш насреща ти светваха върховете на две стрели, заредени в един арбалет. Като Доминик и той протягаше двете си ръце напред, пред гърдите, с разтворени длани и като че ли те отблъскваше от себе си, докато искаше да те прегърне.

Признах си, че от доста време почнах да оприличавам хората, които срещам, на други, които вече познавам. Оприличавах ги и на животни. Объркан от този поток на лица, разсъдъкът ми се мъчеше някак да ги подреди, за да може да ги обхване. Казах си: „Лъжа се, как мога да помисля, че този човек прилича на Доминик?“ Защото Доминиканеца доказваше как може външната прилика само да подчертае колко далече е подражателят от своя кумир. Колкото е далече мърлявото черно коте от черната пантера.

Срещнах Доминик — тогава все още не беше светия — в дъждовен ден, на кална пътека. Вървеше начело на дванайсет мъже, и те гологлави, мокри и боси като него. Далеч назад го следваше тълпа мъже и жени — този ден той искаше да върви сам с учениците си. Черна верига тежеше на раменете му, но той крачеше с вдигнато чело, сякаш носеше корона. От двете страни на гърдите му висяха двата му сандала, той пренасяше на плещите си невидимо същество, от което се виждаха само сандалите. То — съществото, — слизаше от раменете му в градовете, защото Доминик обуваше сандалите. И дванайсетте ученици приличаха на него, както му приличаше Доминиканеца пред мене — толкова, колкото котетата приличат на пантера.

Виждал съм Доминик, изписан на стени на храмове и домове, върху пергаменти и ръкописи. Къде са видели живописците това кръгло лице, тези пухкави устни, тези извити вежди? И как са имали дързост да изпишат папата над Доминик и как светията отдолу го благославя? Та папата не заслужаваше да целуне окървавените и кални нозе на човека, когото срещнах! Сетне ги видях двамата с Франческо от Асизи — Доминик като издялан от обсидиан, онова черно вулканично стъкло, Франческо светъл като планински кристал. Беше на събора в Санта Мария деле Аньоли, където се събраха пет хиляди монаси. Обичах Франческо, но тогава си помислих, че ако би трябвало да следвам единия, то бих тръгнал след Доминик. Те бяха двамината бедняци, които поискаха да ги положат голи на гола земя, когато умираха — а сега, след двайсет и пет години, францисканците имат хиляда манастира, а доминиканците петстотин.

Ето такива като човека срещу мене, които приличаха на Доминик по движенията на ръцете и главата, щяха волно или неволно да преиначат словата и делата му. Винаги съм се чудил защо последователите на Доминик твърдяха, че майка му чувала куче да лае в утробата й, когато го носела под сърцето си — знак, че ще роди верен страж на църквата. Струваше ми се, че те обиждат светостта на майчинството. Но можех да повярвам, че майката на Доминиканеца е чувала куче да лае в утробата й.

Доминиканеца видя смута на погледа ми, но помисли, че се чудя на толкова свещи. И ми каза с глух глас, който възвръщаше силата си:

— Свещите горят, защото князът на мрака дебне в нощта нас, своите врагове.

Казах му:

— Махни от мене тези псета, които си пратил по петите ми.

Той ми каза:

— Те са изпратени да те пазят.

Повдигнах рамене. Той мина край мене и затвори вратата. Видях по гърба му кървави петна върху бялата власеница. После насреща ми светнаха очите му, бялото пълно с кръв. Каза ми:

— Не ти вярвам.

Въздъхнах дълбоко, за да се овладея. Не знаех как трябва да се държа, когато монах те обижда в очите. Той каза:

— Светият отец ти повери една от тайните на Божията църква.

Мълчах. Той продължи да говори:

— Зная, че ако бях рицар като тебе, щеше да ме убиеш. Но ти повтарям — не ти вярвам. Ти можеш да отидеш при албигойците и да им продадеш тайната.

Смаях се, можах само да му кажа:

— Аз съм рицар.

