"Япония в моя живот" - читать интересную книгу автора (Сейков Атанас)

„ЯПОНСКИ“ МИСЛИ

Мислех при изгрева на слънцето, застанал в задната част на палубата, където беше просторно. Пространството дава отражение върху мисълта, така както и цветовете могат да причинят физически изменения в живия организъм. Различно мисли човек, ако край него е подредено, чисто и красиво. Другото име на красотата е хармония.

Картината на пристанището в Токио: мисловен кораб в мисловно море. Фактите в Япония — колкото звездите в това небе, покриваха мисловното море и мисловния кораб. Страната на изгряващото слънце се очертаваше пред погледа като мо-дерно-екзотична. Природата ме пленяваше. Омайваше ме със звуци, заслепяваше ме, щом се вглеждах в нейните форми и цветове. Корабът — огромна риба.

Мислите напомняха свирещите в миналото стрели хикиме. Хикиме впечатлява! Липсваха и звукови ефекти на повествованието. Слушателите край масата в Млечния бар бяха пристрастени към ефекти. Ние не сме японци да медитираме над всяка дреболия. И добре е от време на време нещо да свирне край ухото ни: я случка, я мисъл. „Хикиме“ действаше като саке, като швепс. Освежаваше, да го вземат драконите!

Японската земя определяше формата на израза.

Виждате ли? Край този кораб скачат делфини.

Фактът престава да важи, ако е без значение.

Мислите ми бяха „японски“, защото ги носех от Япония. И друг път те са минавали край мен — на други места, по друго време. Но тогава не съм ги забелязвал. Можеха да свирнат край ушите ми, но без Страната на изгряващото слънце нямаше да ги доловя. Бях се заловил за теми, които обтягаха лъка на съзнанието. Години наред са ми пищели ушите от тези свирещи стрели… като гледах какво ставаше около мен в България. И ту ме обземаше ентусиазъм, ту ме натискаше отчаяние. По-наивните в Млечния бар си мислеха, че след радикални промени у нас злонамерените ще изчезнат, демагозите ще останат малко, властта няма да създава корупция и други пороци… Никой не ще дръзне да хвърля национална енергия в празна дупка. Не може дясното крило на птица да заспи във въздуха, когато лявото стане активно. Крайностите взаимно се възбуждат.

Ако науката беше създала Япония, изкуството можеше да я обясни.

Куфарът, с който пътувах. Поставих там сувенир — шарен молив, голям като тояга. С него смятах да отбележа всичко за отбелязване. Той имаше гумичка накрая. Възнамерявах с нея да изтрия всичко за изтриване. В куфара държах и японско пано с изобразени забележителности: Фуджияма, „Айфеловата кула“ в Токио, пагода, Торий — вратата прилича на нашите арки, огромна и свещена. Пред торий човек изглежда малък. На паното беше изобразен Златният павилион. Той се намира на изкуствено езеро. Наоколо — гора. Сестрата на Петър Стайков, художник от Смолян, като разгледа павилиона и гората наоколо, каза: „Боже! Колко е красиво!“ Цял живот можела да остане там. Имаше храсти, по чиито клони връзваха панделки, конци и навити на руло малки листчета с различни пожелания. Но това съществуваше и в град Хисаря, срещу банята „Хавуза“, до старата чешма, която лекува очи. Измиваш се няколко пъти и проглеждаш, пердетата падат от очите ти. И в Хисаря има хубава гора, където можеш да останеш цял живот. Само че нашите хора нямат японски усет. Нарекли са мястото „Маймундер е“?!

Върху паното бяха изрисувани и две японки в кимоно. Едната беше клекнала, а другата — права. Ковьорчето можеше да виси на стена, окачено на връзка. Гледаш го и си мислиш: „Чак къде съм бил?!“ И забравяш, че може на Луната да отидеш, на Марс. Все едно… след като си оставаш същият. Може ли на Луната, на Марс да не изпитваш човешки страсти? Българинът, като се премести там, дали би могъл да се излекува от някои „национални заболявания“, каквато казват, че е и завистта?

Златният павилион е бил изграден в 1394 г. от Иошимицу, третия шогун Ашикага. През остатъка на своя живот той се е наслаждавал в павилиона, след като зарязал шогунството. Посветил живота си за развитието на японската култура… чрез търговия с Китай?! Днешната главна зала в Златния павилион е била построена по времето на ексимператор Гомидзуно-о. Елегантната хармонична постройка отразява три типа архитектура: първият етаж, наричан Хосуй-ин, е в стил Шиндендзукури, или храмова архитектура — стил от епохата Фудживара, която е период в историята на страната. Вторият етаж, наричан Чоондо, е в стил Букедзукури, или самурайска къща, стил от епохата Камакура. И третият етаж, наричан Киккьо-чо, е в стил дзенбудистки Карайо. На покрива стои бронзов феникс.

