"Първото пътешествие около Земята (Записки на очевидец за околосветското плаване на Магелан, 1519–1522 г. Подбрани и издадени от Роберт Грюн)" - читать интересную книгу автора (Пигафета Антонио, Грюн Роберт)

ОТ НАЧАЛОТО НА ПЪТЕШЕСТВИЕТО ДО ОТКРИВАНЕТО НА МАГЕЛАНОВИЯ ПРОТОК

Адмирал Фернандо де Магалянес бе решил да предприеме далечно плаване през едно море, където вилнеят яростни ветрове и ужасни бури, и да търси острови, където живеят човекоядци и животни, на които никой не може да излезе насреща, защото са големи почти колкото кораб. На никой от близките си Магелан не пожела да открие смелия си план, за да не му се попречи на голямото и достойно за възхищение дело, което възнамеряваше да извърши с божия помощ.

Капитаните, които го придружаваха, бяха изпълнени с омраза към него. Причината за нея не ми е известна, но предполагам, че го мразеха, задето се бе родил в Португалия, а те бяха испанци. Те смятаха, че Португалия е отнела на Испания половината от земното кълбо с благоволението на негово светейшество папа Александър.

За да държи армадата сплотена, адмиралът издаде следните заповеди до всички капитани и щурмани:

„Моят кораб ще плава винаги пред другите. За да се вижда и нощем, аз ще поставям на кърмата дървен факел, наречен фарол.

Ако освен този факел наредя да се запали още един фенер или парче тръстиково въже, другите кораби трябва да направят същото, за да се убедя, че ме следват.

Когато освен фарола покажа още две допълнителни светлини, това означава, че корабите трябва да карат по-бавно или при неблагоприятен вятър да сменят посоката.

Три светлини показват, че бонетът трябва да се свие. Бонет е онова ветрило, което се поставя под голямото, за да улавя по-добре вятъра при благоприятно време.

Ако покажа четири светлини, това е сигнал да се приберат всички ветрила. Ако вече са свити, тогава четирите факела показват, че отново трябва да бъдат опънати.

Още повече светлини или изстрели с оръдия са знак за другите, че наблизо се вижда суша или трябва да се очакват плитчини, така че е необходима предпазливост и по-бавно плаване.

Специален знак ще показва кога трябва да се хвърли котва. Него ще обявя допълнително.“

На адмирала му бе известно, че капитаните, боцманите и щурманите знаят какво представлява фарол и какво бонет. Но той желаеше да ги унижи със своите обяснения. Това още повече подхранваше омразата срещу него. Аз чувах, че някои произнасяха името му така, като че ли говореха за дявола.

Вахтите се сменяха три пъти през нощта. Първата застъпваше при залез слънце, втората, която се нарича мендора — в полунощ, а третата — преди разсъмване. За тази цел екипажът бе разпределен на три смени, от които едната бе подчинена на капитана, втората — на щурмана и третата — на боцмана. За да се гарантира сигурността на пътуването, адмиралът изискваше от всички, които се намираха на борда, най-строга дисциплина.

Сутринта на 10 август 1519 г., сряда, флотилията бе снабдена вече с всичко необходимо за дългото плаване, 237-членният екипаж също бе в пълна готовност. Оръдеен залп оповести тръгването. Потеглихме надолу, успоредно на реката Гуадалкивир20, покрай Хуан де Алфаракс, един някога гъсто населен мавритански град. Преди тук се е издигал мост, от който бяха останали само подпори под водата. Те застрашават корабите, може да се пътува само при прилив и с помощта на пилоти. Когато потеглихме, небето бе лъчезарносиньо и всички приеха това като добро предзнаменование. Някои твърдяха дори, че видели на небето образа на светата Дева, която се усмихвала отгоре на потеглящата флотилия.

Минахме покрай Кория и няколко села и стигнахме до Сан Лукар де Барамеда — един замък, който е принадлежал на херцог Медина-Сидония. От това пристанище, което се намира на 37° северна ширина и на 10 левги от скалистия нос Сан Висенсо, се излиза в океана. Разстоянието между Сан Лукар и Севиля е приблизително 17–20 левги.

Подир няколко дни адмиралът и другите капитани отидоха с лодки от Севиля до Сан Лукар. Натоварихме още запаси. Всяка сутрин слизахме на сушата в Сан Лукар, за да чуем литургията в църквата на светата Дева от Барамеда, а преди отплаването Магелан нареди целият екипаж да се изповяда.

Във вторник, 20 септември, потеглихме от Сан Лукар и открито море — плавахме в югозападна посока. Първата ни цел по този път бяха Канарските острови. През тези дни Магелан беше неизменно в добро настроение и който го видеше така, би могъл да повярва, че той не подозира какви опасности дебнат всички ни.

