"От светлина родени" - читать интересную книгу автора (Нади Беа)

V. ПРИКАЗКАТА ЗА ОМРАЗАТА

Наблюдавайки изхвърлянето на пепел и камъни от вулкана и тичащите да се спасяват хора, Аниор тежко въздъхна. Отново беше принуден да унищожава растения и животни, за да накаже хората. Сред тях щяха да загинат също немалко невинни души. Нямаше природно бедствие с избирателно действие. Стихията е сляпа сила, която помита по пътя си и малкото дете, и стареца, и добрия, и лошия.

Това изригване щеше за пореден път да отвлече вниманието на хората от този край от мераците им за разправии със съседите им. Следвайки съвета на Камъка на мъдростта, Аниор се бе решил на този експеримент. Стараеше се да пренасочи разрушителната енергия на хората, като не им дава възможност да помислят за взаимно унищожение. Създадеше ли се някъде силно напрежение между отделните племена, веднага следваше или земетресение, или наводнение, или ураган. И хората трябваше да изграждат наново каквото бяха създали, да гладуват поради унищожените реколти и да тъгуват по загиналите си близки.

Прилагаше тази тактика от доста време, но все още хората не бяха разбрали връзката между желанието си за война и природните катаклизми. Някой явно трябваше да ги подсети. От известно време насам Аниор обмисляше да им прати пророк. Но още не се беше спрял на определен вариант на посланието, което той трябваше да носи. А и не желаеше той да изглежда като пратеник на боговете, подобно на тези, които познаваше от Земята. Не искаше никакви човекобогове.

— Приключихме с приготовленията — прекъсна мислите му Накирас.

— Добре, Накирас. Можеш вече да си почиваш.

Рутезът говореше за утрешния празник. Този бивш пратеник на Тимон се оказа великолепен организатор и помагаше на Нериф. Поемаше вътрешната организация на живота в тази смесена общност от диаба и рутези. Така Нериф имаше повече време да помага на Аниор при управлението на планетата. Заедно с Гивок той му беше най-добрият съветник и Аниор се консултираше с него за всички важни неща.

Изправи се и се обърна към работещите в централата:

— Стига за днес. Време е за почивка. Нека останат само дежурните.

Хвърли кратък поглед към Нериф — щеше да бъде дежурен на празника. Сам бе пожелал така, както и много пъти преди, когато другите се отдаваха на забавление. Сърдечният център на Аниор се сви от съчувствие. Познаваше добре болката на Нериф, но не можеше да му помогне. Не беше в състояние да забрави Сатара.

Измина много време, откакто Сатара се беше слял с Веова и те отново се бяха превърнали в същество от високо ниво. Но споменът за прегръдката му, за закачките му, за пламенната и нежна любов бяха останали живи в Аниор. Както и споменът за това върховно щастие, когато душите им се отделяха от техните тела и се допираха до Онова — Незнайното и Неразбираемото. Знаеше, че нямаше да преживее същото с никой друг, и обикновената любов между астралните същества не го привличаше.

А Нериф търпеливо изчакваше — все с надежда. Когато виждаше тъжните му очи, Аниор започваше да мрази себе си. Нериф го обичаше с цялата си душа, а той не можеше да възнагради тази преданост и любов. Аниор освен спомените си за Сатара се радваше и на любовта на Боар — второто си Аз. А Нериф не знаеше, че също е Делен и че някъде на горното ниво имаше теор, който мечтае за него. Беше съвсем сам и това правеше този отказ от страна на Аниор още по-жесток.

Почувствал погледа на Аниор, Нериф повдигна глава. Разбра мислите му и отново сведе очи. Не желаеше да го притеснява. Отдавна престана да се отдава на мечти. Аниор утре щеше да поздрави подчинените си за празника и след като другите се оттеглеха в зоната на любовта, той щеше да се премести в зоната за почивка. Там щеше да се разхожда в любимата си гора с бука на Боар и дъба на Сатара и да потъне в спомените си. Нериф нямаше шанс в борбата за приоритет пред тези дървета и постепенно ги намрази. Отбягваше да посещава Аниор, когато той се намираше в заключената си зона за почивка.

Обръщайки се отново към прекъснатите си наблюдения, Аниор видя пожара, който бе обхванал голяма част от планинския склон. Лавата си проправяше път. Щеше да засегне и селото в подножието на планината и да се разлее чак по равнината. Всичко наоколо щеше да изгори.

Но в тази област природата бързо се възстановяваше. Земята беше плодородна, в планината имаше много метали и хората щяха да се върнат.

Тогава му хрумна една идея. Какво ще стане, ако премести гората си там? Да я превърне в истинска жива гора? Щеше да се различава от околната растителност и да направи впечатление. Би могъл да я превърне в свещено място, да я свърже с това изригване. И да я използва за слизането си на Аритан. Все някой щеше да го усети там и така можеше да всява малко страх у хората. Имаха нужда от този страх, за да не се отпускат прекалено. Може би тогава вече нямаше да се налага вулканът да изригва толкова често.

Потънал в мислите си, той не усети, че бе станало късно. Когато Нериф го докосна леко по рамото, Аниор се стресна.

— Време е да почиваш, Аниор, аз ще се погрижа за останалото.

Аниор го погледна с благодарност. Облегна се назад към него и погали нежно ръката му. Нериф му се усмихна щастлив. Рядко Аниор показваше чувствата, които изпитваше към Нериф. Не искаше да събуди напразни надежди у него. Стана и напусна централата.

Празникът беше отминал и Нериф се излегна в току-що създадената от него обстановка в зоната за почивка. Приличаше на стая, пълна с облаци. В средата имаше един тъмночервен голям облак, който му служеше за легло. А наоколо се носеха малки, кълбовидни облачета в най-различни цветове.

Не беше уморен, но нямаше какво да прави. Имаше право на този свободен ден и трябваше да го прекара някак. Другите още не се бяха възстановили напълно след буйно проведения празник и той не искаше да ги безпокои.

Някой поиска разрешение за влизане в личната му зона. Нериф го даде, без да обърне внимание кой щеше да го посети. Нямаше нищо против да си побъбри с който и да е.

Зарадван, но учуден, видя Аниор. Не се бе надявал да е той.

— Много възбуждаща атмосфера си си създал — каза Аниор усмихнат, побутвайки едно от облачетата встрани.

— Помага ми да възстановявам силите си — отговори Нериф и се протегна върху големия облак. — Не обичам да спя върху камъните, както ти в твоята гора.

— Скоро няма вече да спя в нея — въздъхна Аниор тъжно и седна на края на големия облак.

Нериф го погледна учуден.

— Защо?

— Реших да я сваля на планетата. Затова и дойдох. Исках да разбера дали одобряваш идеята ми.

Аниор разказа накратко какво бе намислил. Но Нериф толкова бе завладян от това неочаквано решение, че не можа да се концентрира върху проблемите за духовното развитие на аританите. Сядайки, той улови Аниор за ръце и попита:

— Ще се лишиш от любимото си място за почивка? А дърветата на Боар и Сатара? И от тях ли ще се лишиш?

Аниор се сви леко от мъка и подбутна с крак близко облаче. Тихо отговори:

— Не мога да ги извадя от матрицата. Освен това е време да започна да се оправям без тях. — Аниор се засмя тъжно. — Ще трябва да измисля нещо ново. Мога да си правя облаци като теб.

Нериф го прегърна и го свали до себе си на големия облак. — Я опитай как се лежи на тях. Много е хубаво.

Имаше чувството, че ще се пръсне от радост. Аниор щеше да се откаже от гората си! Нямаше да прегръща вече всеки ден тези проклети дървета!

— И какви меки възглавници си имам! — продължи Нериф на глас. Той грабна едно облаче и го метна към Аниор. Аниор го хвана и го върна обратно. Не проумяваше откъде е това добро настроение на Нериф, но реши да си поиграе с него. Вдигна ръка, за да отбие следващия налитащ към него облак, когато той се разпръсна. Хиляди малки снежинки се вдигнаха и посипаха наоколо. Учуден, Аниор се взираше в тях, а Нериф подхвана със смях още един. Коленичи на големия облак до Аниор и го метна. Аниор бързо се премести и облачето се удари до него. Хвърли се с един скок към купчината в единия край на този своеобразен диван и се въоръжи. Гонейки се из малкото помещение, двамата с Нериф се целеха непрекъснато и скоро всичко наоколо побеля. Вкопчени един в друг, те се търкаляха на големия облак и се смееха.

Решавайки, че Нериф има нужда от една победа, Аниор се предаде. Оставяше се приятелят му да го тушира върху големия облак и да го притисне с цялата си тежест.

— Преборих те — шепнеше Нериф в ухото му и се отпусна върху него. Аниор леко го погали по гърба и също престана да се напряга, за да си почине. Почувства как Нериф нежно го милва по страните, как го прегръща през кръста и се притиска до него. Горещи вълни преминаха през тялото му и чак тогава Аниор осъзна какво ставаше. Извика:

— Не, Нериф, недей!

Но той не пожела да го пусне. Техните трептения бързо се съгласуваха и Аниор вече не можеше да спре процеса, обхванал цялото му тяло. Само изстена и се предаде на ласките на Нериф и на астралната си природа. Тя караше центъра му на съгласуване да трепти все по-бързо и тялото му да трепери. Накрая това трептене се прехвърли в центъра на волята; Аниор забрави за всичко и стенеше от удоволствие. Изживяваше за първи път любовта така, както я изживяваха диабата.

Идвайки бавно в съзнание, Аниор се измъкна от прегръдката на Нериф. Сви се в единия ъгъл на помещението, изтощен и изпълнен с болка. Поръча хранителна смес и за себе си, и за Нериф и се отдаде на надигащите се спомени. Колко различно беше това, което се случи току-що, от любовта, която изживяваше заедно със Сатара! Имаше само страст и телесно удоволствие. Нямаше го откъсването на душата, нямаше докосване до Онова Всепроникващо и Всесъществуващо. Усещайки празнина у себе си, Аниор затъгува с все сила по това върховно щастие.

Нериф се събуди щастлив. Поемаше през всичките си пори хранителната смес и възстановяваше силите си. Това, за което бе мечтал, откакто се запозна с Аниор, накрая го бе постигнал. Обърна се, за да сподели радостта си с него, и видя, че лежи сам на облака. Учуден се огледа. Когато видя Аниор притиснат до ъгъла, обграден не само от розовата хранителна смес, но и от гъстия червен облак на тъгата, той извика смаян:

— Аниор, какво ти става?

Искаше да се хвърли към него и да го прегърне, но погледът на Аниор го спря. Неспособен да разбере, Нериф само го гледаше.

