"Баскервилското куче" - читать интересную книгу автора (Дойл Артър Конан)

Глава VIIСтеплтънови от Мерипит хаус

Свежата прелест на утрото позаличи от паметта ни мрачното и подтискащо впечатление, което остави у двама ни първият допир с Баскервил Хол. Когато сър Хенри и аз седнахме да закусваме, слънчевата светлина нахлу през високите прозорци, хвърляйки бледи пъстри петна през стъклата с цветни гербове. Тъмната облицовка блестеше като бронз на златните лъчи и трудно можехме да си представим, че това наистина е същата стая, която навя снощи такова униние в душите ни.

— Мисля, че трябва да виним себе си, а не къщата — каза баронетът. — Бяхме уморени от пътуването и премръзнали в кабриолета, та всичко ни се представи в мрачна светлина. Сега сме освежени и бодри, така че всичко е пак весело.

— Но това не е напълно само въпрос на въображение — отвърнах аз. — Нощес например чухте ли случайно някой (мисля, че беше жена) да ридае.

— Интересно, както бях полузаспал, и на мене ми се стори, че чух нещо подобно. Чаках доста време, но вече нямаше нищо и заключих, че всичко е било насън.

— Но аз го чух и съм сигурен, че това наистина беше плач на жена.

— Трябва да разпитаме веднага за това.

Той удари звънеца и попита появилия се Баримор дали може да ни обясни случилото се. Стори ми се, че докато лакеят изслушваше въпроса на господаря си, бледото му лице стана още по-бледо.

— В къщата има само две жени, сър Хенри — отговори той. — Едната е тази, която мие съдовете. Тя спи в другото крило. Другата е жена ми и мога да ви уверя, че този звук не е идвал от нея.

И все пак той излъга, като каза това, защото след закуска срещнах случайно мисиз Баримор в дългия коридор. Лицето й беше ярко осветено от слънцето. Тя бе едра, спокойна жена, с малко груби черти и строго присвити устни. Обаче зачервените й очи, които ме гледаха изпод подпухналите клепачи, я издадоха. Значи, тя беше плакала през нощта, а щом е така, мъжът й трябва да знае това. И все пак той заяви, че това не е вярно, явно рискувайки да бъде уличен в лъжа. Защо направи той това? И защо бе плакала тя така горчиво. Около този бледолик, красив чернобрад мъж имаше нещо тайнствено и мрачно. Той именно бе открил пръв тялото на сър Чарлз и ние знаехме всички обстоятелства около смъртта на стария човек единствено от думите на Баримор. Възможно ли е в края на краищата в каретата на „Риджънт стрийт“ да сме видели тъкмо него? Брадата беше съвсем същата. Кочияшът описа човека, като малко по-нисък, но впечатлението му би могло да бъде и погрешно. Как мога да разреша въпроса веднъж завинаги? Очевидно първото нещо, което трябва да направя, е да се видя с началника на станцията в Гримпен и да разбера дали наистина телеграмата е била връчена лично на Баримор. Какъвто и да е отговорът, ще имам поне налице нещо, което да съобщя на Шерлок Холмс.

След закуска сър Хенри трябваше да прегледа безброй книжа, така че моментът бе благоприятен за моята екскурзия. Един хубав, дълъг четири мили път, който вървеше по края на тресавището, ме отведе до малко невзрачно селце, в което две постройки стърчаха високо над останалите. Оказа се, че това са странноприемницата и къщата на доктор Мортимър. Началникът, който беше и бакалин на селото, си спомни добре и за нашата телеграма.

— Разбира се, сър — каза той. — Аз предадох телеграмата точно както беше указано.

— А кой я връчи?

— Моето момче. Джеймс, миналата седмица ти предаде телеграмата на мистър Баримор, нали?

— Да, татко, предадох я.

— Лично на него ли?

— В момента той беше горе на тавана, така че не можах да му я връча лично, но я дадох на мисиз Баримор, която обеща да му я предаде веднага.

— Ти видя ли мистър Баримор?