На 26 септември хвърлихме котва при Тенерифе, един от Канарските острови, разположен на 20° северна ширина. Тук останахме три дни, за да натоварим месо, вода и дърва. А след това, за да се снабдим с риба, се насочихме към друго пристанище на острова, което носи името Монте Росо. В това пристанище прекарахме два много приятни дни.

Ваше благородие, разказаха ни странни работи за един от тези острови: там никога не валял дъжд и нямало нито извор, нито река. За сметка на това пък, както ни уверяваха, на същия остров имало едно голямо дърво, по чиито листа непрестанно се стичала на капки приятна на вкус течност, която събирали в ров, изкопан в подножието на дървото. Оттук жителите на острова черпели вода за себе си, тук животните, както питомни, така и диви, утолявали жаждата си. Твърдяха също, че дървото било винаги обвито в гъста мъгла и аз предполагам, че именно от мъглата са се образували капките, които се стичали по листата.

В понеделник, 3 октомври, продължихме пътя си в южна посока. Отплавахме в открито море в полунощ. Напредвахме между Зелени нос и островите, наречени със същото име, разположени на 14°30’ северна ширина. След това много дни плавахме покрай брега на Гвинея, където се възвишава планина, наречена Сиера Леоне. През това време ни измъчваха ту неблагоприятни ветрове, ту пълно безветрие. А освен това ни преследва и дъжд чак до екватора. Дъждовният период продължи шестдесет дни и опроверга мнението, че земите между тропиците били ненаселени, защото тук никога не валяло.

При 14° северна ширина ни връхлетяха силни бури, които заедно с неблагоприятните течения и проливните дъждове забавиха нашето пътуване. Трябваше да свием ветрилата, да забавим хода на корабите и да дочакаме да настъпи по-добре време. Мнозина открито казваха, че биха предпочели да се приберат у дома.

При слънчеви и спокойни дни около нашите кораби кръжаха големи риби, наречени тибурони21. Тези риби имат по няколко реда остри, страшни зъби и ако някой човек има нещастието да се натъкне на тях в морето, разкъсват го на място. С желязна кука хванахме едно от тези чудовища. Големите обаче не стават за ядене, а и малките не струват много.

При много бурно време често виждахме светлините, които моряците често наричат Copro santo, или светихелмови огньове22. Те се появяваха в тъмни нощи на върха на голямата мачта и приличаха на ярък факел, който гореше два часа. За нас това бе голяма утеха по време на буря, ние приветствувахме този огън с радостни сълзи. Щом той изчезнеше, оставяше толкова силна светлина, която ослепяваше всички ни. Тогава ни се струваше, че загиваме, но в същия миг бурята утихваше.

Можехме да наблюдаваме и най-различни видове птици. Някои изглеждаха като че ли нямат задница, други като че ли бяха без крака. Женската на този последен вид споменати птици снася и мъти яйцата си на гърба на мъжката сред морето. Друг един вид, наречени кагазела, се хранят с нечистотиите на други птици и аз веднъж видях това със собствените си очи. Освен това наблюдавах и летящи риби.

Пресякохме екватора и докато насочвахме ветрилата на юг и югозапад, загубихме от очи Полярната звезда. След дълго плаване достигнахме при 23°30′ южна ширина страната Версин23. Тя е свързана с оная земя, където на 8°30′ същата ширина е разположен нос Аугустин. Тук се снабдихме богато с кокошки, батати и с едни плодове, които наподобяват шишарки24, но са сладки и отлични на вкус, със захарна тръстика и с месо от анта25, което наподобява краве месо. Направихме също много изгодна за нас сделка. За една въдица или нож ни даваха по пет до шест кокошки, за един гребен — по две гъски, за едно малко огледало или ножици ни предлагаха по толкова много риба, че с нея можеха да се нахранят десет души. За една хлопка или панделка местните жители ни носеха пълна кошница с батати. Това е растение с грудки, които приличат на нашето цвекло, а имат вкус на кестени. Много изгодно разменяхме единични карти за игра. Самият аз получих за един поп шест кокошки и островитянинът, който ми ги даде, си мислеше при това, че ме е надхитрил.

По пладне слънцето се издигаше в зенита си и жегата ни измъчваше много повече от преди.

В страната Версин изобилствуват блага от всякакъв вид, на големина е колкото Испания, Франция и Италия, взети заедно. Владение е на краля на Португалия.

Местните жители не са християни, но не се прекланят пред идоли. Инстинктът е единственият им закон. Живеят много дълго, мнозина достигат 125 до 140 години. И мъжете, и жените изглеждат като нас, но ходят напълно голи. Жилищата им представляват продълговати колиби, които се наричат „буи“. Спят на големи памучни мрежи26, двата края на които са завързани за дебели греди. В такава колиба понякога живеят по сто мъже заедно с жените и децата си и там по всяко време се чува оглушителен шум.