— Искам да те помоля за нещо — започна Аниор накрая, — никога не повтаряй това, което направи днес.

Болка сви сърдечния център на Нериф и остатъкът на чувството му за щастие се изпари в пространството.

— Но защо, Аниор? Беше толкова хубаво. Знам, че и на теб ти хареса. Отдавна имаше нужда да се освободиш от напрежението в тялото си.

Аниор покри лицето си с ръце. Постоя така и после отново ги свали. Нериф се сви от болката, която видя в очите му.

— Може би си прав за тялото ми — отговори тъжно Аниор, — но не си прав за душата ми. Ти разкъса раната, зараснала бавно и мъчително, с двете си ръце.

И след като се успокои още малко, добави тихо и пълен с мъка:

— Успя да посееш надеждата за щастието, което някога изживявах заедно със Сатара, но то остана на недостъпни висини. И сега мъката по това чувство разкъсва душата ми. Не напразно избягвах да се любя с теб. Исках да спестя и на теб, и на себе си това разочарование.

Нериф притегна колене към тялото си и се обви на свой ред в облак от червена мъгла. Преди имаше поне надежда, че някога може да направи Аниор щастлив, а сега и тя се бе изпарила. Потъна в дълбоко самосъжаление.

А Аниор го гледаше със съчувствие, но не можеше да му помогне. Трябваше първо да излекува собствената си рана. Стана и напусна личната му зона; огради си свое пространство и разпростря матрицата с гората в него. Отиде до дъба на Сатара, прегърна го и се заслуша в нежните му думи. Искаше дървото да го поема, да се слее с този глас и да потъне в сладкото безсъзнателно съществуване на тези растения.

Ярка точка светна пред него и се превърна в облак. Боар се учуди и зарадва. Отдавна Кадор не го бе посещавал. Усещаше, че го избягва, но не разбираше защо. Бяха много добри приятели, преди да се случи онази история с Камъка на мъдростта. След това отношенията им охладняха. А откакто Сатара и Веова се сляха, Кадор съвсем се отдръпна. Понякога имаше чувството, че му завижда за контакта, който поддържаше с Аниор. И че се измъчва от ревност.

След като Кадор прие формата си на миловидно момиче, Боар му се усмихна. Кадор изглеждаше притеснен и Боар усети смущението му. Явно се чудеше откъде да подхване разговора.

— Искам да те помоля за нещо — започна накрая той и пак замлъкна. Боар реши да му помогне.

Закачи един свой лъч към тялото му и му преля чувствата си на радост и доброжелателност. Но Кадор само се смути още повече и прекъсна тази връзка.

— Какво ти става, Кадор — каза Боар на глас. Беше усетил мъката, която разкъсваше Кадор. Протегна ръка и го погали нежно по дългата руса коса. Кадор изведнъж се сви и заплака. Боар се обърка. За първи път виждаше приятеля си да даде воля на чувствата си. Прегърна го и чакаше да се успокои. Спомни си как Кадор го успокояваше едно време, когато му ставаше много мъчно заради раздялата с второто си Аз. Сега си бяха разменили ролите.

Постепенно Кадор се успокои и се освободи от прегръдката му.

— Извини ме, в последно време все по-трудно се владея.

— Не е нужно да се владееш пред мен — отговори Боар усмихнат, — ако искаш, поплачи си на рамото ми, колкото имаш нужда. Не ми е неприятно.

— Но на мен ми е неприятно — отвърна Кадор и се опита да възвърне студеното изражение на лицето си.

— Заради Нериф е, нали? — попита топло Боар. Досещаше се за болката на Кадор. Чудеше се как той бе успял да потиска толкова дълго чувствата си към Нериф. Вярно, той за разлика от него не приемаше всяка мисъл и всяко чувство от второто си Аз, но го наблюдаваше почти през цялото време и знаеше какво става с него.

Изведнъж Боар разбра какво ще поиска Кадор. И се натъжи.

— Да — тихо отговори Кадор. — Исках да поговориш с Аниор. Нека не измъчва Нериф така жестоко. Крайно време е да забрави Сатара.

Боар помълча. Добре си спомняше болката на Аниор след това, което се случи с Нериф. Не можеше да помогне на Кадор.

— Не, Кадор, не мога да упреквам Аниор в нищо. Все едно да ти забранявам да мислиш за второто си Аз.

— Но Сатара не му е второ Аз! — Кадор развълнуван се носеше наоколо. — Той отдавна не съществува и Аниор трябваше да се е примирил вече с тази истина.

Замислен, Боар отвърна:

— Не му е второ Аз, но го обичаше не по-малко от мен. Понякога се чудя дали това, което знаем за себе си, е истината.

— Истина е — продължи Кадор ядосан, — че Нериф обича Аниор, а той само се възползва от привързаността му, без да даде нищо в замяна.

Това обвинение беше несправедливо, но Боар се въздържа от по-рязък отговор. Разбираше негодуванието на Кадор, желанието му да помогне на второто си Аз.

— Това не е вярно. Аниор винаги е обичал Нериф като приятел. И никога не е криел, че продължава да обича Сатара и че не може да го забрави. Разбирам, че Нериф се е надявал, но той нямаше право да изнасилва Аниор.

— Да го изнасилва? — Кадор погледна Боар свирепо. — Та той умираше от удоволствие в прегръдката му! И ти трябва да си го усетил много добре. Само глупавата привързаност към Сатара пречи на Аниор да бъде щастлив с Нериф.

Кадор изведнъж отново се разплака и продължи през сълзи:

— Трябваше да направи тази малка жертва за Нериф, да намали самотата му. И Нериф има право на щастие.

Боар го погледна учуден и с болка. Какво ставаше с него? Кадор никога не бе обичал Сатара, а Аниор още по-малко. Но това не означаваше, че имаше право да говори тези глупости.

— Не Аниор е длъжен да намали самотата на Нериф. Познавам някого, който би направил Нериф много по-щастлив, отколкото Аниор.

Кадор го погледна ужасен. Отвори широко красивите си сини очи и се взираше в него. После се разпадна на облак, сви се в една точка и изчезна.

Боар остана с мъка в душата. Не бе успял да помогне на Кадор. Все някога той трябваше да преодолее страха си да се срещне с второто си Аз. Какво беше това? Страх от любовта или страх от провала, ако не успее да запази дистанция от него?

Почувства се самотен. Изведнъж осъзна, че желае Кадор да плаче отново на рамото му. И да почувства копринената му коса между пръстите си. Засмя се тъжно. Какво наистина знаеха за себе си?

В централата Аниор, Нериф и Гивок, оградени от стени, се бяха събрали да обмислят възможността да изпратят пророк на аританите. След като Аниор премести гората си в близост до селото в подножието на вулкана, някой трябваше да обясни странното събитие на жителите му и да даде правилна насока на новата религия. Досега аританите обожаваха красивата природа край себе си. Кланяха се на вековните дървета и острите канари, на бистрите поточета и дълбоките вирове. Чувстваха се като едно цяло със заобикалящия ги свят и се кланяха пред духа като такъв независимо в каква форма пребиваваше. Всичко беше като тях и те бяха като всичко.

За да постигне някакъв „възпитателен“ ефект, Аниор реши да въведе понятието за силата, която стоеше над тях и имаше власт да управлява съдбите им.

— Разбрахме се, че аз ще се премествам от време на време в гората си — каза Аниор в заключение. — И без това не бих могъл съвсем да я изоставя. Така пророкът ще ме забележи в нея и ще я определи за моя собственост. Сигурно ще представлявам за аританите доста неприятна гледка и те ще се страхуват от мен. Вече свързаха гората с опустошителното изригване на вулкана. Така че и мен ще ме свържат с него.

— Вместо бог им приготвяме черен демон — засмя се Гивок. — Не ти ли е жал, че ще те намразят?

— Надявам се да го преживея. Бих предпочел да ме обичат. Но за това е още рано — отговори Аниор усмихнат.

— Остава да намерим някого, който ще играе ролята на пророка — обади се Нериф. — Най-добре ще бъде да е някой от астралния свят, който ще се роди на планетата. Не бих разчитал на хората. Могат и да не изтълкуват видяното правилно.

— Ще трябва да се прероди няколко пъти — добави Аниор замислен. — Не искам един-единствен човек да се превърне в богоизбраник. Посланието трябва да се внедри постепенно, на малки порции, но в достатъчно къс период. Не повече от двеста-триста аритански години.

— Горкият! — извика Гивок. — Не бих искал да бъда на негово място. Да се мъчи триста години във физическия свят!

— Не е толкова страшно — засмя се Аниор. — Освен това той ще се връща между отделните прераждания тук. Но докато е на Аритан, той не трябва да знае откъде произхожда. Искам всичко да изглежда съвсем естествено.

Уточниха на какви критерии би трябвало да отговаря пророкът. Аниор и Гивок се разбраха как да изградят матрицата за него. Щеше да бъде мъж, немного силен физически, но със силен дух. С по-чувствителни сетива, склонност към съзерцание, дар слово и хипнотично въздействие. Накрая остана да намерят подходящ диабо или рутез за тази мисия.

— Искам аз да отида — каза Нериф твърдо.

Аниор само го погледна изпитателно, а Гивок се развика:

— Глупости, Нериф! Ти ни трябваш тук. Няма защо да се нагърбваш с тази работа. Всеки друг може да я свърши.

— Всеки няма да може — отговори Нериф. — А аз и без това отдавна исках да поживея малко във физическия свят. Така ще мога да го свързвам с работата ни.

Аниор ги прекъсна:

— Ще говорим по-късно за това. Гивок, засега приготви матрицата и ми я покажи после.

След това се обърна към Нериф и каза тихо:

— Искам да говоря с теб.

Те се преместиха в зоната за размисъл и си затвориха лично пространство. Не бяха говорили за това, което се бе случило между тях. Аниор се правеше, че е забравил за него, а Нериф го отбягваше. Стараеха се събитието да не повлияе на отношенията им по време на работа. Но напрежението помежду им не намаляваше.

Нериф чакаше спокоен, а Аниор се разхождаше нервно напред-назад. Накрая проговори:

— Гивок е прав. Трябваш ни тук. Не е нужно да правиш тази жертва.

— Това не е жертва — отвърна Нериф, — аз наистина желая да живея на Аритан. Още тогава, когато опитахме да прогоним Тимон от планетата, ми хареса да бъда във физическо тяло и да усещам Аритан по този начин. Моля те да ме пуснеш.

Аниор спря пред него и го погледна в очите.

— Хайде, не говори глупости, Нериф. Знам защо го правиш. Искаш да избягаш от проблемите си. А не е нужно. Аз не ти се сърдя.

