"Япония в моя живот" - читать интересную книгу автора (Сейков Атанас)

НАЧАЛОТО

Автор съм на книги за странствания. Натрупах опит предимно в Европа и Азия. Мислех, като разчитах на патилата си, да напиша и книга за Япония. Толкова много хора искат да слушат или да четат за Страната на изгряващото слънце. Интересно им е. Но аз съм сериозен човек и ми се струва, че не ще успея да създам произведение за тази екзотична страна. Изплаши ме не само онова, което видях, чух и преживях. Английският писател Лафкадио Хърн — един от най-възторжените почитатели на Япония от края на деветнадесети век, творил под японското име Коидзуми Якумо, е признат наред с японските автори. Той възкликнал: „Изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ В Осака моя позната с чаровното име Оки поиска да ме насърчи, но не скри усмивката си. Тя ми каза: „Ние често четем книги — за нас, японците. И често се смеем.“ Иди след това, че ги описвай с опита, който си натрупал, с познанията, които имаш, за времето, с което си разполагал! И не че малко съм видял в Япония! Обиколих почти цялата страна. Секретарят на българското посолство в Токио ми каза: „Какво правите?! Та вие надникнахте навсякъде. Ние десет години живеем тук и не сме видели толкова много!“ Едва ли е добре да напишеш книга, на която японци, ако я прочетат, могат да се смеят. Желанието ми да опиша Япония е голямо! Не се решавам поради ред причини, някои от които са условни. Предпочитам да издам нещо голямо колкото книга, но да го нарека иначе, което е парадоксално.

Преди да тръгна на път, нарочно не исках нито да чета, нито да слушам за Япония. Впечатленията ми са естествени и неподправени. Разказвам това, което видях, чух и преживях. Изпитах всичко върху сетивата си. „Създаването на книга може да предизвика не само смеха на японците, но и присмеха на българите“ — мислех си. У нас много се говори за Япония, а и много се знае. В Пловдив, на улицата, съм срещал познати, които са се провиквали: „Япония ли?“ И като започне такъв да нарежда… Съвсем забравя, че не той, а аз се връщам оттам. Попитах обущаря, който ми изкърпваше обувките, какво мисли за японците. Той ми каза: „Зетят работи в статистиката!…“ И целия следобед говори. Аз съм внимателен слушател. Е, Бога ми, как един не каза нещо лошо! Моите познати са ревниви на тази тема. Всеки от тях има в съзнанието си своя Япония. Тя е чудно красива страна, там хората са добри… На такива разказвай най-хубави впечатления от пътуването си. И изтърви само малко, което дори да не е чак толкова лошо… Българският слушател е готов да те намрази! Бях респектиран от две страни: от самата Япония и от българина, който не иска да слуша нищо друго за Страната на изгряващото слънце освен прекрасното.

Тогава се попитах и защо пътувам. Правя това, тъй като зная, че на света съществуват малко на брой добри явления, и търсех да ги открия, с което да превърна изкуството си в планетарно. Повечето от тях намерих именно в Япония — дом на 124 милиона народ. Тези милиони не се замислят как да постъпят при определени ситуации, когато става въпрос за етика. Това ме зарадва и обнадежди. Повечето японци знаят кога какво да направят. Друго си е да откриваш света всеки ден… И се улових, че започнах да мисля не само за Япония, а и за онова, което става в България. Който не познава родината си, трудно може да разбере света. Виждах как Токийската телевизионна кула (която е по-висока от Айфеловата кула в Париж и структурата й е полека)… се премества на Джумаята в Пловдив. Подземен град, като този под Токио или онзи под Саппоро, влиза в тунела до разкопките на античния театър. Аз открих моята Япония. Тя се появи в разказите ми за далечни страни и народи — да придаде колорит с цвета си, да раздуха въображението с пъстро ветрило и да създаде ред. Опитах се да сътворя картина, на която се открояваха заснежен планински връх и клонче от цъфнала вишня.