Вълнувах се пред тази постройка. Тя може да развълнува. В Златния павилион търсех да видя западната част на първия етаж и онова тясно местенце, наречено Сосей, което Иошимицу е използвал, за да си мие ръцете. По света, а и в Япония има такива кътчета, където хората поне си измиват ръцете…

В пожълтелите страници на книга открих стихотворение за Златния павилион, което се казваше „Надпис без думи“. „Надпис без думи“ беше самият павилион. Преведох стихотворението.

Планината е тънко гравирана, гората е цветна. Лунната светлина гали като дишащ мек вятър. Човек чете в тишината: „Надпис без думи“.

Преводач съм, но… на техническа литература. Като пътник обаче мисля, че чистотата на нравите означава всеки народ да изгради златен павилион в душата си. И всеки човек да изгради златен павилион в душата си. Да се пречисти — поне като се извини.

В куфара ми лежеше и проспект от завод за бира в Саппоро. Адрес: Шираиши, Нанго 611. Официален негов представител заяви: „На територията на завода има железопътна линия. Той по всяко време е готов да изпрати потребното количество бира.“ (Японските производители, които работят и със секундите, изглежда, винаги имат възможност да експедират нанякъде необходимото количество продукция, когато е необходимо.) На проспекта — листовка: японец пие. И надпис: „Най-хубавата бира в Япония.“ Обикновено назовават марките: „Саппоро“, „Асахи“ („Утринно слънце“), „Кирин“… Казвам това, защото у нас все цитират вестник „Асахи“. Може да не им идва наум, че и от вестник по-хубаво има. Пих от тази бира в завода. След една чаша настроението ми се подобри. Скокнах и започнах да щракам с фотоапарата си наоколо всичко, що е японско. А то всичко беше японско. Бирата заема 10 на сто от алкохолните напитки, произвеждани в Япония. Устните ми се напукват, когато говоря за нея.

Обходих Страната на изгряващото слънце, за да разгледам цвета и формата на нещата. Събрах проспекти на известни места. Разлиствам ги. Те ми напомнят за преживяното и ми дават повторна представа за екзотичната страна.

Планините са важна част от Япония, покриват около седемдесет процента от територията й. Повечето най-високи планини са на остров Хоншу. Има планинска верига, която се нарича Японски Алпи. Издигат се и планини над три хиляди метра над морското равнище. Най-известната планина в Япония е Фуджи, тя е и най-високата в страната: три хиляди седемстотин седемдесет и шест метра. Островите, които образуват Япония, се простират на разстояние от почти четири хиляди километра. Територията от всичките острови е триста седемдесет и осем хиляди квадратни километра.