Тук лодките се наричат кану и са направени от един ствол, издълбан с помощта на остър камък. Камъкът замества за местните жители желязото, което не им е познато. В едно кану често се побират по 30–40 души. Когато човек погледне как гребат тези тъмнокожи и голи островитяни, би могло да му се стори, че вижда моряците по Стикс27.

Мъжете и жените са стройни и ходят голи. Понякога ядат човешко месо, но само когато пленят неприятели. Правят го не защото им е вкусно, а защото се подчиняват на един обичай, възникнал по следния начин: враговете на това племе убили единствения син на една старица. Наскоро след това заловили убиеца и го довели при старата жена. За да отмъсти за сина си, тя се нахвърлила върху него и разкъсала рамото му със зъби. Все пак на този боец му провървяло в нещастието: успял да се изкубне от ръцете на разярената старица и да се върне при своето племе. Той показал следите от зъбите по рамото си и накарал другите да повярват, че неприятелите са искали да го разкъсат. За да не им отстъпят по жестокост, неговите събратя от племето решили да изяждат заловените в бой пленници. Оттогава, и другите племена започнали да постъпват така.

Човекоядците не изяждат неприятелите си незабавно, а нарязват труповете им и ги разпределят между най-храбрите. Всеки взема своя къс, отнася го у дома си, опушва го и през осем дни си отрязва и изпича по едно парче. Това ми разказа Хуан Карвахо, нашият щурман. Карвахо бе прекарал четири години в страната Версин.

(липсваща картинка???)

Жители на източното крайбрежие на Южна Америка:

А — индианец, украсен с пера; Б — момче с ударен инструмент; В — туземец държи клон банани; Г — патагонец, който се опитва е помощта на стрела да извади рибя кост, заседнала в гърлото му

Местните жители не са черни, а с маслинен цвят на кожата. Както мъжете, така и жените татуират телата и лицата си с най-странни и разнообразни шарки. Те са с остригани глави и без бради. Около хълбоците си носят препаска от пера на папагал. Това им придава странен, дори смешен вид. На долната устна на почти всички мъже са пробити по три дупки, в които са пъхнати малки кръгли камъчета. Жените и децата избягват това неудобно украшение.

В тази страна има безброй папагали. Срещу едно малко огледало ние получавахме осем или десет от тези пъстри птици. Видяхме също така и лемури. Те са много хубави, жълти и приличат на лъвове, само че са много дребни. Освен това се мярнаха свине, на които, както ни се стори, пъпът беше на гърба28, а също така някакви едри птици без език и с човки като лъжици.29

Островитяните се хранят с кръгли бели хлябове, чийто вкус не ни допадна — приличат на пресечено мляко. Приготовляват ги от сърцевината или по-точно от подкорието на едно дърво30.

За една брадва или за голям нож ни предлагаха по едно или две момичета като робини, но помежду си местните жители никога не разменят жените си. Също и жените не изменят на мъжете си. Те са толкова добродетелни, че не позволяват да ги прегръщат, преди да залезе слънцето.

Жените извършват най-тежката работа. Често ги виждахме да слизат от планините с тежки кошници, които носеха на главите си. Никога обаче те не ходят сами. Мъжете, които са много ревниви, ги съпровождат, като носят в едната си ръка стрели, а в другата лък. Лъковете си правят от дървото на една черна палма. Когато жените вземат и децата със себе си, поставят ги в мрежи, които окачват на гърба си.

Тези племена са много доверчиви и добродушни. С малко усилие бихме могли да ги накараме да приемат християнската религия. Благодарение на една случайност те се изпълниха с уважение и страхопочитание към нас. От два месеца в страната царяла голяма суша и тъй като още с пристигането ни небето прати дъжд, те приписаха това на нашата поява. Когато слизахме за литургия на сушата, те ни наблюдаваха мълчаливо, изпълнени с любопитство. Като забелязаха, че оставяме лодките в морето, завързани за корабите, сметнаха, че лодките са деца на кораба, и че така той ги храни. Местните жители ни построиха колиба на брега, защото се надяваха, че ще останем по-дълго време. Когато вдигнахме котва, те ни дадоха много дарове.

Прекарахме тринадесет дни в страната Версин. След това продължихме пътя си и при 34°20′ южна ширина достигнахме сладководна река31. Тук живеят човекоядци. Един от тях, същински великан, с глас като на бик, се приближи към нашия кораб, за да вдъхне кураж на другите, но придружаващите го нямаха неговата смелост. Те побягнаха с цялото си имущество към вътрешността на страната. За да не пропуснем възможността да разговаряме с тях и да ги наблюдаваме отблизо, стотина мъже скочихме на сушата и се втурнахме да ги преследваме. Не успяхме да настигнем човекоядците. Те тичаха много по-бързо от нас.

