"Един сезон в ада" - читать интересную книгу автора (Рембо Артюр)

Бълнувания IIАлхимия на словото

За мене. Историята на една от моите лудости.

От много отдавна се хвалех, че притежавам всички възможни пейзажи, и намирах смешни знаменитостите на живописта и на новата поезия.

Обичах идиотските картини, надписите над вратите, декорите, цирковите платнища, фирмите и селските шарении, овехтялата литература, църковния латински, еротичните, неграмотни книги, романите от бабините младини, приказките за феи, детските книжки, старите опери, глупавите припеви и наивните ритми.

Бленувах за кръстоносни походи, безплодни откривателски пътешествия, републики без събития, потушени религиозни войни, революции на нравите, преселения на племена и континенти. Вярвах във всички вълшебства.

Измислих цветовете на гласните. А — черно, Е — бяло, И — червено, О — синьо, Ю — зелено. Дадох формата и движението на всяка съгласна. Блазнех се, че с инстинктивните ритми съм открил поетическо слово, достъпно, днес или утре, за всички сетива. Запазих си тълкуването.

Отначало това бе опит. Пишех мълчания, нощи, отбелязвах неизразимото. Запечатвах главозамайването.

* * * Далече от стада, от птици, от жетварки, какво ли пиех сред тревата, на колене, от лешниците нежни наобиколен сред марната мъгла от зной и здрач зелен? Какво от младата Оаза в дните жарки — лещак без глас, трева без цвят под свода замъглен — далече от дома, с кратунки жълто-ярки съм пил? Златист ликьор, избликнал в пот по мен. Напомнях фирмата на някой хан крайпътен. Прогони буря зла небето, скри го в прах. Водите в девствения пясък се преляха, Бог с вятър, с лед замерваше потока мътен; през сълзи гледах златото — но жаден бях. * * * До четири часа в зори сънят любовен трае лете. И мирис празничен въззет е от вечер в сънните гори. А долу между скели здрави, под слънцето на Хесперидите, работници, запретнали ръкави, след миг ще видите. Сред тая Пустош с мъх, с роса стените гладки те гласят — да изрисува там градът фалшиви небеса. Зарад работниците млади — о, робите от Вавилон! — Венеро, забрави#768; наслади и тях — душите върху трон. Царице на Пастири, дай, ракия дай им — тъй са жадни и за да вкусят все пак рай, в морето взрени, чакат пладне.

Поетическите вехтории заемаха голямо място в моята алхимия на словото.

Приучих се към простата халюцинация. Съвсем ясно виждах джамия на мястото на някоя фабрика, училище за барабанчици, ръководено от ангели, каляски по небесните пътища, зала на дъното на езеро, Чудовища, мистерии. Заглавие на водевил възправяше ужаси пред мен.

По-късно аз обясних своите магически софизми с халюцинацията на думите!

Накрая реших, че безпорядъкът на моята душа е свещен. Аз бях безделник, повален от тежка треска. Завиждах на животните заради тяхното блаженство: на гъсениците — тая невинност на райските преддверия, на къртиците — сънят на девствеността!

Моят характер ставаше все по-злъчен. Казвах сбогом на тоя свят във вид на романси:

Песен за най-високата кула Да настъпи, да настъпи време с дни, за всички скъпи. Търпях — ще помня вечно каквото изтърпях. Кръжат в небе далечно страдания и страх. И жаждата болнава в кръвта ми здрач сгъстява. Да настъпи, да настъпи време с дни, за всички скъпи. Тъй буйната поляна, потънала в мечти, от мириси пияна обраства и цъфти и от мухи зловонни противен звън се рони. Да настъпи, да настъпи време с дни, за всички скъпи.

Обикнах пустинята, изпепелените градини, посърналите дюкянчета, хладките питиета. Влачех се по вонящите улички и притворил очи, се подлагах на слънцето — бога на огъня.

„Генерале, ако е останало поне едно старо оръдие върху твоите срутени бастиони, бомбардирай ни с буци спечена пръст. Бий по стъклата на бляскавите магазини, по салоните. Накарай града да яде своя прахоляк. Водостоците да зеленясат. Изпълни будоарите с пламтяща рубинена прах.“

О! Мухата, опиянена от кръчмарския писоар, влюбена в буренака, разложена от едничък лъч!

Глад Ако имам вкус, то значи: няма ни пръст да ми омръзне, нито камъни. Вечно, винаги до днес съм ял въздух, въглища, скали, метал. Вървете си, пасете, гладове, моравата от гласове. От грамофончета отрова жива да ви опива. Яжте сух чакъл с години, камъни от църквите старинни, камъчета от градини стари, хлябове, посети в сивите долчини. * * * Вълкът вие под листата, плюе чудна перушина от закуската богата: тъй се ям, че ще загина. Плодове, салати свежи чакат нечия закуска; паякът, опънал мрежи, само теменужки хруска. Да спя! Да вра сред самотата в олтарите на Соломон. Тече бульонът по ръждата и смесва се с Кедрон.

Най-после — о, щастие, о, разум — аз отделих от небето лазура и видях, че е черен, и заживях: златиста искра от природната светлина. От радост лицето ми ставаше шутовско и объркано до невъзможност:

Открита е тя! Какво? Вечността. Един океан, със слънце залян. Пази, мой дух вечен, обета свещен в самотните нощи, в пламтящия ден. Презри забележки, стремежи човешки и порив всеобщ! И литвай според… Към нова надежда днес път не извежда. Наука, търпение са само мъчение. Нов ден не изгрява. И дълг е, жарава, за теб да пламтиш с атлазен пламтеж. Открита е тя! Какво? Вечността. Един океан, със слънце залян.

Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички същества са под фаталния знак на щастието: действието не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение. Моралът е слабостта на нашия мозък.

На всяко създание — мислех си — му подхождат още няколко други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел. А онова семейство е кучешко котило. Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.

Никой от софизмите на лудостта — лудостта, която затварят — не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките, посветен съм в системата.

Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше. Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и Кимерия, родината на мрака и вихрите.

Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства, стълпили се над моя разсъдък. Над морето, което обичах — сякаш трябваше да ме измие от мръсотиите, — виждах как се издига спасителният кръст. Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен, за да бъде обречен на силата и красотата.

Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при първи петли — ad matutinum и Christus venit — в най-мрачните градове.

О, замъци, о, старини! Духа си кой не оскверни? Аз зная цялата магия на щастието — и не крия. И тъй — прослава, щом подел е песен галският петел. Аз нямам повече стремежи — то моя път в света бележи. С душа и плът е прелестта, усилията пръсна тя. О, замъци, о, старини! Часът на бягството — уви! — ще дойде да го умъртви. О, замъци, о, старини!

Всичко това е минало. Вече зная как да приветствам красотата.