Исках да нахвърля и негативни щрихи, за да бъде картината реална, тъй като Япония има и своите проблеми. Но виждах читателя как рита като кон. И се отказах.

В началото на моето пребиваване в Япония си водех бележки, когато прекосявах страната. Ето:

Знаех, че Япония е островна страна, но никога не съм предполагал, че е толкова островна. Четири големи острова: най-северният — Хоккайдо, с главен град Саппоро; Хоншу, често цитиран у нас и като Хонсю под влияние на чужда за японците транскрипция; Кюшу, цитиран още като Кюсю; Шикоку, цитиран като Сикоку; архипелагът Рюкю. И около три хиляди и деветстотин по-малки острова. Срещнах японци, които не знаеха броя им. Иначе държавата им си брои всяка скаличка в морето. Японец, който пътува по планетата, обезателно идва от някакъв остров в Страната на изгряващото слънце.

Като се носиш с кораб в Японско море, във Вътрешно японско море, в провлаците и в Тихия океан на изток, ти плуваш в самата Япония. На кораба, устремен във всички посоки, всъщност се движиш по „булевардите“ на страната.

Нощната типична картина на Япония е черно кадифе — за основа. И разноцветни светлини — там, където се очертава брегът на някакъв остров.

През деня Япония прилича само на Япония, с изгрева на слънцето от морето. Страната е сякаш от друга планета. Ще го кажа направо: Япония е несравнима.

Декорът изглежда като нарисуван. Японците пишат с йероглифи — писмо, което произлиза от рисунката и прилича на рисунка. Търговските улици са изписани с тях — това създава илюзия, че някой е нарисувал Япония.

Писалката представлява четчица за рисуване.

Страната е изградена на три етажа: построеното от японеца на земята, над земята — огромни надлези, мостове, които някъде свързват остров с остров, и под земята — цели подземни градове.

Непокътната история. Замъци, издигнати преди столетия, като този в град Химеджи или онзи от дърво близо до град Нара, нямат дори драскотина. Опазването на старините само по себе си е чудо. В Киото — неподкупна охрана. Чуваха се гласове на пилци, когато стъпвахме по пода, наречен угуису бари — славеев под. До покоите на шогуна не е могло да се стигне и на пръсти да ходиш.

Повечето врати и прозорци се плъзгат по жлебове. От излишното размахване на вратите и прозорците е спечелено пространство колкото за още една Япония.

Традицията е на почит. Хранят се с клечки… при изобилието на всякакви други прибори. Че и сребърни, и златни…

Гейшите не са онова, което ние си мислим.

Япония е страна с красиви, опростени линии. Много е миниатюрното. Почти всичко е изящно.

Имаше слух, че по растенията ще се появи болест. И всички дървета бяха подкастрени, подкрепени и превързани. Ама всички! Странна за нашите представи ниска растителност.

Гъмжило от действащи и угаснали вулкани. Изобилие от минерални извори.

Типична японска мелодия. Кимоно. Ветрило…

Красноречиви бяха моментите, които се набиха в очите ми и заради опита от предишни странствания по света. Те помогнаха да добия общи впечатления за Япония. В бележника имаше отразени и други наблюдения. Например:

„Пеещите кръстовища“: слепият не чува сигнал — значи свети червено. Той не преминава. По едно време някъде от глъбините на монтирания в светофара магнетофон се долавя мелодия. Това означава жълта светлина. И изведнъж кръстовището „гръмва“! Понася се приятна маршова музика, да ти е драго да тръгнеш! Слепият крачи. Той прекосява кръстовището.

Тротоар, който сам се движи. Ако бързаш, може и да подтичваш по него.

Автоматиката и електрониката са излезли на улицата. От старата техника е оставено малко. В Хирошима и Киото видях да се движи — представете си — трамвай! Може би го бяха запазили, та населението да помни едновремешните средства за придвижване.