В тази река има седем малки острова. На най-големия от тях намерихме скъпоценни камъни. Надявахме се, че оттук ще можем да навлезем в южни води, защото никой преди нас не бе прониквал толкова навътре. Сега обаче се знае, че тук се намира устието на река, широка 17 левги.

Хуан де Солис, който също като нас бе тръгнал да открива нови земи, бил изяден на това място заедно с шестдесет моряци от канибалите, към които се отнесъл с твърде голямо доверие.

При по-нататъшното пътуване през тази равна, ненаселена земя съзряхме един залив, в който бяха разположени два острова, приютили много гъски и тюлени. Ние сигурно първи се натъквахме на тази суша.

(липсваща картинка???)

А — тюлен; Б — тапир; В — райска птица; Г — пингвини; Д — летяща риба; Е — гуанако

Тюлените, различни на цвят, достигат приблизително големината на теле. Ушите им са къси и заоблени, зъбите — много дълги. Те нямат крака, а само лапи, които са прилепени непосредствено за тялото и приличат на човешки ръце. Пръстите на лапите им са свързани помежду си с плавателна ципа. Ако тези животни можеха да излизат на сушата, щяха да всяват голям ужас, защото са яростни и диви. Те плуват много бързо и се хранят с риба.

Гъските живеят тук на големи ята. Те са толкова доверчиви, че за около час и половина ние хванахме достатъчно, за да снабдим с месо екипажите на петте кораба. На цвят са черни, а тялото им е покрито с къси пера. Тъй като на крилете си нямат махови пера, те не могат да летят. Хранят се с риба и са толкова тлъсти, че когато ги скубехме, трябваше да смъкваме и кожата им.

Между тези острови ни връхлетяха силни бури. По върховете на мачтите се показаха много пъти Светихелмовите огньове. Щом изчезнеха, яростта на бурята начаса утихваше.

След като оставихме тези острови зад гърба си, на 49°30′ южна ширина открихме удобно пристанище. Решихме да прекараме зимата тук и да изчакаме благоприятния за плаване сезон. Минаха два месеца, без да зърнем дори един-единствен жител на тази страна и вече почти не се съмнявахме, че сме се озовали на ненаселена земя. Но един ден за наша най-голяма изненада видяхме на брега мъж с великански ръст, който танцуваше гол, пееше и хвърляше през главата си пясък. Адмиралът веднага изпрати един моряк на сушата, като не пропусна да му нареди да повтаря всички движения и мимики, защото били знак за приятелство и миролюбие. Магелан не се излъга. Великанът позволи да го откарат на малкия остров при нашия капитан. Когато ни съзря, на лицето му се изписа голямо учудване, той вдигна един пръст нагоре, сигурно за да изрази предположението си, че ние идваме от небето.

Този мъж беше толкова едър, че най-високият от нас му стигаше едва до кръста. Той беше много добре сложен, лицето му бе нашарено с червена боя, около очите му бяха изписани жълти кръгове, а две петна във форма на сърца красяха бузите. Косата му не беше буйна, но боядисана с бяла боя. Наметката му бе съшита от кожи на някакво животно, което живееше в тази страна на големи стада. То има глава и уши на муле, тяло на камила, крака на елен и конска опашка, цвили също като кон32. Великанът бе увил и краката си с кожата на това животно. В ръката си той държеше къс, здрав лък, чиято тетива бе направена от червата на същото това животно и бе малко по-дебела от струна на лютня. Стрелите му бяха от тръстика и завършваха в единия си край с пера. Приличаха на нашите, само че на мястото на железния връх имаха острие от бял или черен кремък. От него диваците правят сечивата си, с които обработват дървото.

(липсваща картинка???)

Жители на южното крайбрежие на Южна Америка. Заради големите им крака Магелан ги нарекъл патагонци

Адмиралът нареди да нагостят великана и да му покажат едно стоманено огледало. Нашият гост не знаеше какво е това и не подозираше, че ще види собственото си изображение. Когато зърна лицето си, той се отдръпна от уплаха и събори четирима моряци, които бяха застанали зад него. Магелан му подари хлопки, едно малко огледало, гребен и няколко стъклени мъниста. След това великанът се върна при своите, съпроводен от множество въоръжени войници.

