"Баскервилското куче" - читать интересную книгу автора (Дойл Артър Конан)

Глава VТри скъсани нишки

Шерлок Холмс притежаваше в забележителна степен способността да откъсва съзнателно мисълта си от дадена работа. Странната история, в която бяхме въвлечени, беше забравена за два часа, през които той бе напълно погълнат от картините на съвременните белгийски майстори. По пътя от галерията до хотел „Нортъмбърланд“ Холмс не говори за друго освен за живописта, за която той имаше само най-повърхностна представа.

— Сър Хенри Баскервил ви очаква горе — каза чиновникът. — Той ме помоли да ви отправя при него веднага щом дойдете.

— Ще имате ли нещо против, ако погледна книгата за посетители?

— Ни най-малко.

В книгата след името на Баскервил бяха прибавени още две имена: едното на Теофилъс Джонсън и семейството му от Нюкасл, а другото на мисиз Оулдмор от Хай Лодж Алтън и прислужницата й.

— Това сигурно е същият Джонсън, когото познавам — каза Холмс на портиера. — Ако се не лъжа, той е адвокат, с посивели коси и понакуцва малко.

— Не, сър, този мистър Джонсън е притежател на мини. Много енергичен джентълмен, не по-стар от вас.

— Положително имате грешка относно професията му.

— Не, сър. Той се ползува от нашия хотел дълги години и ние много добре го познаваме.

— А, това разрешава спора. Мисиз Оулдмор … Струва ми се, че помня това име отнякъде. Извинете за любопитството, но често човек търси един познат, а намира друг.

— Тя е болнава жена, сър. Мъжът й беше някога кмет на Глостър. Когато идва в града, винаги отсяда при нас.

— Благодаря ви. Страхувам се, че не мога да претендирам, че я познавам. Посредством тези въпроси ние установихме един много важен факт, Уотсън — продължи Холмс полугласно, докато се качвахме по стълбата. — Сега знаем, че хората, които така много се интересуват от нашия приятел, не са отседнали в този хотел. А това значи, както вече видяхме, че на тях много им се иска да го следят, но също така им се ще той да не ги види. Този факт подсказва много.

— Какво подсказва?

— Подсказва, че… Но виж, драги приятелю, какво става, за бога!

Ние бяхме изкачили стълбата и налетяхме направо на самия сър Хенри Баскервил. Лицето му беше червено от гняв, а в едната си ръка държеше стара прашна обувка. Той бе така вбесен, че езикът му се беше вързал и когато речта му се възвърна, заговори с такъв груб американски акцент, какъвто не бяхме забелязали у него сутринта.

— Да не ме мислят за бозайниче в този хотел — крещеше той. — Разиграват ме като маймуна, но ще видят, че са сбъркали адреса! По дяволите! Ако този хлапак не ми намери обувката, чудо ще направя! Аз разбирам от шеги, мистър Холмс, но всичко си има граници.

— Още ли си търсите обувката?

— Да, сър. И смятам да я намеря.

— Но нали казахте, че била нова, кафява обувка?

— Така беше, сър. А сега пък една стара, черна.

— Как! Да не би да искате да кажете…

— Точно това искам да кажа. Аз имам всичко на всичко три чифта: едни нови, кафяви; едни стари, черни и лачените, с които съм сега. Снощи ми взеха едната кафява, а днес отмъкнаха черната. Е, намери ли я? Отговаряй! Не ме зяпай такъв!

На сцената се беше появил един развълнуван прислужник — немец.

— Не, сър. Питах из целия хотел, но не разбрах нищо за нея.

— Добре. Или тази обувка ще се върне на мястото си преди залез слънце, или ще се видя с управителя и ще му кажа, че веднага напущам хотела!

— Ще бъде намерена, сър, обещавам ви, че ако имате малко търпение, ще бъде намерена.

— Внимавайте, защото това ще бъде последната ми вещ, която изчезва в това свърталище на крадци. Мистър Холмс, извинете, че ви безпокоя с такива дреболии.