— Не, сър, казах ви, че беше на тавана.

— А щом не си го видял, откъде знаеш, че е бил там?

— Е, жена му сигурно е знаела къде е — каза троснато началникът. — Нали е получил телеграмата! Ако има някаква грешка, самият Баримор да се оплаче!

Изглеждаше безсмислено да продължавам повече с моите въпроси, но беше ясно, че въпреки хитрата уловка на Холмс ние нямахме доказателство, че през цялото това време Баримор не е бил в Лондон. Но да предположим, че е бил. Да предположим, че същият този човек последен е видял сър Чарлз жив и пръв е проследил неговия наследник, когато той се завръща в Англия. Какво следва от това? Дали той изпълнява нечии поръчения, или има някакви собствени коварни планове? Какъв интерес може да има той да преследва Баскервилите? Спомних си странното предупреждение, изрязано от уводната статия на „Таймс“. Дали това беше негово дело, или може би на някой друг, който се е заел да противодействува на неговите замисли? Единственият приемлив мотив на тези действия беше този, изказан от сър Хенри: ако Баскервилите бъдат сплашени и прогонени, Бариморови ще си осигурят завинаги едно удобно жилище. Но положително такова тълкуване би било съвсем неубедително, за да обясни коварния и тънко скроен заговор, който, изглежда, плетеше невидима мрежа около младия баронет. Самият Холмс каза, че въпреки дългата серия от най-сензационни следствия, които е имал, той още не се е натъквал на такъв заплетен случай. Като се връщах по сивия и пуст път, аз се молех моят приятел да може по-скоро да се освободи и да дойде тук, за да свали от плещите ми тежкото бреме на отговорността, която бях поел.

Шум от бързи стъпки зад мен и един глас, който ме извика по име, внезапно прекъснаха мислите ми. Обърнах се, очаквайки да видя доктор Мортимър, но за мое учудване подир мен тичаше един непознат. Той беше нисък, слабичък, гладко обръснат русокос човек, с малко постна физиономия и мършава долна челюст, на възраст между тридесет и четиридесет години. Носеше сив костюм и сламена шапка, през рамото му висеше тенекиена ботаническа кутия, а в едната си ръка държеше зелен сак за пеперуди.

— Сигурен съм, че ще извините нахалството ми, доктор Уотсън — каза той, като се приближи запъхтян към мен. — Ние тук от тресавището сме непринудени хора и не чакаме официално запознаване. Може би сте чували името ми от нашия общ приятел доктор Мортимър. Аз съм Степлтън от Мерипит хаус.

— Вашата мрежа и кутия ми подсказаха това — казах аз, защото знаех, че мистър Степлтън е естественик. — Но вие как ме познахте?

— Бях се отбил при Мортимър и като минавахте, той ви посочи през прозореца на кабинета си. Тъй като пътят ни е в една посока, реших да ви настигна и да ви се представя. Надявам се, че сър Хенри не се чувствува зле от пътуването.

— Той е много добре, благодаря.

— Ние всички се страхувахме, че след печалната смърт на сър Чарлз новият баронет може би няма да се съгласи да живее тук. Да искаш от един заможен човек да дойде и да се погребе в място като това, е много нещо, но мисля, че не е необходимо да ви казвам какво голямо значение има това за цялата област. Предполагам, че сър Хенри не изпитва суеверен страх.

— Не, не вярвам.

— Вие, разбира се, знаете легендата за чудовищното куче, което преследва рода?

— Чувал съм я.

— Чудно, колко лековерни са селяните тук наоколо. Всички те са готови да се закълнат, че са виждали това същество из тресавището.

Той говореше с усмивка, но сякаш прочетох в очите му, че гледа по-сериозно на въпроса.

— Тази история беше завладяла напълно въображението на сър Чарлз и не се съмнявам, че тя го доведе до този трагичен край.

— Как именно?

— Нервите му бяха така опънати, че появяването на каквото и да е куче можеше да бъде фатално за болното му сърце. Предполагам, че през тази последна за него нощ той наистина е видял нещо такова на алеята с тисовете. Много обичах стария човек и се страхувах, че може да се случи някакво нещастие, защото знаех, че има слабо сърце.