— Стига си се правил на великодушен! — извика Нериф ядосан. — Не ме интересува дали ми прощаваш или не. Аз трябва да изкупя сам вината си.

— Като се самобичуваш, потапяйки се във физическия свят? — Аниор също повиши тон. Просто изпитваше болка.

— Да — продължи да вика Нериф. — Искам да се махна оттук! Искам да се махна от теб!

Аниор отстъпи с разширени от болка зеници. Все едно, че бе получил плесница. Разбираше Нериф, но не искаше да го загуби. А чувстваше, че в приятелството им се бе получила непоправима пукнатина. Седна на пода и се обви с червена мъгла.

Виждайки Аниор да тъгува, Нериф се смути. Разкъсваше се между желанието да го прегърне и страха да бъде отново отблъснат. Седна срещу него и пое ръцете му. Пръстите на Аниор се вкопчиха в неговите. Нериф също се обви в червена мъгла и каза тихо:

— Прости ми, Аниор.

Аниор го погледна и тихо отвърна:

— Ти ми прости, Нериф. Виновен съм точно толкова, колкото и ти. Измъчих те през цялото това време. Но не мога да променя нещата.

— Зная — каза Нериф тъжно. — Затова ми позволи сега да отида на Аритан. Искам малко да си почина, да забравя.

Аниор стана и отправи тъжен поглед към далечните звезди.

— Ще ми липсваш, Нериф.

Щурецът скочи от тревичката върху камъчето и започна да свири. Момчето взе дълго стъбло от суха трева и го подбутна. Изплашено, насекомото направи голям скок напред. Но не успя да избяга от детските ръце. Изведнъж светът потъна в мрак и щурчето правеше отчаяни опити да се спаси от него.

Седнало в тревата, момчето държеше събраните длани до ухото си. Усмихнат и със затворени очи, той се заслуша. След това бавно отвори дланите пред очите си и скочи изплашено на крака. Щурецът, оказал се изведнъж на свобода, бе объркал посоката за бягство и бе кацнал на носа му. Момчето замаха към носа си и се засмя високо.

— Ка, къде пак се мотаеш! Ела да ми помогнеш!

Въздъхвайки тежко, момчето се върна към къщата. Хич не му се занимаваше с чистене на гъби. Обичаше да ги бере в гората, обичаше да ги яде, но всичко между тези две дейности въобще не обичаше. Защо хората не можеха да ядат всичко направо така, както животните?

Отиде при по-голямата си сестра, която му подаде ножче.

— И побързай малко, иначе няма какво да ядем на обяд — подкани го тя.

Той седна с гръб към слънцето и за да отмъсти поне малко на сестра си, задето го караше да работи, започна да я ядосва:

— През нощта пак видях големия дявол!

Сестра му спря и го погледна ядосана:

— Престани да говориш глупости. Никой не може да го види. Само си измисляш.

— Не си измислям, видях го! — Ка остави чистата гъба в кошницата и стана. Разпери ръце като птица в полет и ги размаха.

— Ей такъв, с огромни черни криле, летеше и кацна на малката поляна между ония големи дървета. А после пак отлетя.

— Седни веднага и продължавай да чистиш! И не смей да разказваш тези неща на татко. Само ще те набие.

Нура се безпокоеше за брат си. Още от съвсем малък той разправяше за черния демон. А хората в селото се страхуваха само когато чуеха за него. Майка и#768; разказа как преди много години в селото живеел един смахнат старец, който също все разправял за него. Уж го виждал как посещава свещената гора. Баба и#768; и#768; беше разказала, че старецът се родил малко след голямото изригване на вулкана Таута и след като свещената гора се бе появила една сутрин върху изгорената тогава равнина.

Сега отново всичко бе покрито с гори, но свещената гора все така си личеше с многовековните си дървета. Селяните я отбягваха. Влизаха вътре само на празника на пролетното и есенното слънце, за да се кланят на двете огромни дървета в средата на тази гора. Украсяваха ги с венци от цветя и ги молеха за богата реколта.

Този старец им казал, че гората принадлежи на черния демон, който карал земята да трепери и вулканът да изригва, когато хората не живеели в мир със съседите си. Разправял, че бил огромен и черен, с дълга опашка и рога на главата. Никой не му повярвал. Докато един ден не се бяха сдърпали с хората от съседното село за някаква мина на склона на вулкана. Тогава старецът ги предупредил, че ако не уредят мирно въпроса, черният демон ще ги накаже. Всички му се изсмели, но през нощта видели, че нещо свети в свещената гора, а на сутринта имало страшно земетресение. Къщите им се срутили и те едва се спасили. Оттогава избягвали стареца, който още няколко пъти бил предсказал беди.

Никой друг не можеше да види този демон, но няколко души разправяха, че са го почувствали в гората и че от срах косата им настръхнала. Там растяха най-вкусните плодове и най-големите гъби, но малко хора смееха да влязат в нея. Нура бе влизала в тази гора само на празниците заедно с много други хора, въпреки че тя се намираше съвсем наблизо. Никога не бе усетила нещо особено и затова не вярваше много на тези приказки. Безпокоеше се обаче за Ка. Ако другите разберат, че също вижда демона, ще сметнат, че ще им носи беди.

Приключиха с чистенето на гъбите и Ка радостно скочи. Утре щеше да се катери с баща си по склона на Таута, за да съберат от ония червеникави камъни, които се претопяваха и после се правеха ножове от тях. Беше малък, за да носи много, но трябваше да се научи да ги намира. Рук, големият му брат, също щеше да дойде. Чакаше с нетърпение това приключение.

Седнаха да починат и отправиха взор към селото под тях. Рук отвърза стомната с вода и всички пиха. Беше горещо, отдавна не бе валяло. Ка се излегна върху гладък камък и отправи поглед към малко бяло облаче. Приличаше на овчица, само краката му липсваха. Чу как баща му разправя на брат му:

— Ако скоро не вали, ни чака гладна зима.

— Казват, че другаде не е такава суша — обади се Рук. — Само край Таута времето е непрекъснато слънчево.

— Това никак не ми харесва — баща му хвърли поглед към върха на Таута. — Дано планината остава спокойна.

— Виж, изглежда само свещената гора задържа достатъчно влага — Рук посочи към почти кръглото петно, което се открояваше със зеления си цвят и високите си дървета.

— Изворът му никога не пресъхва. Духовете на свещените дървета го пазят — отвърна баща му.

— Не, татко — извика Ка и седна, — не духовете на свещените дървета. Пази го големият черен дявол! А свещените дървета са негови приятели и той им идва на гости.

Баща му и брат му го погледнаха ококорени.

— Кой ти е разправял тези бабини дивотии? — попита строго баща му. — Няма никакъв черен дявол.

— Има! Вчера пак го видях в гората. Изглежда ей, ей-й… така! — Ка размаха ръцете и подскочи, за да имитира летежа на демона. — Много е страшен.

Баща му го хвана за ръката, придърпа го грубо към себе си и процеди тихо през зъби:

— Няма никакъв черен дявол, разбра ли? И ако те чуя още веднъж да говориш за него, ще ти посиня задника от бой!

Пусна го и Ка се разплака. Ръката го болеше силно. Той стана и се отправи обиден нагоре по склона. Защо никой не му вярваше? Защо другите не виждаха демона? Как да им докаже, че е прав?

Придвижваше се напред, помагайки си с ръце. Не обърна внимание на виковете на баща си и на брат си. Искаше да стигне най-горе, там, на ръба на кратера, за да погледне вътре и да види бълбукащата земя, за която големите разправяха.

Въпреки че скоро се умори, той упорито продължаваше нагоре. Баща му и брат му се бяха превърнали в малки точки на склона. Задуха вятър и се понесе странна миризма. Направо си смърдеше. Ка се огледа. Колко малко беше станало всичко под него! Виждаше равнината, покрита с гори и поля, виждаше селото като захвърлен парцал, а в далечината други, по-малки парцалчета. Това бяха други села, по-далеч от Таута. Погледна нагоре. Оставаше му още малко до ръба и въпреки че миризмата ставаше все по-гадна, той продължи, докато не го стигна.

Усети леко трептене под краката и ръцете си и внимателно се изтегли до ръба, за да хвърли един поглед навътре в Таута. Запуши си носа и отвори широко очи. Видя бълбукащата земя и дима, който се носеше над нея и се издигаше към него. Отвърна глава и се закашля. Изпързаля се надолу по външния ръб. Спря го един камък. Пое дъх и тогава го видя.

Седеше на два метра от него на друг камък и му се усмихваше. Земята отново се разклати и всичко потъна в тази смърдяща мъгла.

— Голям герой си, Ка — заговори го огромният дявол пред него. — Но сега е време да се махнеш оттук. Върни се вкъщи и кажи на всички да избягат по-далеч от Таута. А който не успее, да се скрие в свещената гора.

Той го взе на ръце и се издигна във въздуха. Ка нямаше време да се изплаши. Усещаше как въздухът свистеше край ушите му и пред очите му прелетяха картини. След това всичко потъна в мрак …

… Дай още малко вода, Рук! Май идва на себе си.

Ка усети хладката течност върху лицето си и я избърса с ръце. Седна и се огледа. Баща му коленичеше пред него и го гледаше загрижен. След това лицето му се вкамени.

— Само да те отведа вкъщи и ще видиш! Едва те намерихме нагоре по склона.

— Татко — извика Ка развълнуван. — Трябва да бягаме! Трябва да бягаме от Таута!

Баща му хвърли поглед нагоре към върха.

— Да, май си прав. Трябва да побързаме.

Той изхвърли торбата с червената скала, която бяха събирали през целия ден, и нарами сина си. Затича заедно с Рук надолу по склона. Земята отново се разлюля. Търкаляха се камъни. Когато стигнаха първите дървета, Ка се обърна и видя върха на Таута забулен в облак. Гледаше животните, които заедно с тях бягаха надолу по склона. И чак тогава се изплаши. Вкопчи се в баща си и скри лицето си в рамото му.

— Ще ме удушиш, момче!

Баща му се освободи от здравата хватка и го свали от гърба си.

— Повърви малко сам. Таута се поуспокои.

Въпреки това те бързаха надолу. Когато стигнаха селото, Ка видя старците събрани в средата му с поглед, отправен към Таута. Обсъждаха оживено какво да правят. Той изтича при тях и извика:

— Трябва да бягаме! А който не може, да се премести в свещената гора. Така ми каза черният демон.

Всички се втренчиха в него. Баща му дотича и му зашлеви силна плесница, от която Ка излетя настрана.

