"Одисея в космоса 2061" - читать интересную книгу автора (Кларк Артър)

Под ледовете

Повече от сто години след като Цайс бе построил първия прототип в град Йена през 1924 г., в планетариумите все още се използваха няколко оптични проектори, които се простираха внушително над зрителите. Но Хонконг беше заменил още преди няколко десетилетия своя апарат от трето поколение с много по-усъвършенстваната електронна система. Огромният купол всъщност бе гигантски телевизионен екран, съставен от хиляди малки монитори, върху който можеше да се покаже всякакъв възможен образ.

Както можеше да се очаква, програмата беше открита с отдаване дължимото на неизвестния изобретател на ракетата някъде в Китай през тринайсети век. Първите пет минути представляваха кратък исторически преглед, в който набързо бяха споменати руските, германските и американските пионери, за да се премине към съществената част — кариерата на д-р Хсуе-Шен Циен. В такова време и място неговите сънародници биха могли да бъдат извинени за това, че го представяха като също толкова важна фигура в историята на ракетното дело, колкото са били Годар, Фон Браун или Корольов. И човек можеше да разбере справедливото им възмущение от арестуването му в Съединените щати по скалъпени обвинения, когато след приноса му в изграждането на прочутата Лаборатория по реактивни двигатели и след като бе назначен за първи професор със звание „Годар“ в калифорнийския университет, той бе решил да се завърне в родната си страна.

Изстрелването на първия китайски спътник от ракетата „Лонг Марч 1“ през 1970 г. беше споменато бегло, може би защото по това време американците вече бяха стъпили на Луната. Всъщност останалата част от двайсети век бе претупана за няколко минути и разказът се пренесе в 2007 г., когато в пълна тайна беше построен космическият кораб „Циен“, а другите световни събития служеха само за фон.

Дикторът не злорадства прекалено много върху смайването на останалите космически сили, когато една китайска станция внезапно беше излязла от земна орбита, за да изпревари руско-амери-канския екипаж на „Космонавт Алексей Леонов“ в полета му към Юпитер. Историята бе достатъчно драматична — и трагична, — за да се нуждае от разкрасяване.

За съжаление имаше твърде малко автентичен визуален материал за илюстриране на разказа: в по-голямата си част програмата беше изградена от специални ефекти и умел монтаж на по-късни, дале-кообхватни фотографски кадри. По време на краткото си пребиваване върху заледената повърхност на „Европа“ екипажът на „Циен“ е бил твърде зает, за да успее да заснеме телевизионна документация, или поне да постави автоматична камера.

Въпреки всичко думите, изречени по това време, бяха запечатали много от тържествеността на това първо кацане върху луните на Юпитер. Коментарът на Хейуд Флойд, предаден от приближаващия се „Леонов“, даваше великолепна представа за картината, а имаше и достатъчно снимки на Европа за неговото илюстриране:

„В момента го наблюдавам с най-мощния телескоп на кораба: при това увеличение спътникът изглежда десет пъти по-голям от Луната, гледана с невъоръжено око. А гледката е наистина необикновена.

Повърхността е равномерно розова, на места има малки кафяви петна. Покрита е със сложна плетеница от тънки линии, които криволичат и се разпростират на всички страни. Всъщност много прилича на снимка от учебник по медицина, на която са изобразени преплетени вени и артерии.

Някои от тези линии са дълги стотици — и дори хиляди — километри и напомнят за въображаемите канали, които Пърсивал Лоу-ъл и някои други астрономи от началото на двайсети век са мислели, че виждат на повърхността на Марс.

Но каналите на Европа не са илюзия, макар че, разбира се, не са с изкуствен произход. Нещо повече, те наистина съдържат вода или поне лед. Защото спътникът е почти изцяло покрит от океан със средна дълбочина петдесет километра.

Поради своята отдалеченост от Слънцето температурата на повърхността на Европа е изключително ниска — около сто и петдесет градуса под нулата. Така че вероятно единственият му океан е масивен леден блок.

За моя изненада това не е така, защото под повърхността на Европа силите на прилива и отлива генерират доста топлина — същите сили активизират големите вулкани на съседния спътник Йо.