Той сложи длани на раменете ми, потреперих, но не се отдръпнах. Той заговори с друг глас — задушевен, но пълен с някаква горчива страст. И ми каза:

— Анри, да, ти си рицар. Затова не ти вярвам. Същият този Прованс, който роди албигойците, роди и вас, рицарите, с вашата куртоазия, вашите трубадури и легенди. Ти си рицар. Първата ваша заповед е — служи на Христа и Божията църква. А вие разменихте Божията майка с вашата дама на сърцето и вместо псалми пеете балади. В същото време вашите кули са притони на безчестието и разврата и вие пребивате жените и дъщерите си. Втората ти заповед е — с едното острие на меча коли сарацините, с другото — силния, който гнети слабите. Папата ви прати към гроба Божий, вие разграбихте Константинопол. Има ли по-големи главорези от твоите рицари? Трета заповед е вярност към сюзерена, ако той не е против църквата. А ти се отмяташ като неверен лък, днес служиш на един господар, утре на друг… ако ти плати повече.

Що можех да му кажа? Да почна да се оправдавам? Едно нещо е рицарството, друго е рицарят. Така е и с църквата — да не би Христос и християните да имат нещо общо с папата и епископите? Мълчах. Той още каза:

— Анри, десет пъти при тебе идваха братята от нашите ордени. Дойдоха братята йоанити и ти казаха: сложи черния плащ с белия кръст и стани един от нас. Ти каза: не искам. Дойдоха братя храмовници и ти казаха: сложи белия плащ с червения кръст и ела да браним гроба Господен. Ти каза: не. Идваха братя тевтонци и казаха: сложи белия плащ с черния кръст и ела да се борим с варварите, ливонците, московитяните и другите неверници. Ти каза: далече е. Защо не застана като рицар-монах под Христовото знаме? За да можеш да продадеш меча си на този, който ти плати повече. Ако Светият отец ти беше казал: Анри, иди и донеси скверната книга на богомилите, ето ти моята благословия, ти щеше да се изсмееш. Но той ти каза: ето ти пет хиляди златици. И ти прие.

Той взе да се задъхва, аз ставах все по-спокоен. Казах му:

— Ти беше ли, когато казах на Робер дьо Ронсоа: преди битка такива слова са губене на време. Махни песовете, които гризат петите ми, или ще ги отстраня.

Той се усмихна все още със странния привкус на женска слабост, който ме потърсваше. Каза ми:

— Ще ги убиеш ли? Или ще убиеш мене? Свалих дланите му от раменете си и му казах:

— Защо тогава извикахте нас, рицарите, да се справим с албигойците? Защо не ги победихте с вашите проповеди и вашата правда? Не можехте ли без нашите мечове?

Той ми каза:

— Да, вие ги избивате, но за да заграбите земите на жертвите си. Ти — рицарят — гориш евреина, за да вземеш златото му, аз — монахът — се завирам в подземията, горя с огън и късам с клещи, за да изтръгна ереста от сърцето на заблудените и да спася безсмъртната им душа.

Мълчах. Поисках да си тръгна. Изведнъж той като че ли почна да се задушава, гласът му засъска. Каза ми:

— Почакай. Ще ти разкрия една тайна. Светият отец Доминик сънувал сина Божи, възсиял на висок трон, отдесную на Бога Отец. Гневен и тъжен той гледал тълпата грешници, коленичили пред него. В ръцете си държал три копия — едно за горди, второто за алчни, третото за развратните. Божията майка прегръщала коленете му и го молела за милост. Анри, тя молела милост за вас, рицарите. Чии гърди са тези, в които могат да се забият и трите копия? Твоите!

Този човек ме мразеше. Той търсеше основания за своята омраза — че съм рицар, че съм горделив, че съм жесток. Но за омразата, както и за любовта, няма основание и обяснение. Той ме мразеше, защото бях аз.

Не можех да му отвърна с омраза. Тръгнах си и се обърнах на прага. Попитах го:

— Защо тогава ме избрахте? Той ми каза:

— Ти говориш езика на богомилите българи, ти уби Робер дьо Ронсоа, и ти си алчен.