— Престани веднага с тези глупости! — извика му той, а след това се обърна към старците: — Простете момчето. Той не знае какво приказва. Качи се нагоре по Таута и вдиша отровните му пари. После се свлече надолу. Сигурно просто още не е дошъл на себе си.

Ка избяга разплакан. Затича се вкъщи и разказа на майка си какво му се бе случило. Тя се опита да го успокои:

— Ка — галеше го тя, — ти не трябваше да се качваш на върха на Таута. Този смърдящ дим е опасен и ти е замаял главата.

Тя си спомни за онзи старец, за когото и#768; беше разправяла баба и#768;. За това, че неговите видения винаги се бяха оказвали истина. Стана и започна да събира най-важните вещи. Таута и друг път се бе канел да изригне, но след това пак се успокояваше. За всеки случай искаше да бъде готова.

Мъжът и#768; се върна и каза:

— Старейшините решиха да почакаме. Засега Таута се поуспокои. Какво стана с Ка, прибра ли се?

— Излезе навън да поиграе.

— Безпокои ме това момче. Пак разправяше за черния демон.

— Сигурно е от отровната мъгла — отвърна жена му.

— Не. Намерихме го доста далеч от върха. Не може да се е свлякъл чак отгоре. Щеше да се пребие. Той и преди да се качи, разправяше за него.

— На мен ми разправи още вчера — обади се Нура, — че го бил виждал в свещената гора.

— Трябва да поговориш сериозно с него — каза Рук на баща си. — Ще ни изложи пред цялото село.

— Ами ако е прав? Ако наистина го вижда? — попита тихо жената.

— Не започвай сега и ти! — отряза я мъжът и#768; и излезе от къщата. Рук го последва. Жената се обърна към голямата си дъщеря:

— Приготви за всеки случай малките, Нура. Имам лошо предчувствие. Аз ще приготвя нещо за ядене.

— Ка, Ка, къде изчезна? — Нура викаше за кой ли път. Вече я болеше гърлото. Търсеше го от един час. Не се беше прибрал вкъщи за обяд. След като нощта премина спокойно, на закуска всички го взеха на подбив, задето щял да бяга още вчера от Таута. Той не издържа и, недоизял всичко, изтича навън. Оттогава никой не го бе виждал.

Спря се и се замисли. Къде може да се е скрил? И изведнъж се сети. Та той вярваше в това, което уж бил разбрал от черния демон! А това означава, че се е скрил там, където смяташе, че ще бъде на сигурно място.

Нура решително се отправи към свещената гора. Стигайки началото и#768;, тя се спря и пак извика. Но Ка не се обади. Трябваше да влезе в гората.

Колебаеше се. Много добре си личеше къде започваше вълшебната гора. Тревата изведнъж растеше поне два пъти по-високо и не бе пожълтяла, храстите бяха по-гъсти и зелени, дърветата имаха дебели стволове и тих ветрец духаше между тях.

Но след това тя помисли за Ка, който се намираше някъде там, и решително пристъпи напред. Проправи си път през гъсталака и скоро стигна голямата поляна. Спря се и отново извика.

— Нура! — чу тя Ка да вика в далечината и се затича натам. Намери го до поточето да си играе с водата.

— Ка, какво правиш тук? Знаеш ли откога те търся. Ела да се връщаме вкъщи.

— Никъде няма да ходя — отговори Ка твърдо. — Тук ми е хубаво, а вкъщи всички само ми се присмиват.

— Не си ли гладен? — Нура се опита да го убеди. Не и#768; се искаше да го влачи след себе си през цялото време.

— Не. Изядох много ягоди, а те са страшно вкусни. Опитай и ти! — Той и#768; показа една малка купчинка едри ягоди до себе си. Нура клекна и си взе. Наистина бяха много хубави. Чудеше се защо никой не ги береше. Засега нищо страшно не откри в тази гора. Седна до брат си и се събу. Водата беше студена и приятна в тази жега. Изведнъж Ка извика:

— Виж, виж Таута!

Тя погледна към вулкана и замръзна. Върхът не се виждаше от гъсти черни облаци. И тогава чуха страшния рев, от който им замръзна кръвта в жилите. Огромни камъни политаха към небето. Двамата скочиха на крака. Нура бързо си завърза сандалите.

— Бързо вкъщи, трябва да бягаме! — извика тя. Зачуди се, че земята под нея не трепваше. Хвана Ка за ръка и те се затичаха. Когато стигнаха края на свещената гора, двамата се спряха и загледаха поразени пред себе си.

Само на крачка от тях земята се люлееше, дърветата охкаха и скърцаха. Наоколо се сипеше дъжд от горещи камъни. Сухата трева се бе запалила тук-там и пожарът бързо се разпространяваше.

Нура се обърна към Ка:

— Остани тук! Аз ще изтичам до вкъщи и ще се опитам да доведа другите. Дано успея.

И тя се затича напред, като пазеше главата си от падащите камъни само с ръце. А Ка викаше след нея:

— Нура, недей! Върни се, не ме оставяй сам!

Падна на колене и заплака. Сключи ръце и започна да се моли за първи път в живота си:

— Черен демон, черен демон, моля помогни! Помогни на сестра ми да стигне до къщата. Помогни на майка ми, на баща ми, на малките ми сестри и на брат ми да стигнат дотук. Не допускай да остана сам — много ти се моля.

Сълзи се стичаха по бузите му. Той вече знаеше, че няма да ги види отново.

Гивок се обърна към Аниор и извика радостно:

— Нериф се връща!

Аниор стана и се премести в зоната на пристигане. Радваше се да види отново Нериф, но и се притесняваше. Още миналия път, след първия си живот на Аритан, Нериф го бе обвинил, че този начин на управление на планетата е много жесток. А сега той имаше зад себе си един наистина труден живот. Не го бяха програмирали така. Аниор нямаше влияние върху съдбата на отделния човек в системата си.

Този път Нериф бе успял да наложи основите на новата религия на Аритан. Но плати висока цена. Останал кръгъл сирак още на шест години, той бе намерил подслон при един старец, който по чудо бе преживял изригването на Таута. Обикаляха с него селата наоколо и старецът навсякъде разказваше как Ка бе предрекъл голямото изригване на вулкана и как не му бяха повярвали. Хората се отнасяха към него с уважение, но и със страх. Беше на десет, когато старецът умря, и трябваше да си печели хляба като ратай. Станал младеж, той предсказа следващото голямо земетресение и този път вече го послушаха. След този случай Ка попадна под грижите на един известен билкар и научи неговия занаят.

Започна да се замогва със способностите си на гадател и знахар, създаде семейство. Но отново го настигна нещастие. Жена му умря при раждането на второто им дете, малко след това и бебето. Ка остана сам с дъщеря си и се грижеше за нея. Обикаляше и предлагаше билките си. Скоро стана известен и като проповедник, защото не престана да разказва за черния демон, който предупредил хората, а те не го бяха послушали. Наричали го демона на Таута. Умря малко след сватбата на дъщеря си от отравяне с неизвестна гъба.

Нериф се огледа учуден. Още не проумяваше къде бе попаднал. Седеше на зелен хълм, обграден от черно пространство с безброй звезди. Знаеше, че бе умрял, очакваше го. И тогава видя демона. Скочи изплашен и се хвърли пред него на колене:

— Моля ти се, демоне на Таута, пощади хората, не ги убивай!

Аниор спря и сърдечният му център се сви от болка. Клекна пред него и го погали леко.

— Нериф, Нериф, аз съм, Аниор. Не ме ли позна?

Нериф плахо повдигна глава и видя тъжната усмивка на лицето на Аниор. Почувства нежността, която излъчваше, и постепенно паметта му се върна.

— Аниор! — извика той и го прегърна. След това свали смутен ръцете си и го огледа отново. Аниор стана и разтвори крилата си. Нериф направи същото, като явно се учудваше на факта, че притежава такива, и те прелетяха в централата. Чак тук той отново си спомни всичко.

Гивок дойде и го прегърна приятелски.

— Ако слезеш още няколко пъти във физическия свят, няма да ни познаваш вече — смееше се той. Беше наблюдавал какво стана в зоната за пристигане.

— Може би е по-добре да престоявам след физическата си смърт малко на междинното ниво заедно с другите умрели — отговори Нериф усмихнат. — Някак си този преход е много рязък, когато си забравил всичко за себе си.

— Ще го имаме предвид следващия път — обади се Аниор. — По добре си почивай сега, после ще се видим.

Нериф го погледна и се втресе. Засмя се:

— Все още не мога да видя в теб Аниор, за мен си се превърнал в черния демон.

Аниор се засмя:

— Какво да правя, та аз съм си такъв.

Нериф се поздрави и с другите диаба и рутези и се оттегли.

По-късно Аниор го посети в зоната за почивка. Нериф си бе изградил нещо подобно на хълм с къща и седеше на пейка пред нея. В далечината се виждаше планина с вулкан. Много напомняше за Таута.

Аниор се огледа и въздъхна. Нериф трудно щеше да се откъсне от това видение от детството си. Седна до него и помълча. Чувстваше упрека на Нериф.

— Опитвах се да ви спася — започна тихо Аниор.

— Да, зная. — Нериф не откъсна очи от вулкана. — Но направи матрицата за изригването.

— Смяташ, че греша с тази тактика? — попита Аниор.

Нериф не отговори. Аниор опита да обясни:

— Ти не познаваш другото зло. Не знаеш какво е, когато други хора изколят семейството ти, когато изнасилят майка ти и сестра ти и стъпкат малкото ти братче. Мислиш ли, че ще бъде по-добре от сляпата стихия?

— Но тогава ти можеш да се отбраняваш, можеш да прогониш врага, да му отмъстиш. А срещу стихията нищо не можеш да направиш — възрази Нериф.

— Да. Ще можеш да мразиш и да се превърнеш в точно такъв убиец като другите.

— И сега хората на Аритан мразят, мразят теб.

Аниор добре разбираше какви последици ще има този подход. Но не желаеше аританите да минат през ада, през който бяха минали и земляните, и сатарианите, и още много други физически раси.

— Нека ме мразят. Важно е да обичат себе си, да бъдат солидарни. А рано или късно те ще се научат да избягват катастрофите, да намаляват щетите от тях.

— Ех, тогава ще им измислиш нещо друго — каза Нериф горчиво, — ще пратиш някаква болест или опасно изобретение. И пак ще умрат много хора.

Аниор се засмя.

— Опасни изобретения те сами ще си създадат, в това съм сигурен.

А по-сериозно продължи:

— Смъртта е част от физическия живот, тя не може да се избегне. Както и страхът.

