Антон СтрашимировХоро

1.

— Той да си гледа свещите — клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!

Пийналите обущари — баща и син — проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:

— Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кесии-и.

Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека.

Обущарите отминаха. Младият викаше:

— Лъжат, та-те-е — лъжат, тях-на-та-а… И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!

— Лъжат верицата им — кандилкаше се старият. — Ама когато — когато ни колят, Събчо, не — не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната…

В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандидата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът — полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всичи. И всеки се посвиваше.

Клисарят гледаше навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се — Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия.

— „Тц, тц, тц, разбърка се светът. Ето, сватба ли е това: кметът, прокопсаната кметша, прокурорът и н’ам кой още, а нито един от Карабельовия род.“

Когато свещеникът изведе новобрачните от черквата, нозете на невестата се преплетоха и зетят я отнесе на ръце във файтона.

— Съвладей се, Миче.

Мичето лежеше топла и сочна в ръцете му, но устните й бяха пребелели, тя шепнеше:

— Казах, вкъщи трябваше да се венчеем, не можем излъга никого.

Есенното слънце беше празнично, улиците се стелеха безлюдни, движеха се военни патрули, спираха пред слепите улички и секваше глъчката на скрити жени и деца в тях.

Сватбените файтони се точеха глухо. Младоженецът държеше високо дясното си рамо, на което тежеше главата на Мичето. Тя замижаваше, колчем посрещнеше разногледия му поглед.

…Той й е вече мъж. А улиците са същите и къщите — същи, и небето, и слънцето — все същи.

Не, човек не може да избегне съдбата си.

Впрочем, то още се не знае. Нищо се не знае. Може всичко да се промени: слънцето ще стане мораво, дворищата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята.

Мичето разкри очи. И й бликнаха сълзи. То — прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени… И гледаше от амвона баща и мъртвешки блед… Защото той умря… Той нали умря — още преди две години…

„О, ако тате не беше умрял, ако тате не беше умрял!“

— Какво, Миче?

Мичето плахо замижа.

— Господин Иванов.

— Миче, засрами се, какъв съм ти аз вече господин!

Мичето разбра. Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечати устата й и в ушите й фучеше: „Не врякай, няма вече накъде, ти си моя!“

Това не можеше да не се разбере!

Сълзи тънки, безсилни играеха по ресните на Мичето.

Да, не с всичко може човек да се примири.

Впрочем, той, околийският началник, можеше да вземе, колкото иска — и наследство, и пари.

„Нека вземеше всичко — в тапии и в полици, както предлагаше кметшата!“

Сочното лице на Мичето се сви. — Да беше склонил той, околийският, на пари… да беше склонил! Сашко би бил спасен. А всичко друго…

„И-их, какво би значило то! И какво то значи, ха-ха! Нали Иско не е заклан!“

Младоженецът я загледа пак.

— Какво, Миче? Защо се усмихна, сладка?

Мичето се уплаши. Тя да се е усмихнала?

И замижа.

Нищо от това, разбира се: да става, каквото ще. Нали Иско е жив, нали е пуснат на свобода… Неговият глас се носеше вчера от Дрангазовата хумба… Да, той беше… И не се знае сега какво ще бъде… Нищо се не знае, нищо!

— Сотире!

— Какво, пиле?

Мичето избели очи! Уплаши се от гласа си. И забрави какво й беше текнало. В съзнанието й стоеше Иско. Че е жив: не е убит. Но какво можеше да значи и това сега.

„Уф, и защо ще убиват евреин. — Сашко е заклан, милият, родният!“

…Младоженецът се ухили. И забърса сълзите на невестата си.

— Успокой се, Миче. Стига сълзи, гълъбчето ми. Погледни ме, моето мерджанче. Погледни ме де! Е-е?!

Мичето го погледна. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва.

„Ех, нека.“

Младоженецът я гледаше остро.

— Какво искаше да кажеш, Миче? Ти искаше да ме питаш за нещо. Отговори де! Е-е?!

— Искам да видя баба. Ще ми позволиш ли?

— Не.

Омръзна това с бабата. Жени! Прегърнат се и — рев: може да ги раздели човек.

— То се свърши. Това трябва да се разбере. Изкланите — изклани. Свършено.

Мичето замижа пак.

Тежката длан на Сотира галеше бузите й — ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните й, тя си ги свиваше.

Да направи що ще, разбира се: нали те вече не са в кабинета му, на окъсаното кожено канапе.

А-а! Но той сега ще прави това с нея вкъщи пак — и пак — и винаги!

„Не, човек не може да се усвои с всичко! Ето това е най-страшното!“

Бузите на Мичето изстиваха — полъхваше ветрец. Есен е вече, сякаш късна есен — и вали дъжд, и е студено. А беше светло, грееше слънце и небето синееше.

…Да нямаше Мичето поне надежда, да нямаше никаква надежда! О, тогава тя би се решила на нещо. Би свършила със себе си например.