Върху по-голямата част от страната има четири сезона. Идването на пролетта (хару) се отбелязва с цъфтенето на сливовите и вишневите дървета. През пролетта прогнозите за времето редовно включват датите, когато се очаква цъфтене в една или друга част на страната. Под цъфналите вишни по стара традиция се организират празненства. Периодът от началото на юни до средата на юли е топъл. Тогава вали много. Дъждът помага на ориза да расте. Разгарът на лятото трае от края на дъждовния сезон до средата на септември. С изключение на остров Хоккайдо времето е топло и влажно. При приближаването на есента (аки) температурите спадат и въздухът става свеж и чист. Това е чудесен сезон на годината — времето е слънчево и листата на дърветата променят цвета си. През зимните месеци в северните и западните части на Япония пада обилен сняг. Тогава в тези райони стават снежни фестивали, най-известният от които е в Саппоро, Хоккайдо. Правят се гигантски скулптури от сняг и лед. Хора от различни части на света идват да ги наблюдават и да вземат участие в тях. Чудесната разнообразна растителност дава различието на земята и климата, откъдето идва и пълното усещане за екзотика. Някои цветя и дървета имат важно значение за японската култура. Цъфтенето на вишните (сакура) стихва само за няколко дни, то е поетично напомняне за това колко бързо се променя светът. Борът (мацу) е символ на дълъг живот. Бамбукът (таке) олицетворява възможността човек да преодолее трудностите и да стане силен. В Япония има много видове птици, насекоми и малки животни. Най-големите бозайници са мечките. Те живеят в дебрите на горите. Лисиците обикалят селата и фермите. В японските приказки за деца те често хитруват. В куфара държах проявени филми и снимки. Снимах се на планина и на море, на открито и закрито. Изглеждах различно, според настроението. Фигурата ми на странник напомняше ту бор, ту бамбук, ту някакъв бодлив непотребен храст… Приятели ми направиха серия снимки в гръб, където на преден план се открояваше ландшафтът на Япония. Потъвах все по-дълбоко в мисловното море. Самочувствието ми се повишаваше. Казвах: „Искайте от дейния да се мотивира!“ Бях стигнал до парадоксално заключение: човек, като говори, нищо не казва. За да ме убеди някой и аз да му повярвам, не беше достатъчно да се произнесе върху темата. Трябваше и да се мотивира (аргументира). Иначе той само си отваряше устата. Не чух нито един свестен японец да казва: „Това е правилно!“ или „Това не е правилно!“ — без да обясни защо. От японеца търсят мотивировка за онова, което прави или което казва. Слабостта на силния японец е да се мотивира! Аргументират се най-вече, които законодателстват, съдят, нареждат, творят… Изпълнителят казва: „Да, да, да!“… Японецът се мотивираше: със закон, с наредба (при положение че тя не променя закона); с технология; с цитати на мисли от специалисти в дадена област; с морал и нрави; с просперитета на фирмата. Деморализиращото въздействие на едно закононарушение не можеше да се оправдае с интереса на някое лице. И си спомних, че това и у нас го има?! Шипковенски в своя труд „Основни проблеми на съдебната психиатрия“, София, 1973 г., страница 187, казва приблизително следното (цитирам свободно, по памет): „… Съдебни психиатри също могат да бъдат объркани. И, доктори могат да бъдат болни… когато, без да се мотивират, се задоволяват с това, да твърдят, че болният е здрав. Че му няма нищо и че може да се грижи за работите си. Документите, издадени от такива хора, направо би трябвало да бъдат отхвърлени от съдебните органи… защото те са образец на това, как не трябва да се съставя съдебно-психиатрично освидетелстване, пък и обикновено медицинско свидетелство“ (край на цитата). Има лекари — в документите, които съставят, пропускат мотивировката. А нейното отсъствие буди съмнение.

Опитът да се мотивираш не означаваше още мотивировка. Тя пък се делеше на „компетентна“, на „изчерпателна“… Разчитах на компетентната и изчерпателната мотивировка. Човек, каже ли нещо значително, трябва да се мотивира. И истината светва. Може да се мотивира и лъжата. Но и тогава мотивировката е, която разобличава лъжеца. Тя е изобретение на едно по-съвършено състояние.

Какво всъщност означават надменните изрази: „защото така трябва“, „да не стане нещо“ или „не говорете истината… за да не се дразнят хората!“ С това ни караха да мислим за обществото като за зоологическа градина. Мотивировката е светлина. И мислите, свикнали с тъмнината, се плашеха от нея.

Буфосинхронистът в Токио беше тръгнал по Гиндза с наше списание в джоба. Гледах след него и си мислех какво ли може да се очаква от такъв човек?! Ние — малка група от зяпащи наоколо българи, разглеждахме най-красивата улица в Япония. Буфосинхронистът извади списанието от джоба си и ни прочете статия за това, как на Гиндза японците се задушават от мръсен въздух и ходят в магазин специално за да дишат кислород с маски на лицата. Огледахме се… „Бре — рекохме си, — тук ще се изтровим!…“ И прихнахме да се смеем. Плюхме по статията в списанието, плюхме… Наплюхме цяла Гиндза — най-красивата улица. Резилът на нашето списание идеше оттам, че авторът, като е писал статията, не се е мотивирал пълноценно, компетентно и изчерпателно. Защото:

Разхождах се по Гиндза и търсех онзи магазин, в който японците се тълпят да дишат кислород уж за да не се задушат. Видях хора край морето — ловят риба. Рибата кълвеше. Те хвърляха от брега дънни въдици, без пръчки. На основната корда, която завършваше с вързана тежест, бяха поставени няколко по-къси удължение от тънка корда, мисля, че номер 20 — с въдички накрая. Японецът потапяше тежестта във водата и чакаше рибите сами да се хванат. Не засичаше. И докато чакаше — пушеше. За да не замърсява околната среда, той изтърсваше пепелта от цигарата си в пепелник, поставен до него на стойка. За първи път в живота си виждах рибар с пепелник. Или може би вие сте виждали някъде по света рибар с пепелник? Водата в морето на пристанището беше чиста.