Нериф възрази с болка в гласа:

— Защо не могат да живеят както тук, в астралния свят? И при нас не всичко е наред — има и страсти, има дори войни. Но не познаваме смъртта и болестите. Колко по-хубаво щеше да се живее във физическия свят, ако тези беди ги нямаше.

— Не знам дали си прав — отговори Аниор замислен. — Може би ако ги нямаше, животът щеше да бъде по-блудкав, по-скучен. Може би ако нямаше мъката, нямаше да го има и щастието. Смъртта ти дава възможност да се раждаш и да се радваш на живота.

Те продължаваха да седят един до друг, всеки потънал в мислите си. Имаше ли въобще някой, който можеше да даде отговор на въпроса, защо всичко е именно така, а не иначе? И имаше ли въобще смисъл този въпрос да бъде задаван?

Дъждът не искаше да спре. Вече няколко дни все валеше. Воег отбеляза доволен, че правилно бе напрегнал всичките си сили още есента и бе завършил тази къща. Оказа се здрава и топла. И как няма да е така, когато беше изградена от най-добрия майстор-строител в цялата област? Той остави инструмента си до полуготовия пилон редом със здравата табуретка, на която седеше, и опъна гръб. Огледа работата си и се възхити от себе си. Щеше да придаде на тази греда формата на завита около дърво змия. Когато я заглади и я напои с разтвора от мазнини и смоли, смесен със сока от три различни растения, пилонът не само щеше да се превърне в красива вещ, а и щеше да бъде здрав и устойчив на вода и дори на огън. Сам бе експериментирал, докато намери начин да постигне този ефект и да създаде тази смес. Някога щеше да предаде тайната за приготвянето и#768; на сина си.

Усмихнат, обърна глава към жена си. Рида шеташе из къщата. Очите му обходиха фигурата на младата и красива жена. Беше бременна, но още не и#768; личеше. Усещайки погледа му, тя се доближи усмихната и Воег я притегли към себе си. Тя седна в скута му и разгледа парчето дърво.

— Много красиво ще стане — възхити се тя и се облегна на мъжа си. Той я прегърна и я погали по снагата.

— Искам да извая теб, за да помня на старини колко красива си била — прошепна Воег. Мушна ръката си под полата и#768; и погали нежно меката плът на хълбоците и#768;. Рида го прегърна и целуна.

— Стари развратнико! За какво ти е статуя, когато можеш да ме имаш жива.

Засмя се и усети как ръката му стигна корема и#768; и бавно се плъзна от пъпа надолу. Обичаше тази ръка, която умееше не само да вае красиви форми от дърво. Ръката стигна мястото между краката и#768;, Рида изтръпна и захапа Воег нежно за ухото.

— Ненаситник такъв — прошепна тя, — не се ли умори тази сутрин.

— Не мога да се наситя на теб — засмя се Воег, подхвана Рида и я изправи пред себе си. Развърза въжето край талията и#768; и изхлузи роклята. — Сега ще те огледам хубаво, а после ще отсека стройно дърво и ще повтарям всяка извивка на тялото ти върху него.

— Какво правиш, Воег — засмя се Рида, — а ако някой дойде сега?

— Кой ще дойде в този дъжд? — отговори Воег засмян и очите му започнаха да изучават всеки сантиметър на това красиво тяло. Сложи ръцете си на раменете и#768; и притискайки леко плътта и#768;, те започнаха да се плъзгат по бялото и стройно тяло на Рида.

Тя затвори очи, когато той стигна до гърдите и#768; и погали нежно зърната им. След това ръцете му се плъзнаха към гърба и#768;, минаха от двете страни на гръбнака и когато обхванаха кръглите и#768; задни части, той не издържа и притисна устните си до корема и#768;. Рида се изсмя и каза:

— Ти никога няма да можеш да ме изваеш цялата. Не успяваш да ме огледаш.

— Ще те извая парче по парче — отвърна Воег щастлив.

Придърпа я в скута си. Тя усети през дрехата силното му желание и се притисна до него, кръстосвайки крака на кръста му. Устните му обхванаха зърната на гърдите и#768;, а ръцете му лазеха по гърба и#768;. Рида тихичко изстена от удоволствие. Помогна му да свали ризата си, а той развърза панталона. Любеха се така, като че ли им бе за последен път, и останаха задъхани, притиснати един към друг. Бяха уморени и щастливи.

Дъждът не спираше. Воег стоеше на покрива на къщата на приятеля си Ник и му помагаше да покрие вехтите места. Водата се просмукваше през тях и капеше в стаята. Изправи се и хвърли поглед в далечината. Къщата стоеше малко нагоре по склона на планината и селото се виждаше добре оттук. Потърси своята. Беше скътана по-нататък, близо до реката, в основата на един хълм. Там тя бе защитена от ветровете. Реката течеше пълноводна и кална.

— Време е дъждът да спре — каза той на Ник.

— Да, иначе ще отмие земята и семената в нея. Може да се наложи да сеем отново.

— Дано реката не вдигне нивото си още. Иначе има опасност да стигне къщата ми — отвърна Воег разтревожен.

— Може би е време да направим жертвоприношение на Таута, за да укроти стихията.

Воег се засмя:

— Едва ли има смисъл да се молим на черния демон. Той само гледа да ни напакости.

— Не говори така — прекъсна го Ник сериозно. — Поне земята в последно време е спокойна, вулканът пуши, но не се кани да изригва. Откакто редовно му носим дарове от плодовете на нашия труд при свещените дървета, реколтата ни е добра, народиха се стада и деца напълниха селото.

— Да — измърмори Воег, — време е за следващото бедствие. Таута не обича да има много хора на Аритан.

— Млък! — извика Ник ядосан. — Приказваш като билкаря Ка, когато предсказвал земетресението. Поне така разправя баща ми. Тогава той бил още дете.

Воег се засмя и отново хвана чука и следващата дъсчица, за да продължи с работата си. Но видя голямото момче на Ник да дотичва без дъх и се спря. Изведнъж го обхвана тревога.

— Татко, татко — извика задъхано момчето, — всички мъже тръгнаха нагоре по реката. Казаха и вие да дойдете. Горе, в планината, имало натрупани наноси, стъбла и клони, които преградили реката. Събира се много вода зад тях. Трябва да се освободи.

Мъжете слязоха от покрива. Положението беше тревожно. Воег помисли за Рида, която бе в къщата, долу при реката. Но нямаше време да я предупреди, трябваше да побързат. Помоли момчето:

— Мек, моля ти се, изтичай до моята къща и кажи на Рида да вземе най-важното, да се качи на хълма и да ме чака там.

— Добре, чичо Воег — отвърна момчето и се затича обратно.

Взеха брадвите и тръгнаха нагоре по ръба на пролома, който реката бе издълбала в планината. Не бяха стигнали далеч, когато чуха грохот, идващ от планината. Замръзнаха на място с погледи, вперени напред по реката. И тогава видяха лавината камъни, корени и кал, която се свлече по коритото на реката. Запълваше го почти изцяло и се придвижваше неумолимо напред. А зад нея бълбукаше водата, омесена със земя, която стигна почти до краката им.

— Рида! — извика отчаяно Воег и хукна обратно. Ник тичаше след него.

Но лавината кал бе по-бърза от тях. Тя помете мощно всичко по пътя си и водата след нея се разля върху равнината. Когато стигнаха мястото, където се бе намирала къщата на Воег, видяха само кал и мръсна вода. Нищо не бе останало.

Ник обикаляше и викаше сина си, а Воег падна на колене, като удряше земята под себе си с юмруци. След това ги повдигна към небето и викаше, колкото му глас държи:

— Проклет да си, черен демон, проклет за всички времена. Да плащаш за всеки живот, който си взел, със собствената си кръв.

Ник дотича до него, хвърли се отгоре му и го стисна здраво, за да не може да продължи. Опита се да успокои приятеля си, въпреки че сам се разкъсваше от мъка и тревога. Защото от Мек нямаше и следа.

Намериха телата им надолу по реката, затиснати от купчина камъни и корени. Красивата жена се бе превърнала в купчина подпухнало и разкъсано месо. Пъхнаха я в един чувал и не дадоха на Воег да я погледне за последно — нека образът и#768; остане чист в паметта му. Погребаха момчето до нея и селото потъна за няколко дни в скръб.

Но животът си искаше своето и скоро всичко отново тръгна постарому. Дъждът бе престанал, слънцето огряваше всичко наоколо и птиците пееха в гората.

Воег стоеше пред висока липа и се опитваше да си представи бъдещата форма на статуята, която искаше да извае от нея. Хвана здраво брадвата и започна да сече.

Ядосан, хвърли длетото настрана. Нищо не се получаваше. Вече съсипваше второто парче дърво с големина на човек. Не можеше да извае това прекрасно тяло, което все стоеше пред мисления му взор. И се досети защо. Защото тя искаше цялата му любов, а той намираше в сърцето си само омраза. Нещо се мъчеше да излезе изпод ръцете му, но това не бяха очертанията на младата жена.

Легна по гръб на земята, топла в тези ранни есени дни, и се отдаде на спомени. Скоро задремя и пред очите му се появи огромна черна сянка. Чувстваше, че я познава, че я бе виждал много пъти. И че я ненавиждаше до дъното на душата си.

Тогава се стресна и се изправи. Вече знаеше какво да прави. Отправи се в гората и се огледа за ново дърво. Трябваше да е много дебело и здраво. Такива дървета имаше много в свещената гора, но там той нямаше право да сече.

Намери близо до нея каквото му трябваше. Голям чаучата11, повече от метър в диаметър и достатъчно висок. Щеше да му бъде трудно да го отсече. Но какво значение имаше това?

Употреби цялата си ярост в продължение на четири дни, докато дървото накрая падна. Трябваше му още толкова, за да отсече горния край. Съселяните му се чудеха какво е намислил, но той не им обърна внимание. Най-накрая той завлече в новата си къща, която бе построил набързо в началото на лятото, тежкото парче дърво.

Остави го да засъхне и до началото на зимата строеше и поправяше къщите на съселяните си. Когато накрая заваля първият сняг, той се залови за работа.

Каква разлика в сравнение с несръчните си удари, когато се опитваше да извае загиналата си жена! Всеки удар бе точен, стърготините летяха настрана. Обработваше твърдото дърво упорито и методично. Превръщаше омразата си в енергия и след един месец пред него седеше огромната фигура на черния демон върху един камък. Беше облегнал лактите си на коленете и, леко наведен напред, гледаше право пред себе си. Воег знаеше, че го бе видял някога така, но не помнеше кога. Може би в далечен сън. Работеше безспирно, занемари и храненето, и спането. Това само бе външната форма, оставаше финото изваяние на отпуснатите надолу ръце с големите криви нокти, на козината му, която покриваше половината тяло, на опашката, която бе завил покрай камъка.