Така че ледът непрекъснато се топи, троши се и отново замръзва, образувайки пукнатини и коридори, подобни на онези върху плаващите ледове в полярните райони на Земята. Сега виждам точно тези причудливи пукнатини; повечето от тях са потъмнели и са много древни — може би са на милиони години. Но има и някои съвсем бели; това са новите, които са се образували съвсем наскоро, а кората им е дебела само няколко сантиметра.“

„Циен“ се е приземил точно до една от тези бели линии — хиляда и петстотин километровата ивица, която бе наречена „Гранд Канал“. Вероятно китайците възнамеряват да изпомпат водите му и да напълнят горивните си резервоари, за да успеят да изследват сателитната система на Юпитер, а след това да се завърнат на Земята. Това няма да е лесно, но те сигурно са проучили много добре мястото на приземяването и знаят какво правят.

Сега вече е ясно защо са поели такъв риск — и защо предявяват претенции към Европа. Спътникът им е необходим като станция за презареждане с гориво. Той може да се окаже ключът към цялата Слънчева система…

Но не беше станало така, помисли си сър Лорънс, облягайки се в луксозното кресло под нашарения с петна и ивици глобус, който изпълваше изкуственото небе. Океаните на Европа и до днес бяха недостъпни за човечеството поради причини, които все още бяха загадка. Не само недостъпни, но и невидими; откакто Юпитер се беше превърнал в слънце и двата му вътрешни сателита бяха изчезнали зад облаци от пара, издигаща се от повърхността им. В момента той наблюдаваше състоянието на Европа през 2010 г. — а не това, което представляваше сега.

По това време той едва бе излязъл от детската си възраст, но все още помнеше гордостта, която изпита, научавайки, че негови сънародници — колкото и да не одобряваше политиката им — щяха да направят първото кацане на един непознат свят.

Там, разбира се, не бе имало камера, която да заснеме кацането, но монтажът беше направен изключително добре. Той наистина бе готов да повярва, че това е обреченият кораб, който се спуска безшумно от кехлибареночерното небе към заледената повърхност на Европа и каца до безцветната ивица наскоро замръзнала вода, която беше кръстена „Гранд Канал“.

Всеки знаеше какво се бе случило след това; предвидливо не бе направен опит тази част да бъде показана визуално. Вместо това образът на Европа изчезна, за да бъде заменен от портрет, познат на всеки китаец, както Юри Гагарин на всеки руснак.

Първата фотография показваше Рупърт Чанг на неговия абитуриентски бал през 1989 г. — сериозен млад ученик, неразличим от хилядите други, в пълно неведение за срещата си с историята две десетилетия напред в бъдещето.

На фона на тиха музика коментаторът обобщи накратко връхните точки в кариерата на д-р Чанг до назначаването му за ръководител на научния екип на борда на „Циен“. На снимките той ставаше все по-възрастен, и ето че дойде последната, направена точно преди началото на мисията.

Сър Лорънс бе доволен, че планетариумът е тъмен. И приятелите, и враговете му щяха да бъдат изненадани да видят как очите му овлажняват, докато слушаше съобщението, отправено към приближаващия се „Леонов“ от д-р Чанг, който никога нямаше да узнае дали то е било прието:

„… зная, че сте на борда на «Леонов»… може би няма да имам много време… насочвам антената на скафандъра си в посоката, където мисля, че…“

Сигналът изчезна за няколко мъчителни секунди, а след това се появи отново значително по-ясен, макар и не много силен:

„… изпратете тази информация на Земята. «Циен» беше унищожен преди три часа. Аз съм единственият оцелял. Използвам радиото на скафандъра си — нямам представа дали обхватът му е достатъчно голям, но това е единствената ми възможност. Моля, слушайте внимателно. НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ. Повтарям: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ…“

Сигналът отново се изгуби…

„… малко след полунощ, местно време. Изпомпвахме равномерно и резервоарите бяха пълни вече почти до половината. Д-р Ли и аз излязохме навън, за да проверим изолацията на тръбите. «Циен» стои — стоеше — на трийсетина метра от брега на «Гранд Канал». Тръбите тръгваха от него право надолу през леда. Много тънък — опасно е да се върви по него. Топлите вълни…“