На брега се появи втори великан, който, изглежда, не се осмеляваше да се приближи до кораба. Когато нашите моряци отидоха до него, той повика други свои събратя, които ние не бяхме забелязали досега. Всички застанаха голи и невъоръжени в една редица и започнаха да танцуват и да пеят, като сочеха с показалци към небето. Те ни показаха някакъв приготвен от корени бял прах, който съхраняваха в глинени съдове, и ни дадоха да го опитаме. Нашите моряци ги приканиха да дойдат да разгледат корабите и предложиха услугите си да помогнат при носенето на оръжието. Великаните приеха поканата. Взеха стрелите и лъковете си, а с всичко останало натовариха жените си. Те не са високи и са много пълни. Техният вид много ни учуди. Увисналите им гърди бяха по-дълги от една стъпка. Те се украсяват и обличат също като мъжете си, а около хълбоците си увиват парче кожа. Тези жени водеха по четири млади животни от ония, за които вече разказах. Местните жители ги завързват за някой храст и скрити в засада дебнат, докато се появят други животни, за да играят с тях. В този момент за диваците не е трудно да ги улучат със стрелите си. След като разгледаха нашите кораби и им се дивиха до насита, нашите гости, осемнадесет на брой, се върнаха отново в пристанището. Там пък ние се забавлявахме, като ги гледахме как ловуват.

Подир шест дни наши войници, които се бяха заловили да секат дърва, съзряха друг великан, също въоръжен с лък и стрели. Той веднага се приближи, като докосваше главата и тялото си с две ръце и след това ги вдигаше към небето. Подражавайки му, моряците правеха същите движения, а един от тях отиде и извести адмирала. Магелан веднага нареди да доведат великана на малкия остров, на който бяхме построили ковачница и хамбар. Този мъж беше по-висок, по-добре сложен от другите и кротък на вид. От радост, че имаше възможност да бъде с нас, той танцуваше и скачаше така буйно, че стъпалата му се забиваха в пясъка и оставяха дълбоки отпечатъци.

Великанът остана няколко дни при нас. Ние го учехме да произнася името на Исус и молитвата „Отче наш“. Усилията ни се увенчаха с успех. На края го кръстихме Хуан. Адмиралът му подари една риза, жилетка, шапка, огледало, гребен, звънчета и други дреболии. След като изрази задоволството си, той се върна при своите. На следващия ден великанът изпрати на адмирала едно от онези едри животни, за които споменах. После изведнъж престана да идна. Ние предположихме, че другите островитяни са го убили, за да му отнемат придобитото богатство, или пък задето беше проявил преданост към нас.

Подир петнадесет дни при нас дойдоха други четирима великани. Те бяха без оръжие, татуирани. Адмиралът се надяваше, че скоро ще можем да отплаваме в открито море, затова реши да се възползва от случая и да задържи двамата по-едри мъже, за да ги откараме в Испания. Понеже разбираше, че ще бъде трудно да приложи сила, той си послужи с хитрост, обсипа великаните с много подаръци — ножове, огледала и стъклени мъниста и на края им показа железни халки, които можеха да послужат като белезници. Диваците веднага изявиха бурно желание да притежават тези железни халки, но понеже ръцете им бяха заети, ис можеха да посегнат и да ги вземат. Тогава Магелан им показа как да ги закрепят на краката си, това им хареса и те позволиха на моряците да им сложат халките. Но когато разбраха, че са надхитрели и че вече не могат да свалят белезниците, изпаднаха в ярост, разфучаха се, започнаха да вият и да призовават на помощ най-силния си бог Сетебос.

Адмиралът искаше да се сдобие и с няколко жени, за да може да пренесе този великански род в Испания, затова издаде заповед да бъдат заставени двамата неоковани островитяни да заведат нашите моряци на мястото, където се намираха жените. С много усилия деветима от най-силните моряци можаха да надвият на великаните и да ги вържат. Единият от индианците успя да се изскубне, а другият се бранеше така буйно, че отнесе лека рана на главата си. На края все пак ги принудиха да се подчинят.

Така щурманът Хуан Карвахо и неколцина моряци отидоха при жените. Тъй като се свечеряваше, Карвахо не сметнал за необходимо да отвлече жените незабавно, предпочел да прекара нощта там. Малко по-късно дошли други двама великани и без да покажат учудване или недоволство, също си легнали да спят. Но щом се зазорило всички индианци — мъже, жени и деца — неочаквано ударили на бяг. Без съмнение те едва сега видели ранения и били обзети от съмнения. Децата бягали по-бързо от възрастните. Изоставили колибите си и всичко каквото имало в тях и обсипали нашите хора със стрели. Взели със себе си само животните, които им служат при лов, а един от великаните, скрит в храстите, ранил наш моряк с отровна стрела в бедрото. Раненият починал начаса. Моряците стреляли подир бягащите, ала не успявали да ги улучат. Нашите изгорили колибите на диваците и погребали своя мъртъв другар.

Макар тези индианци да живеят още напълно в диво състояние, все пак имат известни лечителски познания. Например когато ги заболи стомах, вместо очистително, каквото ние бихме взели, те си пъхат една стрела дълбоко в гърлото, докато повърнат зелена течност, смесена с кръв. Зелената съставка в тази маса идва от един бодлив трън, с който се хранят. Когато ги заболи глава, индианците си пускат кръв от челото, по същия начин постъпват с всички заболели части на тялото си.