Момичето на съседите, което му носеше всеки ден малко мляко, се изплаши, когато видя огромната фигура, а Воег все още не бе изваял лицето. Оставяше го за последно.

Не разбираше как този демон излизаше без грешка изпод ръцете му, като че ли той сам помагаше в тази работа. Издялка рогата и късата рошава коса, широките скули и острите уши. Очите, закривения нос и леко усмихнатата уста. Чувстваше задоволство при отсичане на всяка треска. Накрая заглади твърдото дърво. Работеше с такава любов, като че ли ваеше любимата си. Имаше чувството, че познава това тяло не по-зле от своето собствено. И накрая го намаза три пъти с онази негова смес, която правеше дървото черно и лъскаво, и му придаваше твърдост и устойчивост.

Седна да съединява дъски за огромните криле и да ги обработва така, че местата на снаждане почти не личаха. Измисли начин да ги закрепи стабилно на гърба и също ги намаза. Така мина цялата зима.

Огромният демон седеше в средата на къщата и му се усмихваше тъжно. Воег беше изразходвал цялата си омраза, цялата си любов и цялата си мъка, за да създаде тази статуя. Когато поглеждаше към готовата фигура, той се чувстваше щастлив и спокоен. Това бяха странни усещания, но той не се замисли върху тях. Беше създал, каквото искаше, и беше доволен.

Точно преди празника на пролетното слънце той откара статуята с помощта на няколко приятели в средата на селото. Поставиха я на площада, срещу къщата на старейшината. Черният демон вече щеше да бъде винаги наблизо, вързан за това село. И за да опази себе си, той трябваше да опази и тях.

Преглеждайки последните проучвания на рутезите за отношенията между отделните племена на Аритан, Аниор забеляза Гивок, който нетърпеливо го чакаше да му обърне внимание.

— Какво има, Гивок?

— Нериф не желае да се завърне тук — отговори главният архитект. — Какво да правим?

Аниор се замисли за момент. Бяха оставили Нериф след поредния му живот като Воег в междинния свят, така както той бе пожелал. Но имаха намерение да го прехвърлят на астралното ниво, преди да се роди отново. Можеше да се откъсне много от техния начин на мислене, ако го оставеха дълго във физическия свят. По принцип не бе необходимо да повлияят на бъдещия му живот. Засега всичко се развиваше по план. Това може би щеше да бъде последното му пребиваване на физическо ниво.

— Щом не желае, остави го — отговори Аниор на Гивок. — Ще го приберем окончателно следващия път.

Отново се залови за работата си. Честите нещастия бяха дали своя резултат. Хората се подкрепяха взаимно. Постепенно се бяха разпространили почти навсякъде, където условията позволяваха един нормален живот. Говореха различни диалекти, но все още се разбираха помежду си. Това също струваше на Аниор и помощниците му големи усилия. Искаше да запази общ език на планетата. Уеднаквяваше го непрекъснато. Гледаше никое племе да не остава за по-дълго изолирано. Отскоро въведе и писмеността. Вече имаха много работа. Сега присъствието на рутезите се изплащаше.

Облегна се назад и помисли за Тимон. Къде ли скиташе сега и какво ли правеше? Не беше чул нищо за него, откакто той ги беше напуснал след онази странна война. А оттогава бе изминало много време.

Като си спомни тези събития, Аниор въздъхна тежко. Не бе виждал не само Тимон оттогава, но и Боар. Почувства се много самотен. Всичките му приятели бяха далеч. Сатара откога го нямаше, Боар не се обаждаше, Нериф го проклинаше на Аритан, а гората с двете дървета се намираше на планетата и той рядко имаше възможността да я посети.

Отърси се от тези тъжни мисли и тъкмо щеше да види докъде бяха стигнали диабата, занимаващи се с промените в животинския свят, когато видя вълнението между рутезите.

Накирас дотича възбуден.

— Тимон пристигна!

Аниор изтръпна. Нима бе усетил идването му? Попита:

— Къде е?

— В граничната зона. Дежурният го откри. Каза, че седи там от известно време и явно не смее да се обади.

Значи просто по телепатичен път бе усетил присъствието му. Аниор се зарадва, като че ли скъп стар приятел му идваше на гости, и се смути от това чувство. Прехвърли се в граничната зона, за да покани Тимон лично.

Тимон се колебаеше. Уж бе решил да се възползва от щедростта на Аниор и да приеме поканата му, но сега имаше съмнения. Бе обиколил цялата вселена, все в търсене на място, където да може да се установи, но не бе намерил такова. Беше се преместил на горното ниво, там обаче се почувства още по-зле. Всички го презираха. По-рано това не му пречеше, но откакто носеше болката на Аниор у себе си, той страдаше от угризения на съвестта и стана чувствителен към мнението на другите за него. Като че ли се отразяваше в тях и виждаше себе си с техните очи. Отчаян, той бе решил да се върне във физическия свят и да започне новия жизнен път от най-ниското ниво, когато се срещна с второто Аз на Аниор.

Остана поразен от тъгата, която носеше този теор с вид на нежно момче у себе си. Не беше нарушил никакви вселенски закони, но страдаше не по-малко от Тимон. Боар не го отбягваше като другите, беше привлечен към него от това, което носеше в гърдите си и което бе част от Аниор.

Боар го посъветва да се върне при Аниор и да го помоли за работа. Каза му усмихнат, че ще го използва за куриер, за да предаде много поздрави на второто си Аз. Така той бе дал повод на Тимон за това посещение.

Видя да долита Аниор. Огромният диабо кацна пред него и сгъна усмихнат крилата си на гърба.

— Здравей, Тимон. Радвам се да те видя.

Тимон почувства тази радост и тя го смути още повече. Отвърна със сведени очи:

— Здравей. Идвам от нивото на теорите, за да ти предам много поздрави от Боар.

Когато чу името на второто си Аз, Аниор изтръпна. Болка сви сърдечния му център и той за миг се замечта. Тимон видя тази реакция и се изпълни с жал. Не към Аниор, а към себе си, че нямаше никого, заради когото да му е мъчно.

— Ела в централата — каза Аниор още леко тъжен, — рутезите ще се зарадват много да те видят.

Когато пристигнаха там, Накирас пръв се хвърли в краката на Тимон и го погледна със светнали очи. Извика:

— Капитане, толкова се радвам да Ви видя!

Други рутези дотичаха и повториха същото. Тимон стоеше объркан и смутен. Каза тихо:

— Благодаря за това посрещане. Но аз не съм ви вече капитан. И не искам да се хвърляте в краката ми. Не го заслужавам.

Рутезите станаха, смутени от реакцията си. Никога те не се бяха хвърляли в краката на Аниор. Знаеха, че той щеше да им се сърди, ако го направят. Но старите рефлекси и старата привързаност не си бяха отишли. Погледнаха притеснени към Аниор, който разбра смущението им и се засмя.

— Не се притеснявайте. Сигурен съм, че Тимон е заслужил това уважение, щом го поддържате и досега.

После се обърна към Тимон усмихнат:

— Надявам се да се видя с теб по-късно насаме. А сега вземи тайфата си и се преместете в зоната за почивка, защото тук все пак трябва да поработим.

Но му беше трудно да се концентрира отново върху работата си, след като Тимон и рутезите напуснаха централата. Фактът, че Тимон се бе срещнал с Боар, го изпълни с мъничко завист. Колко ли трябваше да работи още, за да натрупа достатъчно сила да стане теор? И да може да се премести на горното ниво, когато пожелае? Отново го обхвана тъга. Концентрира мислено цялата си любов в един лъч и го изпрати към второто си Аз. А след това почака с надежда. Когато усети нежността на Боар да се разлива по тялото му, щастливо се облегна назад в пространствения хамак. Благодари на съдбата, че Боар съществуваше и го обичаше, макар че беше далеч от него.

Тимон се разхождаше нервно в зоната за почивка. Очакваше Аниор. Рутезите го бяха помолили да остане с тях и той се чудеше дали го правеха заради себе си или заради него. Толкова отдавна ги познаваше и все пак тези рунтави същества останаха загадка за него.

Знаеше, че ако поиска да остане, Аниор ще се съгласи. Но не знаеше дали да поиска. Не искаше да се натрапва.

Аниор помоли за разрешение да влезе в личната му зона. У Тимон се надигна паника. Изведнъж му се поиска да избяга. Потисна този пристъп на слабост и даде разрешението.

Пристигайки, Аниор се огледа учуден. Тимон не бе обзавел личната си зона с нищо. Това бе толкова необичайно, че Аниор се почувства като на чужда територия. Подът беше черен и само звездите светеха над главите им. Едва различаваше Тимон с тъмното му облекло и с черната му коса. Представи си за момент какъв странен силует трябва да представлява самият той в тази обстановка.

— Не желаеш да ме видиш или не желаеш да бъдеш видян? — попита той сериозно.

— Нито едното, нито другото. Просто не искам да се разпореждам в чужда къща — отговори Тимон.

Аниор помълча, сядайки на пода. След това помоли:

— Ще ми направиш удоволствие, ако превърнеш това пространство в любимото си място за почивка.

Тимон се поколеба за момент, но след това всичко наоколо просветля.

С учудване Аниор видя, че се намира седнал на ливада, обиколена от дървета и граничеща с бърза река. Позна мястото и се засмя. Превърна се в аританското момиче, което липсваше в този пейзаж.

— Така подходящо ли е?

Тимон се усмихна смутен. Но все пак успя да се пошегува.

— Почти. Ако сега ни види брат ти, сигурно ще се побърка от ревност.

— Нериф е на планетата — отговори Аниор малко тъжно. — Искаше да поживее като човек и изпълнява важна задача.

Тимон го погледна учуден и тихо отвърна:

— Това може да е опасно за него. Говоря от собствен опит.

— Няма страшно. Той не осъзнава кой е и последствията няма да са така трагични, както бяха за теб.

Тимон отправи замечтан поглед към рекичката и тихо предложи:

— Бих те поканил да се изкъпем. Надявам се този път да не ме давиш.

Аниор влезе в играта. Хареса му, че Тимон можеше да поддържа такава лека форма на общуване въпреки смущението си. Отиде до реката, изхлузи бавно роклята, постоя нарочно така, докато Тимон го огледа добре, и се хвърли във водата. Тимон доближи брега, също се съблече и се хвърли след него.