— Откъде знаехте това?

— Моят приятел Мортимър ми беше казал.

— Значи мислите, че някакво куче е гонило сър Чарлз и вследствие на това той е умрял от страх?

— А вие намерихте ли някакво по-добро обяснение?

— Не съм дошъл още до никакво заключение.

— А мистър Шерлок Холмс?

Тези думи накараха дъха ми да спре за секунда, но един поглед върху безразличното лице и спокойните очи на моя събеседник ме убеди, че не е възнамерявал да ме изненада.

— Доктор Уотсън, няма смисъл да се правим, че не ви знаем — каза той. — Славата на този детектив достигна и до нас, а не може да го прославяте, без самият вие да станете известен. Когато доктор Мортимър ми каза името ви, той не можа да отрече, че вие сте същият този Уотсън — приятелят на Холмс. Щом вие сте тук, от това следва, че и самият Шерлок Холмс се интересува от този въпрос и, естествено, аз съм любопитен да зная какво е неговото мнение.

— Страхувам се, че не мога да отговоря на този въпрос.

. — А мога ли да ви попитам дали той възнамерява да ни удостои с някое посещение?

— Той не може да напусне града сега. Вниманието му е заангажирано с друга работа.

— Колко жалко! Той би могъл да хвърли известна светлина върху това, което е така тъмно за нас. А що се отнася до вашите лични разследвания, то ако мога да ви бъда с нещо полезен, можете да разчитате на мен, уверявам ви. Ако имам някакви указания относно естеството на вашите подозрения или начина, по който бихте предложили да се разследва случаят, може би бих могъл още сега да ви дам някаква помощ или съвет.

— Уверявам ви, че аз просто съм дошъл на гости на приятеля ми сър Хенри, така че не се нуждая от каквато и да е помощ.

— Прекрасно! — каза Степлтън. — Имате пълно право да бъдете внимателен и предпазлив. Справедливо е да бъда укорен за това, което, както и сам чувствувам, беше непозволено вмешателство от моя страна, и ви обещавам, че вече няма да спомена нищо по този въпрос.

Бяхме стигнали до място, където от пътя се отделяше тясна тревиста пътека, която се виеше надалеч из тресавището. Отдясно имаше стръмен, осеян с валчести камъни хълм, който в миналото е бил разработен като гранитна кариера. Обърнатата към нас страна представляваше тъмна канара, по пукнатините на която растяха папрати и трънки. Зад едно далечно възвишение плуваше перест облак дим.

— По тази пътека ще стигнем много скоро до Мерипит хаус — каза Степлтън. — Може би ще пожертвувате един час, за да ми доставите удоволствието да ви представя на сестра ми.

Първата ми мисъл беше, че трябва да бъда при сър Хенри, но после си спомних купа книжа и сметки, разхвърляни върху бюрото му. Положително не можех да му помогна в тази работа. А Холмс изрично каза, че трябва да опозная съседите из тресавището. Приех поканата на Степлтън и свърнахме по пътеката.

— Прекрасно място е това тресавище — каза той, като огледа вълнообразните голи възвишения и нагънатите зелени хълмове, върху които като разпенени гребени на чудновати морски вълни стърчеше назъбеният гранит. — Никога не може да ви омръзне. Не можете да си представите какви чудни тайни крие тресавището. То е така необятно, така пустинно и така загадъчно…

— Вие сигурно го познавате добре?

— Аз съм тук само две години. Местните жители биха ме нарекли новодошъл. Ние дойдохме наскоро след като сър Чарлз се беше установил тук. Но моите наклонности ме накараха да изследвам всяко кътче от тази местност и мисля, че хората, които я познават по-добре от мен, са малко.

— Толкова ли е трудно тя да се опознае?

— Много трудно. Виждате ли например тази голяма равнина там на север с чудноватите хълмове, изникнали над нея? Забелязвате ли нещо особено там?