Тяхното богослужение се състои само в умилостивяване на дявола. Те твърдят, че на смъртния одър на всекиго се явявали десет или дванадесет духове, за да танцуват и пеят около умиращия. Единият от тези духове, който вдига най-много шум, е техният главатар или първият дявол. Него те наричат Сетебос. А по-малките, по-незначителни духове, наричат челеуле. Нашият великан ни уверяваше, че веднъж бил видял дявол с рога и с коси дълги чак до краката. Той изпущал и отпред, и отзад огнени пламъци.

Както вече споменах, тези племена се обличат с кожи от едно животно. Със същите кожи покриват и колибите си, които местят от едно място на друго, защото индианците също като циганите не водят заседнал живот. Главната им храна е сурово месо и едни сладки корени, които наричат чапае. Те ядат много. Нашите двама пленници изяждаха всеки ден по една кошница със сухар и изпиваха половин кофа вода. Мишките ядат сурови, без да им одират кожата преди това. Косите си носят като монаси, във форма на нимба, само дето не ги подрязват толкова късо. Привързват ги с една памучна връв около главата си. Тази връв им служи и да си прибират стрелите, когато тръгнат на лов.

Нашият капитан нарече хората от това племе заради големите им крака патагонци33.

Пристанището, в което бяхме пуснали котва, бе пълно с миди. Намерихме множество мисиглиони — черни миди, в които имаше малки перли. Но те не стават за ядене. Освен това в тази страна видяхме щрауси, лисици, врабчета и зайци. Тук зайците са много по-малки от тези, които знаехме от дома.

В това пристанище капитаните на четирите останали кораби направиха заговор да убият адмирала. Предателите бяха Хуан де Картахена, веедор34 на флотилията, Луис де Мендоса, ковчежник, Антониу де Кока и Гаспар де Кеседа. Аз и преди това неведнъж бях виждал четиримата да събират глави и да си шепнат нещо тихо. Навярно са се съвещавали по какъв начин да премахнат адмирала. Защо са искали да го убият не зная. Предполагам, че или не са желаели да продължат това плаване, или пък омразата ги е тласнала към тази постъпка. Но светата Дева пожела адмиралът да продължи пътуването си и да открие още много други непознати дотогава острови и земи. Заговорът бе разкрит и адмиралът сам произнесе присъдите. Хуан де Картахена бе разкъсан пред очите на всички на четири части, след като му бе дадена милостта за последна изповед. Луис де Мендос се спаси от същия жесток край само благадарение на това, че въпреки веригите си, се опита да побегне и при опит за бягство бе прободен. Само Гаспар де Кеседа бе помилван и с това адмиралът си навлече омразата на всички тайни привърженици на осъдените. Между тях бе Естебан Гомес, един щурман, който приемаше като позор принудата да служи под командата на португалец. Той плака горчиво, когато убиха Хуан де Картахена и се опита и мен да привлече към заговорниците. Аз го отблъснах, но реших да не съобщавам на адмирала за този опит. Не мина много време и се разкаях за това.

Корабът „Сантиаго“, който бе изпратен на юг, за да търси по протежение на крайбрежието някакъв проток се разби между рифовете, но целият екипаж се спаси като по чудо. Двама моряци се добраха до пристанището, в което бяхме пуснали котва и ни разказаха за нещастието. Адмиралът веднага изпрати голям брой моряци с няколко чувала сухар. Екипажът на разбилия се кораб остана цели два месеца на мястото, където бе претърпял корабокрушение, за да събира останките от стоките, които морето малко по малко изхвърляше на брега. През това време трябваше непрестанно да се доставят хранителни продукти, а това не беше лесно, тъй като разстоянието бе около 25 левги и пътят беше труден и изморителен, водеше между бодливи храсталаци. Който поемаше по този път, трябваше да прекара няколко нощи под открито небе, без да разполага с друго за пиене освен с лед.

На върха на една недалечна планина, която нарекохме Монте Кристо, ние поставихме кръст и от името на краля на Испания завладяхме тази земя.

Когато поехме обратния път към корабите, неочаквано пасторът, който бе благословил кръста, се хвърли върху адмирала и се опита да му забие нож в гърдите, но верните хора на Магелан го сграбчиха, оковаха го във вериги и го подложиха на мъчителен разпит на борда на „Сан Антонио“. След дълго мълчание той призна, че е бил подбуден от Гаспар де Кеседа да убие адмирала. Всички очакваха, че и Гаспар де Кеседа ще бъде арестуван и по-късно разкъсан на четири части. Но Магелан не посмя да умъртви предателя, защото самият крал го бе назначил за капитан. Той го отстрани от флотилията заедно с неговия съмишленик — пастора, като остави и двамата при патагонците.