— Мисля, че си заслужава безпокойството.

— Нима гледате сериозно на това?

— А вие как си го обяснявате?

— Просто не се опитвам да си го обяснявам. Изглежда, че това е най-глупавото и странно нещо, което някога ми се е случвало.

— Може би най-странното — каза Холмс замислено.

— А вие какво мислите за това?

— Не претендирам още да съм го разбрал. Вашият случай е много сложен, сър Хенри. Ако всичко това има връзка със смъртта на вашия чичо, то не съм сигурен дали измежду петстотинте по-значителни случаи, с които съм се справил, е имало някой така сложен. Но имаме преимуществото, че в ръцете си държим няколко нишки, така че една или друга от тях ще ни доведе до истината. Може да изгубим време, в случай че проследим някоя погрешна нишка, но рано или късно непременно ще се доберем до истината.

Обедът мина много приятно. Докато се хранехме, не говорихме почти нищо за работата, която ни беше събрала. Едва след като се прибрахме в стаята на Баскервил, Холмс го попита какви са му намеренията.

— Да отида в Баскервил Хол.

— А кога?

— В края на седмицата.

— Мисля, че, общо взето, решението ви е умно — каза Холмс. — Имам обилни доказателства, че в Лондон ви следят, а сред милионите жители на този голям град е трудно да открием кои са тези хора и каква е целта им. Ако намеренията им са лоши, те могат да ви причинят зло и ние ще бъдем безсилни да го предотвратим. Доктор Мортимър, вие знаехте ли, че ви следяха, след като излязохте от къщата ми отзарана?

Доктор Мортимър подскочи.

— Следил? Кой?

— Това за жалост не мога да ви кажа. Имате ли измежду съседите или познатите ви в Дартмур някой с черна брада?

— Не… или чакайте! О, да, Баримор, лакеят на сър Чарлз.

— Ха! Къде е Баримор сега?

— Грижи се за Баскервил Хол.

— Най-добре ще е да установим дали действително е там, или пък не е случайно в Лондон.

— Как ще направите това?

— Дайте ми една бланка за телеграма. „Готово ли е всичко за пристигането на сър Хенри?“ Това е достатъчно. Адрес: „Мистър Баримор — Баскервил Хол.“ Коя е най-близката телеграфна станция? Гримпен. Много добре. Ще пратим и втора телеграма до началника на станцията в Гримпен. quot;Телеграмата до мистър Баримор да му бъде връчена лично. Ако отсъствува, моля, върнете я обратно на сър Хенри Баскервил — хотел „Нортъмбърланд“. Така до довечера ще можем да разберем дали Баримор е на поста си в Девъншир, или не.

— Правилно — каза Баскервил. — Между впрочем, доктор Мортимър, кой е този Баримор?

— Той е син на стария пазач, който е умрял. Четири поколения от тях са се грижили за Баскервил Хол. Доколкото знам, той и жена му са напълно порядъчна двойка.

— Същевременно — каза Баскервил — съвършено ясно е, че докато там няма никой от нашата фамилия, тези хора имат прекрасен обширен дом и нямат никаква работа.

— Това е вярно.

— Получи ли Баримор нещо от завещанието на сър Чарлз? — попита Холмс.

— Той и жена му взеха по петстотин фунта.

— А! Те знаеха ли, че ще получат тази сума?

— Да. Сър Чарлз много обичаше да говори за своето завещание.

— Това е много интересно.

— Надявам се — каза доктор Мортимър, — че вие не гледате с подозрително око всеки, който е получил наследство от сър Чарлз, защото той остави и на мене хиляда фунта.

— Така ли? И още на кого?

— Имаше голям брой незначителни суми за разни хора и много дарения с общественополезна цел. Остатъкът е на сър Хенри.

— И колко голям е този остатък?

— Седемстотин и четиридесет хиляди фунта.

Холмс учудено вдигна вежди.

— Нямах представа, че сумата е така огромна.