Вирът не беше голям и те плуваха, пръскайки се с вода и докосвайки неволно голите си тела. Аниор просто се отдаде на тази игра. Изскочи от водата и се затича към единия край на ливадата. Седна в тревата и почака Тимон да го последва. Той седна усмихнат до него, заигра се нежно с косата му, която се бе разплела, и каза щастлив:

— През цялото време мечтаех за това, което става сега.

Погледна Аниор в очи и въпреки че това бе астрално тяло, Аниор го побиха тръпки. Тимон се наведе към него, сграбчи го за раменете, притисна го до тревата и го целуна страстно и дълго. Аниор не се съпротивляваше. Имаше нещо толкова хубаво в това просто да се отдаваш на тези силни ръце, които сега милваха тялото му, да усети желанието на другия, неговите устни по гърдите си и все по-надолу и по-надолу. Наслаждаваше се на това усещане и галеше черната къса коса.

А после Тимон отново се движеше нагоре по тялото му и се притискаше изцяло до него. Бяха си изградили тела, подобни на физическите, и играеха играта на физическата любов. Но техните тела бяха астрални, както и чувствата им. И скоро Аниор усети как го обливат вълни на блаженство, как трепти заедно с Тимон. И се отдаде без притеснение на неговата любов. Не очаквайки нищо от нея, той успя да получи максималното, което тя можеше да даде.

Изтощени, те лежаха един до друг на ливадата и възстановяваха силите си с розовата смес. Тимон седна, обходи с поглед красивото тяло до него и отвърна глава. Беше силно смутен. Не разбираше как Аниор му позволи това, за което бе мечтал, откакто го видя тогава на Аритан. Та той едва ли го обичаше! Но как те тогава успяха да съгласуват трептенията си12? Всичко бе станало толкова леко и естествено.

Аниор се изправи до него и леко облегна глава на гърба му. Отговори на мислите му, като че ли ги бе прочел:

— Имах нужда от това, Тимон. А и ти също. И двамата сме много самотни. Изразихме солидарността си.

Тимон го прегърна и леко докосна с устни челото на Аниор. Отвърна:

— Но ние не се обичаме. Как тогава успяхме да достигнем това състояние?

Аниор се усмихна:

— Не зная и не ме интересува. Харесвам те, уважавам те, чувствам се добре близо до теб. Желаех те и ми бе приятно.

Помълча и след малко горчиво се засмя:

— Горкият Нериф. Той все мечтаеше да постигна с него такива отношения, но с него не можах. Прекалено много означава за мен, прекалено много го обичам.

Станаха и се облякоха. Аниор отново се превърна в черен диабо и попита Тимон между другото:

— Искаш ли да останеш?

— Да — едва чуто отговори Тимон със сведена глава. — Но не зная как ще гледам Нериф в очите, когато се върне.

Аниор се усмихна и отговори:

— Остави тази грижа на мен.

След това отлетя.

У Тимон отново се надигна чувството на самота. Като че ли нищо не бе станало, като че ли само бе сънувал. Чувстваше се празен, но болката вече я нямаше. Беше спокоен.

Връщайки се от полето, Дакид се отпусна тежко на пъна пред къщата. Уморено отправи поглед към небето, после към вулкана и накрая към статуята на няколко метра от него. Гледаше тази статуя, откакто се помнеше и също оттогава я мразеше. Дядото му бе разказал как най-добрият строител и резбар, родил се някога в селото, едно време изработил тази статуя на Таута, за да си отмъсти за гибелта на жена си. Това било отдавна, но статуята бе издържала на всички бури и дъждове и изглеждаше като нова.

Не разбираше как този резбар, който би трябвало да мрази Таута още повече от него, му е направил такава хубава статуя. Тя излъчваше сила и спокойствие, усмивката на устата бе тъжна, а не жестока, както би трябвало да се очаква.

Дакид мразеше статуята, защото знаеше, че тя предаваше образа на черния демон много точно. Бе го виждал в свещената гора. Долиташе на огромните си крила, прегръщаше последователно двете свещени дървета и после сядаше между тях и се усмихваше точно така. Като малък той често си играеше в тази гора, в която другите деца не смееха да влизат, и го бе виждал няколко пъти. Но още тогава знаеше, че не трябва да разказва за него. Ако опиташе, само го биеха.

Сега бе пораснал, имаше работа в нивите на дядо си и рядко разполагаше с време да се откъсне от останалите и да се шляе из тази странна гора. Но виждаше демона отдалеч.

Жителите на селото поднасяха редовно дарове на Таута, молеха го за добра реколта, за спокойна земя и за кротка планина. Откакто стоеше тази статуя в средата на селото, бедите бяха станали по-малобройни и взимаха по-малко жертви. Постепенно селяните бяха престанали да носят дарове на свещените дървета: те не ги бяха защитили достатъчно. А свещената гора се бе превърнала във вълшебна гора, в която живееха духове и където те вече не стъпваха.

Дакид никога не се впечатляваше особено от хорските приказки, беше смел и с независим дух. Децата все го отбягваха, въпреки че бе внук на старейшината на селото. Той бе свикнал със самотата си и не желаеше никого до себе си.

— Стига си гледал демона — извика майка му отвътре, — ела да похапнеш нещо.

И в този момент стана нещо странно. Изведнъж му се стори, че чува рева на вулкана, че вижда тичащи жени с деца на ръце да минават през площада и че къщите горят. Беше като ярък сън.

Тръсна глава и всичко стана като преди. Смутен, влезе в къщата и разказа на майка си и на баба си какво току-що му се бе случило.

Те се спогледаха уплашени.

— Дакид, момчето ми — започна майка му да се вайка. — Да не си като билкаря Ка, за когото разказват легендите. Той все виждаше демона и предсказваше бедите.

Младият мъж повдигна рамене. Беше чул тези приказки, но ги бе сметнал за измислици.

Бабата фъфлеше беззъбо:

— Трябва да кажем на дядото, той може би знае какво да предприеме.

Дакид въздъхна тежко. Значи отново щяха да правят жертвоприношение и той трябваше да помага на дядо си. Учеше го на това, как се провеждаха церемониите. Искаше след смъртта му той да поеме нещата в свои ръце. Дакид бе наследил неговия силен и внушаващ глас и умееше да пее заклинанията. И въпреки че не се интересуваше особено от съдбата на съселяните си, той щеше да изпълни желанието на дядо си, когото не само уважаваше, но и обичаше.

Всички мъже от селото се бяха събрали на площада. Вече ставаше тъмно. Пред статуята бяха сложили голям леген и големия церемониален нож. Дакид едва удържаше овена за рогата. Животното усещаше близкия си край и блееше непрекъснато. Дядото стоеше до него, облечен с дълга бяла риза, запали ароматните пръчки, потропа с крака и започна да пее с равномерен глас:

Дядото размахваше пушещите пръчки, тропаше в такт с песента и обикаляше статуята. После запали купчина събрани съчки, хвърли шепа зърна в огъня и изпръска малко бира върху него. Искри се вдигнаха нагоре, а той продължаваше да пее:

Дакид натисна с все сила главата на овена над легена. Някой му помагаше и държеше животното отзад. А дядото взе ножа и закла с бързо движение овена. Кръвта шуртеше в легена, селяните обикаляха статуята, тропайки с крака и пеейки гръмко песента на Таута, докато кръвта престана да тече. Тогава старейшината взе пълния леген и изливайки го върху огъня извика:

Огънят изгасна. Селяните изреваха от възторг, но Дакид, който бе оставил безжизненото тяло на овена, видя, че огънят не бе изгаснал напълно, а близо до него гореше малко пламъче. Бързо го стъпка.

Дано никой не бе забелязал това. Защото ако огънят не изгаснеше от пролятата кръв, това означаваше, че Таута е още жаден и няма да чуе молбата им.

Те запалиха друг огън, одраха овена, изчистиха го и разпределиха месото. За всяка къща имаше по парче. Щяха да го изпекат на домашното огнище и още тази вечер да го изядат. Така всички бяха съпричастни към ритуала.

Изяждайки своя дял, Дакид тихо каза на дядото какво се бе случило. Той го погледна с широко отворени от страх очи. Дръпна го настрана и каза:

— Това е много лошо, момче. Не искам паника в селото. По-добре другите да не знаят. Но ти се приготви за бягство. Ти си стъпкал огъня на Таута, той няма да ти прости това. По-добре напусни къщата още рано сутринта и тръгни на север. Върни се не по-рано от десет дни.

Дакид остана учуден и изплашен. Тихо попита:

— А реколтата? Как ще се оправите без мен?

— С присъствието си ти излагаш нас на опасност! Това е по-важно.

Още преди изгрев-слънце Дакид напусна къщата. Спря се за момент пред статуята на Таута и тихо го заплаши:

— Ако загине някой от семейството ми, ще ти отмъстя на всяка цена!

И тръгна на север.

Рано следобед Дакид усети трептенията под краката си. Той се обърна и погледна към планината. Гъст пушек се виеше над Таута. Усети втори трус, много по-силен от първия. И чу рева. Същия, който бе чул онзи ден пред къщата. Видя огромните камъни, които излетяха, черния горещ облак и първите червени езици, които облизаха кратера. За миг се зачуди накъде да се насочи. Но след следващия рев той тичаше с все сила на север, по-далеч от вулкана.

Аниор обсъждаше с Тимон как да стимулират корабоплаването на аританите, за да започнат да развиват по-оживена търговия. Досега Аниор не съжали нито за миг, че бе поканил Тимон да работи за него. Тимон имаше много по-голям опит в управление на физическа раса от хуманоиден тип, отколкото Аниор. Той даваше ценни идеи и работеше упорито, без да се натрапва. В началото диабата го отбягваха, но скоро свикнаха с присъствието му. Тимон не изтъкваше, че знае и умее повече от тях. Свършваше си работата тихо и спокойно. Рутезите бяха във възторг, когато разбраха, че бившият им Шеф ще остане при тях. Беше им трудно да свикнат, че той вече бе най-обикновен работник като тях. Но и Тимон не им даваше възможност да го смятат за нещо по-особено. Аниор гледаше той да работи повече с диабата. Така се избягваха конфузни ситуации.

Между Аниор и Тимон се изгради нещо като тихо разбирателство. Не говореха за това, което бе станало помежду им при пристигането му. То просто нямаше значение. Може би ако някога пак се почувстват много самотни, щяха отново да се отдадат един на друг. Но това не тревожеше умовете им.

Приключваха и Синоа помоли Аниор да поговорят за Нериф. Той отговаряше за наблюдението му. Аниор, заинтригуван, го погледна. Не знаеше какво прави Нериф в последно време, беше зает с други работи.