Като продължихме пътя си, на около 30 левги на юг, при 30°40′ южна ширина стигнахме реката Санта Крус, открита от Хуан Серану. Тук цялата флотилия бе застрашена от корабокрушение поради яростните ветрове, които причиниха голямо вълнение. Ала бог и свещените огньове ни дойдоха на помощ и ни спасиха.

Тук останахме близо два месеца, докато снабдим корабите с вода и дърва. Ловяхме риба, дълга близо две стъпки, цялата покрита с люспи, но много вкусна. Само че не успявахме да наловим толкова, че да заситим глада си.

Като продължихте пътя си в южна посока на 21 октомври при 52° южна ширина съзряхме планински нос, който нарекохме Cabo de Las 11 000 Vergines35, тъй като това бе в деня на техния празник.36

Всички бяха сигурни, че от залива, разположен зад този скалист нос, няма излаз на запад и никому другиму освен на адмирала не бе дошло на ум да търси такъв излаз. Магелан обаче знаеше, че пътят води през един скрит проток, защото го бе видял на някаква карта, която се пазеше от краля на Португалия. Тази карта бе нарисувана от Мартин Бехайм, ненадминат космограф. Ето защо Магелан изпрати два кораба — „Сан Антонио“ и „Консепсион“ — да разучат докъде се простира този залив. „Тринидад“ и „Виктория“ останаха да чакат при входа на залива.

През нощта ни връхлетя страшна буря, която продължи тридесет и шест часа и ни принуди да отрежем въжетата на котвите и да оставим корабите на произвола на вълните и на бурята. Същата тежка участ беше сполетяла и изпратените напред кораби. Бурята им попречила да заобиколят носа и да се върнат назад. Ето защо били принудени да се оставят на течението да ги носи към вътрешността, която те смятали за залив, и очаквали всеки миг да се разбият. Тъкмо когато вече се мислели за загубени, съзрели устие, в което можели да влязат. Забелязали, че каналът не бил затворен и затова не променили посоката. Така стигнали до втори залив и щом утихнала бурята, продължили навътре, докато се озовали в нов залив, по-голям от другите два Тогава сметнали, че вече е необходимо да се върнат, за да съобщят на адмирала за своето откритие.

Изминаха два дни, откакто корабите се отправиха да търсят протока, но още нито един от тях не се бе завърнал. Затова сметнахме, че са станали жертва на бурята, която и ние преживяхме. Към пладне над сушата се издигнаха стълбове дим и ние решихме, че част от екипажа е успяла да се спаси и сега ни дава знак. Докато още обмисляхме как да се притечем на помощ на оцелелите, видяхме двата кораба. Те се приближиха с опънати ветрила и развети знамена и дадоха няколко изстрела с оръдията. Екипажът им ни приветствува с радостни викове. Ние отвърнахме по същия начин. Когато узнахме, че са намерили продължението на залива или по-точно търсения проток, всички коленичихме и благодарихме на бога и на светата Дева.

(липсва картинка???)

Карта на Магелановия път, който води между Южна Америка и Огнена земя. Тази карта е взета от италианското издание (Милано, 1800 г.) и е нарисувана по оригинални скици на Пигафета

Дори и сега, когато бяхме толкова близо до целта, Магелан се нуждаеше от цялата си твърдост и търпение, за да убеди другите да тръгнат по този път. Когато наближихме носа на Девиците, той свика всички капитани, пилоти и космографи, за да се посъветва с тях. На това събрание стана ясно, че провизиите ще стигнат най-много за три месеца. Въпреки това повечето от участниците, като виждаха колко е уверен адмиралът, показваха кураж и готовност да продължат плаването. Един от пилотите обаче — португалецът Естебан Гомес от кораба „Сан Антонио“ — възрази, че хранителните продукти положително няма да ни стигнат, защото ще трябва навярно да преминем още много други големи заливи, докато достигнем заветната цел. Ето защо той предложи да се върнем в Испания и да потеглим оттам по същия път с по-добре въоръжена флота и с нов екипаж. Гомес се ползваше с голям авторитет и всички уважаваха мнението му. Но Магелан му отвърна, че ще тръгне през този проток, за да изпълни обещанието, което е дал на краля, дори ако трябва да гризе ветрилата на корабите. След това адмиралът съобщи на всички, че забранява под страх от смъртно наказание да се говори за връщане или за недостига на провизии.

Навлязохме в протока. Тук открихме на югоизток а на югозапад два канала в сушата. Изпратихме една лодка да разузнае как изглежда тази сурова и студена земя. Близо до брега нашите моряци откриха гробище с повече от двеста гроба и огромно количество кости на риби, което говореше за многобройни и страшни бури. През нощта съзряхме много огньове в южния край на протока и това даде повод на адмирала да нарече тази земя Tierra de los fuegos37.