— Сър Чарлз се славеше като богат човек, но и ние не знаехме колко богат е бил той, докато не се запознахме с ценните му книжа. Общата стойност на състоянието му възлиза кръгло на един милион.

— Боже мой! Та това е капитал, за който човек наистина би могъл да се впусне в рискована игра. И още един въпрос, доктор Мортимър: да кажем, че нещо се случи с този наш млад приятел (ще ми простите неприятното предположение), кой ще наследи това състояние?

— Тъй като малкият брат на сър Чарлз, Роджър Баскервил, е починал, наследството ще премине у Дезмъндови — далечни братовчеди на сър Чарлз. Джеймс Дезмънд е възрастен човек, свещеник в Уестморлънд.

— Благодаря ви. Всички тези подробности са много интересни. Срещали ли сте се с мистър Джеймс Дезмънд?

— Да, той веднъж идва да посети сър Чарлз. Това е човек с достопочтена външност и непорочен живот. Аз си спомням, че той отказа да му бъде приписано каквото и да било, въпреки че сър Чарлз настояваше много.

— И този човек със скромни изисквания ще бъде наследник на хилядите на сър Чарлз?

— Той би могъл да наследи само имота, защото последният се счита родов. Може да наследи също и парите, освен ако сегашният им притежател няма някакво друго желание, а той, разбира се, може да прави с тях, каквото си иска.

— А вие направили ли сте си завещанието, сър Хенри?

— Не, мистър Холмс, не съм. Нямах време, защото едва вчера научих как стоят работите. Във всеки случай мисля, че парите трябва да вървят с титлата и имота. Това е идея на моя нещастен чичо. Как собственикът ще възстанови славата на Баскервилите, ако няма достатъчно пари, за да поддържа имението? Къщата, земята и парите трябва да вървят заедно.

— Точно така. Да, сър Хенри, що се отнася до целесъобразността на вашето незабавно отиване в Девъншир, аз съм на същото мнение с вас. Трябва да направя само една уговорка: в никакъв случай не бива да отивате сам.

— Доктор Мортимър се връща с мен.

— Но доктор Мортимър трябва да упражнява своята професия, а пък и къщата му е с мили далеч от вашата. При всичкото му добро желание той няма да може да ви помогне. Не, сър Хенри, трябва да вземете със себе си доверен човек, който ще бъде винаги до вас.

— Не е ли възможно да дойдете самият вие, мистър Холмс?

— Ако положението стане критично, ще се постарая да дойда лично, но вие сами разбирате, че поради моята твърде богата съвещателна практика и постоянните молби, които ми отправят от всички страни, не ми е възможно да отсъствувам от Лондон за неопределено време. В този момент името на едно от най-уважаваните лица в Англия е окаляно от шантажисти и само аз мога да предотвратя пагубния скандал. Виждате, че е съвсем невъзможно да дойда в Дартмур.

— Тогава кого бихте препоръчали?

Холмс сложи ръка на рамото ми.

— Ако моят приятел се заеме с това в такава трудна минута не бихте могли да имате по-ценен човек при себе си. Никой не може да каже с такава сигурност това, както аз.

Това предложение ме свари съвсем неподготвен, но преди да имам време да отговоря, Баскервил ми сграбчи ръката и я стисна сърдечно.

— Доктор Уотсън, колко мило от ваша страна! — каза той. — Вие виждате в какво положение съм и познавате случая не по-зле от мен. Ако дойдете в Баскервил Хол и останете при мене, докато всичко се свърши, аз никога няма да забравя това.

За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест и бях поласкан от думите на Холмс и от сърдечността, с която баронетът ме приветствува като бъдещ негов компаньон.

— С удоволствие ще дойда — казах аз. — По-добре едва ли бих могъл да оползотворя времето си.

— Ще ми изпращаш много подробни отчети — каза Холмс. — Когато настъпи критичният момент, ще ви дам указания как да действувате. Предполагам, че към събота всичко ще бъде готово, за да заминете.