Шофьорите на таксиметрови коли са с бели ръкавици. Вратите на превозното средство се отварят и затварят автоматично.

Устройство колкото радио изплаща във фоайето на хотел пари от името на банка… която се намира далеч от хотела. Брои банкнотите, монетите. Накрая „изплюва“ и карнетка, в която пише каква сума остава в банката, след като си теглил.

При автоматите за кафе пускаш монета, равна на 50 стотинки, колкото струва кафето. Получаваш чашка, кафе, захар, лъжичка. Но нямаш точно пари. Роботът е услужлив. Пускаш монета, равна на един лев. Получаваш чашката, кафето, захарта, лъжичката. И рестото. Или изобщо нямаш монета в джоба си. А така много ти се пие кафе. Нищо. Можеш да пуснеш банкнота. И получаваш: чашката, кафето, захарта, лъжичката. И остатъка от парите — до стотинка. Машината нито краде, нито лъже…

Вратите на телефонните будки в Осака се отварят с ръка, затварят се след човека автоматично. И никой не може да каже зад гърба му: „Виж този простак! Не затваря вратата.“

Над монетния телефон стои малък телефонен апарат, с който можеш да набереш номера на полицията или на „Бърза помощ“ — безплатно. Е, и така нататък.

В бележника имам записки от различно естество.

Прочитам ги и си мисля, че от тях книга не става. Такова произведение ще се чете ли дълго? Току виж след сто години сме се снабдили с нововъведения. И кого ще учудя тогава? Мога да заприличам на обикновен пътеписец. А това, за белите ръкавици на шофьорите, е възможно утре да стане и у нас. Колко му е! Ще ги перем по-често.

Картината с написването на книга за Япония се усложняваше още повече, когато преглеждах зададените ми въпроси по време на срещи. В България ме дърпаха по събрания да ме питат:

Кое може да накара японец да се самоубие? Какво ще разкажеш за храма на самоубийците? (Те не знаят, че в света по процент на самоубийства японците се нареждат едва на … Учен да направи научно съобщение на кое място са… Това е работа и за психиатър!)

Разкажи ни за японската жена.

Видя ли свръхбързия влак и монорелсовата железница?

Бил ли си в „Тойота“? (И аз трябваше да въздишам: „По-добре да не бях ходил там!“)

Посети ли заводите за часовници „Сейко“? (Хм?!)

Ходи ли в „Градината на камъните“ в храма „Рьо-анджи“ и какви асоциации и мисли събуди тя в теб?

Присъствал ли си на „Ча но ю“ и усетил ли си онова умиротворение, извисяване, което Сен но Рикю влага в основата на чайната церемония?…

По въпросите на моите слушатели разбирах — те, които не са ходили в Япония, имат самочувствие. Мислят си, че знаят повече и от мен.

Пътувахме много мили по море, т.е. по „булевардите“ на Япония, и видяхме много. Съставът на пътниците беше международен. Сред нас имаше и „хора с електронни мозъци“.

Стоим един до друг с Альоша на Телевизионната кула в Токио. Съзерцаваме. Руснакът е инженер. Заплеснали сме се по японската столица. Чувам гласа на Альоша до себе си. Той говори на руски: „Атанас, Атанас! Смотрю и не верю, смотрю и не верю!“

Какъв мозък трябва да имам аз?

И реших: само ще надникна в Япония!

Описанието на градове, села, планини, езера, полета, архитектурни ансамбли, културни съкровищници… онова, което филмовата камера може да „лизне“ и да се запечата на магнетофонна лента, не ме интересува. То и навсякъде се чете: в книга, в списание, във вестник, в речник, в каталог… На мен ми правят впечатление сведения като това, че Страната на изгряващото слънце е създадена от богинята на слънцето Аматерасу Оомиками. Японецът е от божествен произход! Бих добавил — от странен божествен произход, защото ако аз да съм на негово място!…

Японецът, вместо да си вирне носа, че произхожда от боговете, все по-дълбоко се кланя. (Да се изправиш пръв, е невежливо.) Съществува легенда, която разказва, че в началото всичко е било хаос. Бог Идзанаги и богиня Идзанами надникват отгоре в бушуващата долу стихия. А копието им при падането заседнало дълбоко в хаоса. Те го извадили, но по него били полепнали капки. Тези капки се разпилели и така останали — образували се японските острови.