Продължих по Гиндза. По едно време пред мен изскочиха двама — мъж и жена, в анцузи. Бягат за здраве. И докато тичаха, изскочиха и други японци — мъже и жени, в анцузи. И те бягат за здраве. Вдишвах дълбоко. Въздухът чист! От морето лъхаше ободрителна свежест… Влязох в магазина с апарат за кислород. Дадох монета и се започна. Практични хора! В Пловдив, за да ползваме кислород от боровите дървета, вземаме автобус, тръгваме с коли или дори ходим пеш до хижа „Здравец“ в Родопите. Японците, като нас, си имат хижа „Здравец“

— на Фуджияма. Но понеже са делови хора, вместо да си оставят работата и да тръгнат към планината, те влизат в магазин като този и срещу дребна монета си напълват гърдите с кислород. Печелят време. Въздишам. Авторът в нашето списание всъщност така се беше мотивирал, че плю в лицето си — срещу вятъра.

Един по невнимание беше изхвърлил от кораба ни празен варел за боклук в морето. Събрахме цялата японска флота. Моряците ни гледаха и ни се чудеха на ума.

Японското изобретение всъщност беше мястото на мотивировката. Къде? Съвестта не ми позволяваше да изпусна в морето рибата, която бях хванал.

Не сварвах всичко да записвам. Голяма част от моите неотразени записки блуждаят в космическото пространство като изгубени кораби. Успях обаче да задържа в себе си темата за мястото на мотивировката. Въпросът „какво“ беше особено важен, но никога не предполагах, че въпросът „къде“ може да предизвика у мен такива вълнения. Докато се разхождах в красивите паркове на Япония, над главата ми летяха хартиени жерави. Жеравът е птицата на щастието в японската митология. Той, костенурката, борът, бамбукът, японският шаран Кои са най-често срещаните символични образи.

Директорът у нас пита: „Какво направи?“ И обикновено получава следния отговор: „Понеже така и така, Аз направих това и това.“ Вместо да чуе: „Аз направих това и това, понеже така и така.“ В съседна кабина на кораба пътуваше наш учен. Той подробно ми обясни защо без мотивировка изследванията са немислими. Показа ми свои записки. Прегледах ги и установих, че те носеха слабостта на нашите учени. Започваха откритието си с мотивировката — сякаш се оправдаваха. Човек, който тръгва с това, защо е направил нещо, преди да каже какво е направил, ми приличаше на гузен човек. Спомних си доклади на научни открития. Навсякъде стилът — един и същ, тъй като и школата на нашите учени беше една и съща. Водопад от добре заучени думи и изрази. Онези, които ги владееха, говореха хладнокръвно и гладко.

Делфините плуваха край кораба. Те ме пръскаха с опашките. А птицата жерав ме перваше с крилото си, така както летеше.

Доклад за откритие, за свършела работа, обяснение пред ръководство или писмо до приятел може да се раздели на две части. Първо: какво е направено; второ: как и защо е направено. В „защото“ се поставя мотивировката. Познанствата ми с кметове на градове, ръководители на префектури, учени, хора на културата ми даваха възможност да надзърна в японското мислене. Японски учен показа анотация на регистрирано научно откритие. В нея се четеше: „Направих това и това, понеже така и така…“ А не както при нас: „Понеже така и така …“, в което прозираха оправдание, нагаждачество…

Слушах как говори за работата си един от най-големите архитекти на Япония и света Кендзо Танге! Как говореше?! „Нашият човек“ се познаваше по думите. Казваше: „значи“, „въпросът е болен“, „в неправилна светлина“, „набелязахме мерки“… Особено неприятен ми беше изразът „използувахме го в нашата работа“. Представях си какво ще каже наш висш чиновник, когато го посрещнат. От устата му излизаше неизменното: „От името и по поръчение…“ Странен лексикон. Криеха се в думите. После по тези думи ги търсеха, за да ги открият. Начинът на изразяване е показателен. Старият свят си отиваше със старите думи и словосъчетания. А нито аз, нито който и да е в Япония тогава знаеше какво ще изрече Кендзо Танге, как ще се изрази.

Веднъж присъствах на съвещание в Нова Загора, където „от горе“ беше изпратен да говори представител. Умен човек беше. Говореше без записки. Когато съвещанието привърши, един от местните хора каза на друг: „Нищо няма да направим по този въпрос!“ „Защо?!“ — попита другият. „Ами не виждаш ли? Човекът не е наш!“ „Запитване ли направи?“ „А, ще питам! Не го ли чу как говори?“ Умно говореше, но не беше „наш“ — в речта си нямаше вграден шаблон. Неяснотите бяха запазена марка на особен вид оратори.