— Удобно ли ви е това, доктор Уотсън?

— Напълно.

— Значи в събота, ако евентуално не променим решението си, ще се срещнем в десет и тридесет за влака, пристигащ от Падингтън.

Ние бяхме тръгнали да си вървим, когато Баскервил изпусна радостно възклицание и като се хвърли към ъгъла на стаята, измъкна изпод един шкаф кафява обувка.

— Моята загубена обувка — извика той.

— Дано всички наши трудности се разрешат така лесно — каза Холмс.

— Все пак това е доста необикновено — забеляза доктор Мортимър. — Преди обед аз внимателно претърсих стаята.

— А също и аз — каза Баскервил. — Сантиметър по сантиметър.

— Тогава наистина тук нямаше никаква обувка.

— В такъв случай сигурно прислужникът я е сложил тук, докато сме обядвали.

Повикахме германеца, но той заяви, че не знае нищо и никакви разпити не можеха да изяснят тази работа. Към серията от непрекъснати и наглед безсмислени мистерийки, които се редуваха така бързо една след друга, се прибави още една. Като оставим настрана цялата мрачна история около смъртта на сър Чарлз, в продължение на два дни ни се случиха редица необясними неща: получаването на писмото от лепените думи, чернобрадият субект в каретата, изчезването на новата кафява обувка, изчезването на старата черна обувка и сега връщането на кафявата.

Докато пътувахме обратно към „Бейкър стрийт“, Холмс седеше мълчалив във файтона и по сбърчените вежди и напрегнатото му лице разбрах, че умът му, както и моят, е зает с формирането на някаква схема, в която да могат да се поместят всичките тези странни и наглед несвързани епизоди.

От следобед до късно вечерта той седя, потънал в тютюнев дим и мисли. Точно преди вечеря ни връчиха две телеграми. Първата гласеше: „Току-що съобщиха, че Баримор е в Баскервил Хол — Баскервил“. Втората — „Обходих двадесетте не открих изрязаната страница на Таймс“.

— Две от нишките отидоха по дяволите, Уотсън. При случаи, когато всичко върви против мен, се амбицирам още повече. Трябва да потърсим някоя друга диря.

— Но остава кочияшът, който караше непознатия!

— Точно така. Аз телеграфирах в регистрационното бюро да ми съобщят името и адреса му. Не бих се учудил, ако това е отговор на моето запитване.

Иззвъняването на звънеца обаче ни донесе нещо по-задоволително от отговор, защото, когато вратата се отвори, в стаята влезе един грубоват човек, който очевидно беше самият кочияш.

— Получих съобщение от управлението, че някой джентълмен на този адрес е искал справка за номер две хиляди седемстотин и четири — каза той. — От седем години карам тази карета и досега никой не се е оплаквал. Идвам тук направо от пиацата, за да ви попитам лично какво имате против мен.

— Нямам нищо против тебе, добри ми човече — каза Холмс. — Напротив, приготвил съм ти половин златна лира, ако дадеш ясен отговор на моите въпроси.

— Ето че денят завърши щастливо за мен — каза усмихнат кочияшът. — Какво искате да ме питате, сър?

— Преди всичко името ти и адреса за в случай, че ми потрябваш пак.

— Джон Клейтън, „Търпи стрийт“ 3, Бъро. Каретата ми е от пиацата на Шипли, близо до гара Ватерло.

Шерлок Холмс записа това.

— Сега, Клейтън, кажи ми всичко за твоя клиент, който идва да наблюдава тази къща сутринта в десет часа, а после проследи двамата джентълмени по „Риджънт стрийт“. Човекът изглеждаше учуден и малко смутен.

— А! Та защо да ви казвам неща, които знаете така добре, както и аз? — каза той. — Да ви кажа право, джентълменът ми довери, че е детектив и че не трябва да казвам за него нищо на когото и да било.

— Добри ми човече, това е много сериозна работа и можеш да изпаднеш в много неприятно положение, ако се опиташ да скриеш нещо от мене. Каза, че твоят клиент се е представил за детектив?