Отново продължително мълчание…

„… без проблеми — петкиловатово осветление, закачено върху кораба. Като коледна елха — красиво, светлината направо прониква през леда. Великолепни цветове. Ли го видя пръв — някаква огромна тъмна маса, надигаща се от дълбините. Отначало го помислихме за пасаж от риба — беше твърде голямо за единичен организъм, — но тогава то започна да троши леда…

… като огромни купчини мокри водорасли, пълзящи по Земята. Ли изтича до кораба да вземе камера — а аз останах да наблюдавам и докладвах по радиото. Съществото се движеше толкова бавно, че лесно можех да го надбягам. Бях много повече развълнуван, отколкото изплашен. Мислех, че зная от кой вид е съществото — виждал съм снимки на горите от водорасли по крайбрежието на Калифорния, — но предположението ми се оказа съвсем погрешно.

… Виждах, че съществото е в опасност. То не би могло да оцелее при температура сто и петдесет градуса по-ниска от естествената му околна среда. Започваше да замръзва, докато се движеше напред — от него се отчупваха парчета, приличащи на стъкло, — но то все още се приближаваше към кораба като черна приливна вълна, чиято скорост постепенно намаляваше.

Все още бях толкова изненадан, че не можех да разсъждавам хладнокръвно и не разбрах какво се опитваше да направи…

… пълзеше нагоре по кораба, оставяйки след себе си нещо като леден тунел. Може би това беше неговата изолация срещу студа — както термитите се предпазват от слънчевата светлина със своите малки коридори от кал.

… тонове лед върху кораба. Радиоантените се счупиха първи. След това видях как поддържащите опори на кораба започват да се огъват — всичко беше в забавени движения, като сън.

Едва когато корабът започна да пада, разбрах какво се опитваше да направи съществото — но вече беше твърде късно. Можехме да се спасим — само да бяхме изгасили светлините.

Може би това е фототроп, чийто биологически цикъл се стимулира от слънчевата светлина, проникваща през леда. Или може би е било привлечено като пеперуда към свещ. Нашите прожектори вероятно са били най-яркото нещо на Европа досега…

След това корабът рухна. Видях как корпусът му се разцепи, появи се облак снежинки от кондензираната влага. Всички прожектори изгаснаха, освен един, който се люлееше назад-напред, закачен за кабел на два метра от Земята.

Не зная какво стана след това. Когато се опомних, стоях под прожектора до останките от кораба, а около мен се стелеше фина пелена от пресен сняг. Виждах следите от стъпките си много ясно. Сигурно съм изтичал дотам; вероятно бяха изминали само минута-две…

Растението — все още мислех, че е растение — беше неподвижно. Чудех се дали е пострадало от удара; големи парчета от него — дебели колкото човешка ръка — бяха паднали на земята като счупени клони.

Тогава туловището му отново се раздвижи. То се отдалечи от корпуса и запълзя към мен. Вече бях убеден, че съществото е чувствително към светлината: аз стоях точно под хилядоватовата лампа, която бе престанала да се люлее.

Представете си един дъб — или по-добре баниян, с неговите многобройни стебла и корени, — който е сплескан от гравитацията и се опитва да пълзи по земята. То спря на пет метра от светлината и започна да се разстила, докато образува идеален кръг около мен. Вероятно това бе границата на неговата поносимост — точката, където привличането от светлината се превръщаше в отблъскване. След това няколко минути не се случи нищо. Чудех се дали е мъртво. Дали най-накрая е замръзнало.

Тогава видях, че върху много от клоните се образуват големи пъпки. Приличаше на филм за постепенното разтваряне на цветята. Всъщност аз наистина ги помислих за цветя — всяко беше голямо колкото човешка глава.

Нежни, красиво оцветени мембрани започнаха да се разтварят.

Тогава ми хрумна, че никое живо същество не е виждало тези цветове преди — те са могли да се развият едва след като нашите светлини — нашите фатални светлини — огряха този свят.

Пипалца, тичинки, махащи безпомощно… Аз се приближих до живата стена, която ме обграждаше, за да видя по-добре какво става. Нито тогава, нито преди това бях почувствал и най-малкия страх от това същество. Бях сигурен, че то нямаше лоши намерения — ако изобщо имаше някакво съзнание.