— Това би било прекрасно място за галоп.

— Естествено е да помислите така, но тази грешка е коствала досега живота на много хора. Виждате ли тези яркозелени, гъсто разположени петна?

— Да. Изглежда, че там почвата е по-плодородна.

Степлтън се засмя.

— Това е голямото Гримпенско мочурище — каза той. — Една грешна стъпка там означава смърт и за хората, и за животните. И вчера видях едно пони, което блуждаеше нататък. То не се върна вече. Дълго гледах главата му, протегната над тинята, докато най-после тя го погълна. Това място е опасно да се прекоси дори и в сушаво време, а пък след тези есенни дъждове то е още по-опасно. Въпреки това аз мога да се добера до самото му сърце и да се върна. За бога! Ето друго нещастно пони!

Нещо кафяво се търкаляше и мяташе в зеления папур. После един дълъг, мъчително гърчещ се врат се мярна отгоре и над тресавището отекна страхотен вик. Аз замръзнах от ужас, но изглежда, че нервите на моя спътник бяха по-здрави от моите.

— Свърши се с него — каза той. — Тинята го нагълта. Две за два дена, а може би и много повече. Те свикват да ходят там, когато времето е сухо, и не могат да доловят разликата, докато тинята не ги сграбчи в лапите си. Лошо място е това Гримпенско мочурище.

— И вие казвате, че можете да проникнете там?

— Да. Има една-две пътечки, по които може да мине само много ловък човек. Аз съм ги открил.

— Но защо ви е дотрябвало да ходите из такова ужасно място?

— Виждате ли тези хълмове отвъд? Това са истински острови, заобиколени от всички страни от непроходимото мочурище, което с течение на времето е стягало малко по малко обръча около тях. Там именно ще намерите редки растения и пеперуди, стига да сте достатъчно умен, за да стигнете до тях.

— Ще си опитам щастието някой ден.

Степлтън ме погледна учудено.

— За бога! Избийте тази мисъл от главата си — каза той. — Вашата гибел ще тежи на съвестта ми. Уверявам ви, че няма и най-малка вероятност да се завърнете жив. Аз мога да ходя там, защото съм запомнил цяла сложна система от ориентири.

— Чакайте! — извиках аз. — Какво е това?

Продължителен, нисък и неописуемо жаловит стон се разнесе над тресавището. Той изпълни простора, но въпреки това беше невъзможно да се каже откъде Идва. От глухо стенание той премина в силен рев и после отново заглъхна в печално, трептящо стенание. Степлтън ме погледна с особен израз на лицето.

— Странно място е това тресавище — каза той.

— Но какво е това?

— Селяните казват, че така вие Баскервилското куче, когато иска жертва. Аз и преди съм го чувал един-два пъти, но не така ясно.

Със сърце замръзнало от страх огледах широкото хълмисто поле, изпъстрено тук-таме със зелени тръстики. Нищо не трепваше над необятното пространство. Само два гарвана грачеха силно на една канара зад нас.

— Вие сте образован човек. Не вярвате на такива глупости, нали? — казах аз. — Как мислите, какъв е този странен звук?

— Блатата издават понякога особени звуци. Или тинята се сляга, или водата се покачва, или нещо друго.

— Не, не. Това беше глас на живо същество.

— Възможно е. Чували ли сте някога какъв звук издава блатната птица?

— Не. Никога.

— Това е много рядка птица, фактически вече изчезнала в Англия, но в тресавището всичко е възможно. Да, няма да бъда изненадан, ако открия, че това, което чухме, е гласът на някой последен представител на този род.

— Това е най-непонятният и странен звук, който съм чувал през живота си.

— Да, общо взето, това е малко тайнствено място. Погледнете ей този хълм. Какво е това според вас?

Целият стръмен склон беше покрит с двадесетина сиви каменни пръстени.

— Какво е това? Кошари ли?