„Аз така и ще постъпя. Навярно.“

И заиграха по ресните и пак сълзи. После потрепераха и раменете й. Дойде и може би да се хвърли от файтона. Какво има да чака наистина: защо да не свърши още сега?

Кривоокият я гледаше вече възторжен! И й се усмихна! Притисна я по-плътно до себе си. Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепере, когато пищи.

И Мичето отпадна пак на рамото му — топла и сочна.

Файтоните извиха в сляпата уличка на обущарите Капанови.

В дъното зееха — тържествено открити — стрехестите Карабельови порти. По стоборите се катереха хлапета и пред вратите гъмжеха махленки.

Пияните обущари — баща и син — бяха метнали капи на теме и се разправяха със снажната Капанка. Тя да се не меси, то не е женска работа.

— Вятър е сватбата им! Убиха сина, като яре го заклаха и насила венчават дъщерята, зам да заграбят Карабельовите богатства!

Капанката натика едно след друго мъжете в дълбокия двор и зарези вратата. Капнали и са ръцете — да ги увива — по цели седмици — в овчи кожи, а те.

— Да не сте гъкнали, че хаир няма от вас! Сврете се в хашевито и пукайте!

Не виждат, че едвам си спасиха главите, ами още ровят.

Сватбата се източи, големите Карабельови порти се затвориха, забуха военната музика на двора и съседските хлапета се накатериха по черниците!

— Празник е, сватба-а! Къде си, баба Карабелице, къде си, чорбаджийке, да поведеш хорото? Махленките запляскаха бедрата:

— Мълчете бре, хари, жената умира, ха-ха-ха!

...........................................................................

Старата тютюнджийка, Карабелица, лежеше с избелени очи в покоите си. Наяве тя слушаше сватбената музика от двора, но отпуснеше ли клепачи, виждаше мъртвец и редеше, като блъскаше празен сахан о пода:

— Внука си искам да видя, снажен, та хубав, господи! Учен и умен, най-учен и най-умен! Дайте ми го-о, доведете, ми го-о: няма да умра, докато не го видя!

Марга, слугинята, се разсърди:

— Ще го видиш — чакай! Иди го търси в дъното на Марица.

Боже господи, какво й било писано, у край време, на старата чорбаджийка! Мъчи се вече така цяла седмица, ху-ху-ху.

Марга заплака. Тя плачеше, разбира се, за младия си господар; за Сашка Карабельов: на ръце го беше отгледала, бог да го прости.

Музиката на двора заглъхна. И на сватбената трапеза в големия салон екна гласът на кума полковник: почнаха наздравиците.

Домът онемя. И при долнята трапеза, до кухнята, се дигна Миндиля — приставът.

— На нозе! Пие се наздравица за негово величество царя. Да живее, ура!

Пи и дядо Рад, панагюрецът. Пи, какво ще му е. А после отпусна очила по гърбатия си нос и зафъфла:

— Много свят се е кърдиса-ал. Клали и хлапета, декаде още на школо ходят — тц, тц! То пък защо е, а?

Миндиля, приставът, се сепна. Как защо?

— За ум. За памет. За да си окачи всеки обичка на ухото.

И засука мустак. После сне поглед на ордена си за заслуга. Той ли не знае кое за какво е!

Но дядо Рад — или е досущ изкуфял панагюрецът, или го е вече виното хванало — изтъни гърло:

— То утре ще му се чуе гласът.

Жените зинаха със залъци в уста. И Миндиля изви ръка на хълбок, готово вече. Но дядо Рад клатеше глава, като да синасаме:

— Ние си сватбу-уваме тука, а нему псета ръфат леша край Марица. Леша на кръщелника ми, казвам, на Сашка Карабельов.

Устата на Миндиля се изкривиха на усмивка:

Хей, щурак, на четмо си ме учил, току стискай си зъбите, да ги не събираш по земята!

— Ха, и таз хубава! Сашко Карабельов тютюни купува по Кърджали: вчера се получи телеграма от него. Ако се е случило с човека нещо, чева полковникът и околийският ще дигат днес сватба.

— Я не давайте на това старо куфало да пие: ей че не знае вече що брътви!

Дядо Рад дигна изтрития си калпак на теме и изпъшка:

— Знам а-аз, тачат ме на пазаря, та узнавам. То си е веке като на длан. Фанали са и него. Сашка Карабельов, заедно с другите. Фанали го и хоп — в клопката. А през денеси го спастрили. Това си е: спастрили ги! Пофали ми се сам тоя, декато ги е клал. Бръкна хе тъй е в джоба си и извади… Чудя се, какво ли ще е? Пък то кожата! Кожата от лицето му… на кръщелника ми, на Сашка Карабельов… Кожата бе, същинската, с мустачките и веждите… Одрал го е като яре, тю-ю! То пък защо е, а? То за-що-о е-е?!

Дядо Рад се разрида. Пиян! Но нали трябва човек да си свива езика. Защо са предни зъби, ако не за времена, като сегашните.

И Миндиля се размаха — еднъж, че дваж и триж — все по дългия врат на панагюреца. А после го изхвърли на пруста.