— Да.

— Кога ти каза това?

— Когато се разплащаше.

— Каза ли нещо друго?

— Спомена името си.

Холмс ми хвърли бърз тържествуващ поглед.

— О, каза ти името си, така ли? Това е било неблагоразумие. И какво беше това име?

— Името — каза кочияшът — беше Шерлок Холмс.

Никога не съм виждал приятеля ми така поразен, както при този отговор. За момент той остана мълчалив и недоумяващ. После избухна в сърдечен смях.

— Удар, Уотсън, ловък удар. Насреща си усещам шпага, която е така бърза и гъвкава, както и моята. Този път хубавичко ме улучи. И тъй, неговото име беше Шерлок Холмс, нали?

— Да, сър, това беше името на джентълмена.

— Чудесно! Кажи ми къде се качи той и всичко, което се случи по-нататък.

— Той ме спря в девет и половина на „Трафалгар скуеър“. Каза, че е детектив и ми предложи две гвинеи, ако през целия ден изпълнявам точно това, което иска, без да задавам въпроси. Аз с радост се съгласих. Най-напред подкарахме към хотел „Нортъмбърланд“ и чакахме там, докато двамата джентълмени излязоха и взеха файтон от улицата. После ние последвахме техния файтон, който спря някъде тук.

— Точно пред тази врата — каза Холмс.

— Добре, не съм сигурен в това, но смея да кажа, че моят пътник знае всичко много добре. Спряхме малко по-надолу на улицата и чакахме час и половина. След това двамата джентълмени минаха край нас пеша и ние ги последвахме по „Бейкър стрийт“, после свърнахме…

— Това зная — каза Холмс.

— Бяхме изминали три четвърти от „Риджънт стрийт“, когато моят спътник вдигна капака и изкрещя да карам с всички сили към гара Ватерло. Аз шибнах кобилата и стигнахме там за по-малко от десет минути. Тогава, като добър клиент, той плати своите две гвинеи и се изгуби към гарата. Само че тъкмо преди да си тръгне, той се обърна и каза: „Може би ще ти е интересно да знаеш, че си возил мистър Шерлок Холмс“.

— Разбирам. И повече не го видя.

— След като влезе в гарата, не.

— А как би описал ти този Шерлок Холмс?

Кочияшът се почеса по главата.

— Не е лесно да се опише този джентълмен. Аз бих му дал четиридесет години и беше със среден ръст — два-три инча по-нисък от вас, сър. Беше облечен като конте, имаше черна брада, подрязана равно отдолу, и бледо лице. Не знам дали бих могъл да ви кажа нещо повече от това.

— Цвят на очите?

— Не си спомням.

— Нищо друго ли не можеш да си спомниш?

— Не, сър. Нищо.

— Е, тогава ето ти половин суверен. Още една такава монета те очаква, ако успееш да донесеш повече сведения. Лека нощ.

— Лека нощ, сър, и благодаря.

Джон Клейтън си тръгна ухилен, а Холмс сви рамене и с печална усмивка се обърна към мен.

— Не издържа и третата нишка и ние свършихме там, където почнахме — каза той. — Мошеникът му неден! Той е разбрал нашия номер, разбрал е, че сър Хенри се е съветвал с мене, познал ме е на „Риджънт стрийт“, досетил се е, че съм взел номера на каретата и ще намеря кочияша и ми отвръща с тази дръзка шега. Казвам ти, Уотсън, този път имаме противник, който е достоен за нашата шпага. В Лондон ме матираха. Мога само да ти пожелая повече щастие в Девъншир. Все пак не съм спокоен.

— Защо?

— Затова, чете изпращам там. Това е отвратителна работа, Уотсън; отвратителна и опасна, и колкото повече се убеждавам в това, толкова по-малко ми се нрави тя. Да, драги приятелю, може да се смееш, но ще бъда много радостен, ако се завърнеш на „Бейкър стрийт“ здрав и читав.