— Не, това са жилищата на нашите почетни прадеди. Предисторическите хора са населявали гъсто тресавището и тъй като оттогава всъщност никой не е живял там, можете да намерите цялата домашна наредба точно такава, каквато са я и оставили. Ако сте любопитен да надзърнете вътре, ще видите дори и огнището и леглото на предисторическия човек. Липсват само покривите.

— Но това е цяло градче. Кога е било населявано?

— В ерата на неолита. Точният период не се знае.

— С какво се е занимавал тогавашният човек?

— Пасял е добитъка си по тези склонове, а когато бронзовият меч започнал да измества каменната брадва, той се е научил да добива калай. Вижте големия ров на противоположния хълм. Това е пак следа от неговата работа. Да, доктор Уотсън, около тресавището ще намерите много интересни неща. О, извинете за момент! Това е сигурно cyclopides.

Една малка мушица или молец прехвръкна над пътеката и Степлтън мигом се втурна да я гони с изключителна енергия и бързина. За мой ужас насекомото летеше право към мочурището, но моят познат не се спря нито за момент и подскачаше след него от бабуна на бабуна, като размахваше във въздуха зеления си сак. Сивите му дрехи и зигзагообразното му отривисто движение напред правеха и самия него приличен на някакъв огромен молец. Аз стоях и наблюдавах тази гонитба със смесица от възхищение от неговата изключителна пъргавина и страх да не би да изгуби почвата под краката си в това вероломно мочурище, когато внезапно чух шум от стъпки и като се обърнах, видях на пътеката близо до мен една жена. Тя беше дошла откъм тази посока, в която се виждаше облакът дим, подсказващ местонахождението на Мерипит хаус, но наклонът на местността я беше скривал, докато не бе дошла съвсем близо.

Че това е мис Степлтън, за която ми бяха говорили, аз не се съмнявах, защото около тресавището сигурно имаше малко дами, а пък и помнех, че някой ми я беше описал като красавица. Жената, която приближи към мене, беше наистина красавица, и то от най-необикновен тип. Едва ли би могло да има по-голям контраст между брат и сестра: Степлтън имаше светла коса и сиви очи, докато тя бе по-тъмна от всички брюнетки, които съм виждал в Англия. Стройна, висока и елегантна, тя имаше гордо и изящно оформено лице, с толкова правилни черти, че би приличало на статуя, ако не бяха потрепващите устни и прекрасните тъмни жадни очи. Със съвършената си фигура и елегантното облекло, застанала на самотната пътека сред тресавището, тя наистина представляваше странно видение. Когато се обърнах, тя беше устремила поглед към брат си и след това забърза към мен. Бях свалил шапка и тъкмо се канех да обясня присъствието си тук, когато нейните думи отправиха мислите ми в съвсем друга посока.

— Вървете си! — каза тя. — Вървете си веднага в Лондон!

Аз я гледах втренчено с учудено и глупаво изражение. Очите й пламтяха и тя нервно потрепваше с крак.

— Защо да си отивам? — попитах аз.

— Не мога да ви обясня. Но, за бога, направете, каквото ви казвам! Вървете си и кракът ви да не стъпи вече насам. — Тя говореше тихо и припряно, с особено фъфлене при произношението на „с“ и „з“.

— Но аз току-що пристигнах.

— Човече — извика тя, — не можете ли да разберете, че ви предупреждавам за ваше добро? Вървете си в Лондон, Тръгнете още довечера! Махнете се от това място на всяка цена! Шшшт, брат ми идва! Нито дума за това, което ви казах! … Ще бъдете ли така любезен да ми откъснете онази орхидея? Тресавището е много богато с орхидеи, но вие сте малко закъснели, за да видите красотите на това място.

Степлтън беше изоставил преследването и се върна при нас, дишайки тежко и зачервен от напрежение.

— Здравей, Берил! — каза той, но на мен ми се стори, че тонът на поздрава му не беше много сърдечен.

— О, Джек, много си се разгорещил.

— Да, преследвах един cyclopides. Те са много редки и трудно се срещат в късна есен. Колко жалко, че го изпуснах.

Той говореше равнодушно, но малките му светли очи подскачаха непрекъснато от госпожицата към мене.