Цеховите майстори у нас казват: „Понеже ми писна, смених болта на машината?!“ Ако е японец, ще се изрази така: „Смених болта на машината, понеже ми писна.“

Като разбере, че болтът е сменен, човек отсъжда: „Аха! Трябва да се притегне. А като се притегне един болт, редно е и останалите болтове в машината да се притегнат.“ Логично ще започне да мисли.

В този делови свят обяснение се дава, когато се поиска. Делото трябва да бъде поставено най-отпред в едно научно или производствено известие. Ако имах власт, щях да въведа реформа в подредбата на научните и производствените съобщения: най-напред да се вписва извършеното, а после да се мотивира.

Питах се: откъде идваше този стил — да поставяме мотивировката пред онова, което сме произвели?! И го правехме с повече думи, отколкото японците. Израза разкрасявахме с разни „винетки“, заменяхме местата на думите, за да станат изреченията сложни и неразбираеми.

Светеше щастливата звезда, под която пътувах. Весело бълбукаше чистият извор, от който пиех вода. Любопитния казваше: „Той вечеря с боговете“, за човек, който общува с отбрани хора или има красива жена. Срещите и разговорите с най-високопоставени личности в Япония разширяваха впечатленията ми за Страната на изгряващото слънце и обогатяваха представата ми за японското мислене. Обадих се по телефона, за да потвърдя присъствието си на прием в чест на Негово Превъзходителство г-н Йошио Сакураучи, председател на японския парламент. Гласът на човека, който можеше да приеме потвърждението, щеше да се появи след няколко секунди. И за да не скучая, докато чакам, за да покажат, че ме уважават и че държат на доброто ми настроение, пуснаха в слушалката на телефона старинна японска музика. Човекът, на когото звънях, дойде може би две-три секунди преди да отзвучи кратката мелодия, но ме остави да я изслушам докрай. След това вежливо се обади. Музикалната пауза се отрази на самочувствието ми. Още не ми е минало, няма и да ми мине. Японци, като отделиха няколко секунди за мен, за много години заангажираха съзнанието ми на тема деликатно отношение.

По време на приема се ръкувах с председателя на японския парламент. Казах му:

— Г-н Йошио Сакураучи! Много българи ви обичат, защото вие обичате хумора.

Той се усмихна. Попитах го:

— Какво правите с депутат, който говори, без да се мотивира? Смеете ли му се?

Г-н Сакураучи сериозно ми отговори:

— Той е длъжен да се мотивира! Той — депутатът.

Възрастният човек и аз се чукнахме с пълни чаши. Виното, което той пиеше, беше червено, моето — бяло. И не че и двамата не обичахме бяло вино. Японците говорят с цветовете: съчетанието бяло и червено е признак на добро събитие.

Мислите за мястото на мотивацията ме владееха до степен на изтощение. Разговарях по темата и с парламентариста Йошио Кимура. Към него се обърнах с думите:

— Г-н Кимура! Някои казват: „Защото машината беше повредена, аз я поправих.“ А защо не: „Поправих машината, защото беше повредена.“ Мисля, че така е по-логично.

— Да — отговори парламентаристът. — Но съгласете се, че има случаи, когато човек би могъл да се изрази и по друг начин. Например: „Толкова време, а никой не иска да поправи тази машина. И аз я поправих.“

— Наистина!… Забелязвам обаче, че в Япония обикновено поставяте ударението върху направеното. А след това се мотивирате.

Японският парламентарист се обръщаше към мен на малко име. Той ме погледна с концентриран поглед и навярно спомняйки си нещо от своята практика, каза:

— Атанас! По-добре е да спечелиш сърцето на човек, отколкото да бъдеш логичен.

Всеки японец е отделна планета. Изразът „японско мислене“ е несъстоятелен. Удивително е, че тези хора не се колебая, и без да мислят, изпълняват каквото Императорът повели. Японецът знае, че онзи, който му казва да направи нещо, добре го е обмислил. Това му е познато от векове. Неговото поведение произтича от националната и родовата памет, нравите, етиката… (И черното е цвят: без да мислят, са ни хвърляли за храна на кучетата. Нашата памет ни кара да мигаме над всяко дребно нареждане.) Всекидневието в Страната на изгряващото слънце е постоянен ритуал с набор от възгледи и представи за живота и смъртта. Догматизмът обаче не се приема. Дисциплината при японците не ограничава въображението им. Родовата принадлежност е от значение.

В звездна нощ попаднах на неиздаден ръкопис поради липса на пари. Трудът се казваше „9-те неизвестни“ и се състоеше от 350 пожълтели страници на пишеща машина с 80 илюстрации. В него авторът българин беше разчел думи на Буда, които тълкуваше като възхвала на известен род.

Нямах сили да понеса тежестта на съобщението.