Адмиралът изпрати „Сан Антонио“ и „Консепсион“ на юг, за да проучат може ли по един от каналите да се излезе в открито море. „Сан Антонио“ отплава веднага, без да дочака „Консепсион“. Както разбрахме по-късно, щурманът на „Сан Антонио“ възнамерявал да използва нощния мрак, за да потегли обратно към Испания.

(липсва картинка???)

Жител на Огнена земя

Този щурман — Естебан Гомес беше, както вече споменах, враждебно настроен към Магелан. Малко преди Магелан да дойде в Испания, той бе молил краля за няколко кораба, с които да предприеме пътешествие за откриване на нови земи. Тъй като Магелан вече бе обявил своето намерение, Гомес не получи кораби и стана обикновен щурман, макар че лелееше мечтата да бъде капитан. Тогава той се сговорил с испанците в своя екипаж и оковали във вериги капитана на „Сан Антонио“ Алваро де Мескита, племенник на адмирала, като дори го ранили. После под закрилата на нощта потеглили обратно към Испания. На техния кораб се намираше и единият от двамата пленени великани. Когато навлезли в горещата зона, той издъхнал.

„Консепсион“, който не можа да последва „Сан Антонио“, кръстосваше пред входа на канала, очаквайки завръщането на кораба. Това обаче се оказа напразно, тъй като през нощта „Сан Антонио“ се бе изплъзнал по пътя, по който бяхме пристигнали.

През това време ние доплавахме с останалите два кораба до устието, което водеше на югозапад. Тук стигнахме до една река, която нарекохме Реката на сардините, защото тези риби плуваха на грамадни пасажи в нея. Хвърлихме котва и чакахме четири дни да се завърнат „Консепсион“ и „Сан Антонио“.

По това време изпратихме една добре екипирала лодка да търси нос в другата посока. Тя се върна подир три дни и моряците казаха, че са открили носа и едно голямо море. Като чу тези думи, адмиралът се просълзи от радост и даде на този нос името El Cabo deseado38. Кръсти го с точно, вярно име, защото дълго бяхме мечтали да достигнем тази цел.

Върнахме се обратно, за да се присъединим към другите два кораба, но намерихме само „Консепсион“. Неговият капитан и щурман Хуан Серану, когото попитахме какво е станало със „Сан Антонио“, ни отговори, че не е виждал кораба, откакто навлезли в канала. Тогава се впуснахме да го търсим през целия проток чак до залива. Адмиралът отново изпрати „Виктория“ до началото на протока, като заповяда да поставят на един хълм знак и под него да сложат в някакъв съд писмо, с което да дадат напъствие на „Сан Антонио“ в каква посока да тръгне, за да се присъедини отново към нас. Оставихме и други два знака, които не можеха да останат незабелязани: на носа на една скала в първия залив и на малък остров в третия залив, където имаше много тюлени и птици. Адмиралът чакаше с „Тринидад“ и „Консепсион“ при реката Ислео, която се спускаше от високи, покрити със сняг върхове и се вливаше в морето при Реката на сардините. Тук на един малък остров забихме дървен кръст и обявихме тази земя за владение на нашия крал.

Ние нарекохме протока Estrecho patagonico39, а адмиралът го кръсти Canal de todos los Santos40, понеже този ден бе първи ноември.

Ако не бяхме открили този проток, който свързваше единия океан с другия41, Магелан щеше да продължи пътуването до 75° южна ширина, където през лятото изобщо няма нощ или ако има, тя е съвсем къса, а през зимата пък няма ден. Всички ние бяхме отново в добро разположение на духа, защото открихме един проток, който мнозина преди нас бяха търсили напразно. И аз, ваше сиятелство, съм изпълнен с гордост, че съм между тези, които извършиха това славно и забележително дело. Само „Сан Антонио“, които все още не се появяваше, изпълваше сърцата ни с грижа, макар да не искахме да вярваме, че се е блъснал и разбил в някой риф.

През време на пътуването аз от време на време разговарях, доколкото бе възможно, с великана-патагонец. Като си служех със знаци и жестове, можах да разбера как се наричаше на неговия език този или онзи предмет и така успях да съставя малък речник.

С течение на времето великанът свикна да назовава начаса предметите, на които се спираха очите ми, щом видеше, че съм взел молив и хартия. Между другото той ми обясни как в неговата земя разпалвали огън; триели едно заострено парче дърво о друго, докато се появи искра.

Когато един ден показах на великана кръста и го целунах, той се опита със знаци и жестове да ми обясни, че в моето тяло ще се всели Сетебос и аз ще умра. През следващите дни четях по лицето му учудване, че още не съм нападнат от някоя смъртоносна болест.

Подир няколко седмици великанът се разболя и почувствува, че скоро ще умре. Поиска да му дам кръста и го целуна. След това ни помоли да го покръстим. Ние сторихме това и му дадохме името Паул.