— Виждам, че сте се запознали вече.

— Да. Казах на сър Хенри, че е малко късно, за да може да види истинските хубости на тресавището.

— Какво? Кой мислиш, че е този?

— Смятам, че това е сър Хенри Баскервил.

— Не, не. Аз съм скромен гражданин, без титла, но съм приятел на сър Хенри — казах аз. — Казвам се доктор Уотсън.

Сянка на досада премина по изразителното й лице.

— Значи сме говорили, като съм ви взела за друг.

— Защо, вие не сте имали много време за разговор — забеляза брат й, като я гледаше със същия изпитателен поглед.

— Говорех с доктор Уотсън като с човек, който ще живее тук, а не като с гост — каза тя. — За него няма голямо значение дали е рано или късно за орхидеите. Но вие ще дойдете да видите Мерипит хаус, нали?

Една пряка пътека ни изведе до неприветлива на вид къща, която през някогашните цветущи години е била ферма на някой скотовъдец, но сега беше ремонтирана и превърната в модерно жилище. Къщата бе заобиколена от овощна градина, обаче дърветата (нещо обикновено за тресавището) бяха недорасли и попарени, така че цялото място създаваше лошо и потискащо впечатление. Отвори ни чудноват, съсухрен стар слуга с извехтяла ливрея, който напълно подхождаше за тоя дом. Вътре обаче стаите бяха просторни, мебелирани с изисканост, в която, струва ми се, познах вкуса на дамата. Като гледах през прозореца безбрежното, осеяно с гранит тресавище, което се разстилаше еднообразно до далечния хоризонт, не можех да не се запитам какво беше накарало този високо образован човек и тази красива жена да дойдат да живеят в такава местност.

— Необикновено място сме избрали, нали? — каза той като че в отговор на моята мисъл. — И все пак успяхме да си наредим живота тук много щастливо, нали, Берил?

— Много щастливо — отвърна тя, но думите й не прозвучаха убедително.

— Имах училище в Северна Англия — каза Степлтън. — За човек с моя темперамент работата беше механична и безинтересна, но ме блазнеше перспективата да живея сред младежта, да спомагам за оформянето на тези млади умове и да им дам нещо от моя характер, от моите идеали. Съдбата обаче беше против мен. В училището избухна силна епидемия и три от момчетата умряха. Не можах да се съвзема след този удар, а и голяма част от капитала ми беше безвъзвратно загубена. И все пак, ако не ми липсваше очарователната компания на момчетата, щях да се радвам на собственото си нещастие, защото за човек с моята страст към ботаниката и зоологията тук има неограничено поле за работа, а пък и сестра ми обича не по-малко от мен природата. Казвам ви всичко това, доктор Уотсън, защото недоумението се четеше по лицето ви, докато гледахте през прозореца.

— На мен, разбира се, ми мина през ума, че тук е малко скучно, може би не толкова за вас, колкото за сестра ви.

— Не, не, аз никога не скучая — каза тя бързо. — Ние имаме книги, научни занимания, имаме и интересни съседи. Доктор Мортимър е много начетен човек в своята област. Нещастният сър Чарлз също беше прекрасен събеседник. Познавахме го добре и не намирам думи, за да изразя колко остро чувствуваме липсата му. Мислите ли, че ще ви обезпокоя, ако ви посетя следобед, за да се запозная със сър Хенри?

— Сигурен съм, че ще бъде много доволен.

— Тогава вие навярно ще го уведомите за моето посещение. Може би според скромните си възможности ще можем да направим нещо, за да го улесним, докато свикне с новата среда. Ще се качите ли горе, доктор Уотсън, да прегледате моята колекция от lepidoptera24? Мисля, че тя е най-пълната в Югозападна Англия. Докато я прегледате, закуската ще бъде готова.