Японската империя — Дайниппон тейкоку, е основана от правнука на богинята на слънцето Аматерасу на 11 февруари 660 година преди Христа по грегорианския календар. Богинята повикала принц Ниниги но микото и му връчила трите символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. Принцът слязъл на земята и предал огледалото, меча и огърлицата на японеца Джимму. От онзи ден първият японски император Джимму се възкачил на престола в древното селище Кашихара и започнал да управлява империята.

Легендите в Япония ме бяха зашеметили. И аз май че съставих версия от няколко легенди. Така много ми хареса онзи хаос. На кораба беше скучно. Станахме приятели с два делфина. Те следваха плаващия морски съд. Говорех им като на хора, делфините ме разбираха. И се замислих за прераждането, което беше модерно поверие за нашето време. По-объркан от легендите и екзотиката на Япония, си рекох: „Сигурно съм бил делфин по тези места… Маймуна никога не съм бил. И не искам да ме правят на маймуна!“ Представях си и как е станало кръщаването ми. В онази страна и при онези обстоятелства всеки би могъл да изпадне в такова положение. Аз съм видял всичко това: изваждането на копието от морето, създаването на островите, предаването на огледалото, меча и огърлицата на императора Джимму в двореца в Кашихара. Било е весело. Втурнал съм се по вълните на морето, пляскал съм с опашка и съм лудувал до припадане. При подаването на символите на императорската власт от богинята Аматерасу принц Ниниги но микото, без да иска, изтървава огледалото и то пада към дъното на морето. Няколко делфини се впускаме подир огледалото. Най-точен се оказвам аз. Грабвам го, изваждам го на повърхността и го подавам на богинята на слънцето. Аматерасу се навежда отгоре, глади ме по муцуната и ми казва: „Щастливо делфинче си ти! И си точно. Ще се казваш Сейко!“ („Сейко“ на японски език означава „точност“, „прецизност“. И… „успех“.)

Имах температура по онова време. Привиждаше ми се делфин, който държи огледало над вълните на морето. В огледалото блестят лъчите, които падат върху него от богинята на слънцето. Тресеше ме.

По-късно, когато се разхождахме в Токио с моя приятел Широ, отново се почувствах много така… Широ ме попита с какво се занимавам. „Е — мисля си, — Япония е далеч! Кой те познава!“ И като си спомних, че съм издал пътеписни книги, рекох: „Писател съм.“

— О, о, о! — учуди се Широ. — Писател?! Висшето общество!

Можете да си представите как съм се чувствал там за известно време. В Япония — поет, писател!… На тях се гледа като на хора от висшето общество. Не, аз не трябваше да ходя в Япония!

Пловдив. Лято. Разговорите за Страната на изгряващото слънце водехме в Млечния бар, в присъствието на Любопитния. Художникът Златю Бояджиев ни беше завещал масата си, определена в това заведение само за него. И за цял живот.

Слънцето е напекло плочите по главната улица на града, където е и „стъргалото“. Надвечер е оживено. През деня улицата изглежда пуста. Но не че е пуста. Върху едната й страна лежи сенчеста ивица от сградите и хората се движат по сянката. В другия й край, където слънцето пече и светлината грабва очите, няма никой. Фасадите от двете страни са свежо боядисани. И в различни цветове. Наоколо е красиво… като в Япония.

Масата е малка за многото познати, които се събираме. Разпитват ме и аз отговарям. Моите слушатели са останалите живи художници, останалите живи писатели, останалите живи работници… За всички тях Япония е хубав сън.