Големите цветя вече бяха десетки, в различна степен на цъфтеж. Сега те ми напомняха за пеперуди, които току-що са излезли от какавидите си — с набръчкани крилца, все още немощни, — аз все повече и повече се доближавах до истината.

Но те замръзваха — умираха също толкова бързо, колкото се бяха родили. След това едно след друго започнаха да капят от пъпките майки. Няколко секунди те пляскаха наоколо като риби на сухо — и най-после разбрах точно какво представляват. Тези мембрани не бяха венчелистчета. Те бяха перки или техен еквивалент. Това беше ларвата на съществото, която можеше да плува свободно. Вероятно през по-голямата част от живота си то е прикрепено към морското дъно, а тези подвижни потомци тръгват да търсят нови територии. Също като коралите от океаните на Земята.

Коленичих, за да разгледам по-отблизо едно от тези малки същества. Красивите цветове бяха повяхнали до мръснокафяво. Някои от венчелистчетата перки се бяха отцепили и замръзваха, превръщайки се в трошливи парченца. Но то все още мърдаше слабо и щом се приближих, се опита да ме избегне. Чудех се как ли усещаше присъствието ми.

Тогава забелязах, че всички тичинки — както ги бях нарекъл — имаха яркосини петънца на върха си. Те приличаха на малки звездни сапфири — или на сините очи по черупките на мидите, — поглъщаха светлината, но не можеха да я отразят както трябва. Докато наблюдавах, яркосиньото избледня, сапфирите помътняха и се превърнаха в обикновени камъчета…

Д-р Флойд — или който ме слуша в момента, — не ми остава много време; скоро Юпитер ще заглуши сигнала ми. Но аз почти свърших.

Тогава разбрах какво трябва да направя. Кабелът на хил яд сватовата лампа висеше почти до земята. Дръпнах го няколко пъти и светлината изгасна сред дъжд от искри.

Тревожех се да не е станало прекалено късно. Няколко минути не се случи нищо. Така че се приближих до обкръжаващата ме стена от преплетени клони и я ритнах.

Много бавно съществото започна да разтваря кръга и запълзя обратно към Канала. Имаше достатъчно светлина — виждах отлично всичко. Га-нимед и Калисто се бяха появили на небето. Юпитер беше един голям тънък полумесец — а от тъмната му страна, където започваха да се подават очертанията на Йо, се виждаше едно голямо зарево. Нямаше нужда да използвам лампичката на скафандъра си.

Следвах съществото по целия път до водата, като го ритах всеки път, когато забавяше ход, и през цялото време усещах как ледените късчета хрускат под ботушите ми… Когато наближи Канала, то придоби нови сили и енергия, сякаш знаеше, че това е родният му дом. Чудех се дали ще оцелее, за да се разлисти отново.

То изчезна под повърхността, оставяйки още няколко мъртви ларви върху чуждата земя. Открилото се пространство от незамръз-нала вода бълбукаше в продължение на няколко минути, докато една защитна коричка лед я изолира от намиращия се над нея вакуум. Тогава се върнах до кораба, за да видя дали не може да се спаси нещо — не искам да говоря за това.

Имам само две молби, докторе. Когато специалистите класифицират това същество, надявам се да му дадат моето име.

И — когато следващият кораб се завръща у дома — помолете ги да пренесат костите ни обратно в Китай.

Юпитер ще заглуши сигнала ми след няколко минути. Да можех да узная дали някой е приел съобщението ми. Както и да е, ще го повторя, когато отново имам възможност за радиовръзка — ако жи-вотоподдържащата система на скафандъра ми издържи дотогава.

Тук е професор Чанг. Предавам това съобщение от спътника Европа, за да ви уведомя, че корабът «Циен» бе унищожен. Приземихме се до «Гранд Канал» и поставихме помпите си на края на леда…“

Сигналът рязко се прекъсна, появи се отново за момент, а след това изчезна напълно под шумовия фон. Това бе единственото съобщение, което професор Чанг бе успял да предаде; но то вече бе насочило амбициите на Лорънс Цанг към космоса.