Аз обаче горях от нетърпение да се върна на поста си. Меланхолията на тресавището, смъртта на нещастното пони, тайнственият вой, свързан със зловещата легенда за Баскервилите — всичко това ме настрои мрачно. И като връх на тези повече или по-малко смътни впечатления дойде ясното и категорично предупреждение на мис Степлтън, произнесено с такава силна убедителност, щото не се съмнявах, че зад него се крие някаква сериозна и основателна причина. На всички настоявания да остана за закуска аз отказах и се отправих веднага към къщи, като хванах обраслата с трева пътека, по която бяхме дошли.

Но изглежда, че имаше някаква по-къса пътека, която не знаех, защото, преди да изляза на широкия път, с изненада видях мис Степлтън, която седеше на една скала край пътечката. Лицето й беше красиво, поруменяло от умората. Тя бе сложила ръка на слабините си.

— Тичах през целия път, за да мога да ви пресрещна, доктор Уотсън — каза тя. — Нямах време дори да сложа шапката си. Не трябва да се бавя, защото брат ми ще забележи отсъствието ми. Исках да ви кажа, че много съжалявам за глупавата грешка, която направих, като ви взех за сър Хенри. Забравете, моля ви, думите ми, които нямат никакво значение за вас.

— Не мога да ги забравя, мис Степлтън — казах аз. — Приятел съм на сър Хенри и неговото благополучие ме интересува живо. Кажете ми, защо настоявахте толкова сър Хенри да се върне в Лондон?

— Женски каприз, доктор Уотсън. Когато ме опознаете по-добре, ще видите, че не винаги думите и постъпките ми са мотивирани.

— Не, не. Помня трепета в гласа ви. Помня и погледа в очите ви. Моля ви, моля ви, мис Степлтън, бъдете откровена с мене, защото, откакто съм тук, се чувствувам заобиколен от призраци. Животът ми заприлича на голямото Гримпенско мочурище: навсякъде малки зелени петна, в които човек може да потъне, и никъде знак, който да посочва пътя. Обяснете ми какво искахте да кажете и аз обещавам да предам на сър Хенри вашето предупреждение.

За момент върху лицето й се появи израз на колебание, но когато отговори, погледът й отново стана твърд.

— Вие го направихте голям въпрос, доктор Уотсън — каза тя. — Брат ми и аз бяхме твърде много потресени от смъртта на сър Чарлз. Познавахме се много отблизо с него, защото често наминаваше към нас. Проклятието, което тежи над неговия род, не излизаше от ума му и когато трагедията се разигра, аз, естествено, си помислих, че страхът, който той проявяваше, е бил може би не без основание. Затова, когато друг един член на рода дойде да живее тук, аз се обезпокоих и сметнах за нужно да го предупредя за опасността, на която се излага. Това е всичко, което възнамерявах да му предам.

— Но каква е тази опасност?

— Знаете ли историята за кучето?

— Не вярвам в такива глупости.

— А аз вярвам. Ако имате някакво влияние над сър Хенри, отведете го от това място, което винаги е било фатално за неговия род. Светът е широк. Защо иска да живее в място, пълно с опасности?

— Именно защото е място, пълно с опасности. Такава е природата на сър Хенри. Страхувам се, че ако не ми кажете нещо по-определено от това, ще бъде невъзможно да го накарам да се махне.

— Не мога да ви кажа нищо определено, защото не зная нищо.

— Бих ви задал още един въпрос, мис Степлтън: щом не сте имали предвид нищо повече от това, което ми казахте при първия ни разговор, тогава защо не искахте вашият брат да чуе това? Тук няма нищо, което не би се понравило на него или на кой да е друг.

— Моят брат гори от нетърпение собственикът на имението да се засели в Баскервил Хол, защото смята, че от това зависи добруването на бедното население около тресавището. Той ще се разгневи много, ако разбере, че съм казала нещо, което би принудило сър Хенри да се махне. Но сега аз изпълних дълга си и няма да говоря повече. Трябва да се връщам, иначе ще забележи отсъствието ми и ще се досети, че съм ви пресрещнала. Довиждане.

Тя се обърна и след няколко минути изчезна между разпръснатите камънаци, а аз продължих пътя си към Баскервил Хол със сърце, изпълнено със смътни страхове.