— Безпокои ме държането на Нериф. Много се е озлобил, след като загинаха и дядо му, и баба му при последното изригване на Таута — започна Синоа. — Проклина демона пред всички на висок глас, иска да го предизвиква, нарича го жалък страхливец, защото не се бори с него и въобще го прави на нищо. Изкривява посланието. Трябва да се спре някак, иначе аританите ще презрат черния демон, вместо да го уважават и да се страхуват от него.

Това не бяха хубави новини. Аниор отиде да се запознае със записите за поведението на Нериф по време на този живот. Синоа беше прав. Нериф отклоняваше посланието в грешна посока. Обсъди с Гивок и Синоа няколко варианта как да повлияят на държането му.

— Може би просто трябва да го убием и да го върнем — каза Синоа.

— Не — възрази Аниор, — така ще се наложи Нериф отново да се роди там, а това няма да е добре за него. Очевидно е време да се прекъснат физическите му живота.

— Тогава да го изплашим, да му върнем респекта в черния дявол — предложи Гивок. — Можеш да му се явиш и да го заплашиш.

Аниор поклати глава.

— За това е вече късно. Не мисля, че ще постигна много със заплашване. Наистина е много озлобен. Може да стане и по-лошо.

Той потъна в размисъл. Гивок и Синоа чакаха търпеливи. Изведнъж върху лицето на Аниор се появи усмивка.

— Имам друга идея. Сигурно няма да ви хареса, но нищо. Не вярвам Нериф да се държи така, защото е много ядосан на черния демон. Много други хора от тази област са пострадали не по-малко от него и въпреки това не обвиняват черния демон във всичките си беди. По-скоро Нериф подсъзнателно мрази именно мен, а не черния демон.

— Но това е абсурдно — извика Гивок, — той те обича и би направил всичко за теб!

— Границата между любовта и омразата понякога е много тънка и лесно се прескача — тихо възрази Аниор. Спомни си за Веова и Сатара и се натъжи. Но се стегна и изложи идеята си:

— Трябва да оправя отношенията си с него и е по-добре това да стане на физическо ниво. Там последствията от погрешни стъпки не са така фатални. Ще се преродя в същото село.

— Ти да се родиш на Аритан? — Гивок не искаше да повярва на ушите си. — Но ние не можем да останем и без теб!

— Ще можете. Ти ще поемеш командването. Тимон ще ти помага. Можеш да му имаш доверие. Аз сигурно няма да отсъствам дълго. Имам усещането, че нещата ще се развиват драматично и няма да умирам чак на стари години.

Стана и се зае с подготовката на бъдещия си живот на Аритан. Отново щеше да се роди като момиче. Нямаше да си спомня нищо за това кой е, но на подсъзнателно ниво щеше да действа в правилната посока. И щеше да се срещне с Нериф. Какви ли взаимоотношения щяха да изградят?

Долепила ухото до ствола на дървото, Ю се заслуша в хубавата песен, която звучеше някъде там, вътре. Съжаляваше, че стволът бе толкова гладък и тя не можеше да се изкатери на дървото. То бе много високо и оттам тя щеше да види цялата околност.

Но на другото, стоящо отсреща, можеше. Тя остави високия бук и се затича към дебелия дъб. Беше много стар, кората му бе накъсана, имаше дупки в него. Ю бе открила начин да го изкачва и сега впи малките си пръсти в него. Дъбът имаше широка корона, клоните му бяха дебели и Ю се настани на един от тях, като се облегна на ствола. Това дърво не пееше като другото, а шепнеше нежни думи. Ю не ги разбираше, но обичаше да ги слуша. Беше щастлива и спокойна, чувстваше се защитена.

Възрастните разказваха, че тези две дървета ги били смятали някога за свещени, че им се молили и им поднасяли подаръци. Ю също им правеше подаръци. Не знаеше защо другите вече не го правят. Защо даваха подаръците само на Таута, който седеше на камък в средата на селото. Тя и него обичаше, но никога не го бе виждала. А разправяха, че старейшината Дакид понякога вижда как демонът идвал в тази гора и също прегръщал тези дървета. Ю все чакаше Таута да се появи. Той сигурно разбираше какво говори дъбът, искаше да го попита за значението на тези думи.

Ю затвори очи и се замечта. Представяше си как Таута долита, кацва на поляната и се усмихва така мило като статуята. Не разбираше защо Дакид все го ругаеше. Таута не и#768; се видя страшен и зъл. Веднъж, още съвсем малка, се бе качила в скута му и го бе прегърнала. А като я забелязаха, всички се бяха развикали и майка и#768; бързо дотича и я махна оттам. После много и#768; се кара.

Вече не смееше да се изкачва върху Таута, само тайничко галеше ръцете му и тихо го молеше да я посети в свещената гора. Но засега той не идваше. А може би тя просто не го виждаше? Бабата бе разправяла, че много рядко някой можеше да види черния демон. Дакид бил един от тях и Ю горещо му завиждаше.

Отвори очи и видя, че слънцето вече стоеше високо на небето. Пак щеше да закъснее за обяд! Бързо слезе от дървото, хвърли един последен поглед на любимото си място за игра и се затича.

Въпреки че къщата им се намираше близко до свещената гора, Ю все пак закъсня. Когато влезе, всички вече седяха зад масата и гребяха от чиниите си.

— Ю пак е закъсняла, Ю пак е ходила във вълшебната гора! — извика язвително Ири, малката и#768; сестра. Ю и#768; изплези език и седна.

— Ако продължаваш да ходиш там — каза строго майка и#768;, — вече няма да ти давам ядене. Колко пъти да ти повтарям, че там е опасно и старейшината е забранил на всички да влизат в тази гора.

— Ще те изяде черният демон! — извика Тер, по-големият и#768; брат. Той скочи от масата, направи страшна физиономия и изкриви ръцете си като граблива птица. — Ей така ще те разкъса! — и се хвърли върху Ю.

— Не е вярно, той е добър! — извика Ю, вдигна мръсната лъжица и удари Тер по ръцете. Той изрева и я сграбчи. Паднаха назад на пръстения под. Ю риташе, а Тер я дърпаше за косата, докато майка им не ги разтърва.

— Веднага престанете, диваци такива! Тер, не те е срам, сестра ти е по-малка от теб. А ти Ю, повече да не съм чула, че ходиш във вълшебната гора. И без това имаме проблеми със старейшината заради онази нива.

— Ще ходя! — извика Ю, изтривайки сълзите си с опакото на ръката. — А черният демон да ви разкъса всичките!

Тя изтича навън, без да обърне внимание на виковете на майка си. Плачейки, се отправи направо към забранената гора. Седна край поточето и си изми лицето. Не искаше черният дявол да я види такава.

Изведнъж я обхвана страх. Ами ако черният демон наистина бе чул думите и#768;? Ако дойде да ги разкъса? Ю не искаше това, каза го просто защото бе много ядосана. Трябваше да го помоли да ги остави живи! Трябваше да му подари нещо и да му се моли!

Тя скочи на крака и се зачуди с какво да умилостиви черния демон. Трябваше да е нещо много ценно, нещо, което обичаше. Какво да му подари? Старата парцалена кукла, с която си бе играла като малка? Но тя вече не си играеше с нея, сега тя бе на Ири. Може би онези красиви камъни, които бе намерила на склона на вулкана? Но вулканът беше на Таута, той носеше неговото име и сигурно камъните също бяха негови. Какво тогава?

Изведнъж се сети. Гердана! Но веднага се подвоуми. Стана и#768; мъчно за гердана. Толкова беше хубав! Баща и#768; и#768; го подари, когато се прибра миналия път вкъщи. На кожена връв бяха нанизани бели мидички. Никое друго дете в селото нямаше такъв гердан. Баща и#768; бе обяснил, че в тези черупки живеели малки охлювчета. Но те не ядели бурените като охлювите по поляните. Те живеели в морето. А морето било едно много голямо езеро, краят му не се виждал. И водата му била солена.

Ю много искаше да види морето, но още беше малка. Баща и#768; обеща да и#768; го покаже, когато порасне. Той возеше онези лъскави камъни, които копаеха от Таута, чак до брега на морето.

Да, герданът бе най-хубавото и ценно нещо, което тя притежаваше. И сега беше длъжна да го подари на Таута, за да не направи нещо лошо на родителите, на брата и сестрите и#768;.

Изтича обратно вкъщи. Изрови гердана от купчината нейни вещи в единия ъгъл на стаята и го погледна тъжно. Как да се лиши от такава красива вещ? Но сама бе виновна, защо бе казала тези лоши думи. Въздъхна и си сложи гердана на шията. Скри го под роклята си и излезе пред къщата.

Трябваше да почака да стане тъмно. Не можеше да закачи гердана на Таута сега, щяха да я видят.

Заслушана в равномерното дишане на другите, Ю се помъчи да не заспи. Добре че всички бързо заспаха. Тя се измъкна внимателно изпод одеялото и се отправи към открехнатия прозорец. Не можеше да отвори тежката врата, щеше да събуди другите. Изкатери се на табуретката и се промуши през прозореца. Скочи в тъмнината на влажната трева.

Беше студено. И тъмно. Обиколи къщата и се загледа по пътеката, която водеше до селото. Изведнъж я обхвана страх. Как ще ходи съвсем сама през тъмното чак дотам? Но нямаше как да се върне. Не можеше да се изкачи обратно до високия прозорец, а не искаше да събуди другите, тропайки на вратата.

Събра всичката си смелост и затича по белеещата се пътека. Добре поне че пътят не минаваше през гората, а покрай нея и нивите. Откъм гората се чу шумолене и грухтене, видя тук-там зелени светлинки и затича още по-бързо. Умирайки от страх, тя помисли за Таута и тихо го замоли наум: „Пази ме, Таута, нося ти подарък. Ако искаш да го получиш, трябва да ме пазиш. Аз те обичам, а ти ме пази.“

Ю имаше чувството, че пътят се бе удължил няколко пъти, но накрая пристигна на площада, пред статуята, останала съвсем без дъх. Доближи се до Таута с лудо биещо и от тичане, и от вълнение сърце. Изкатери се по него, застана на бедрата му и изниза гердана от шията си. Той не минаваше през голямата му глава с остри уши и Ю седна на краката му, опря босите си стъпала на издялания камък под него и развърза възела. Това не бе лесно в тъмното, но накрая успя. Сложи му гердана на шията и го завърза. Седнала, тя се облегна на ръката и гърдите му и затвори очи.

Чувстваше се добре. Широките му криле я пазеха от хладния вятър. Изведнъж и#768; се стори, че той я притиска до себе си, че се издига на големите си криле и я отнася в небето. Летеше над поля и гори, над планини и огромни езера, които се наричаха морета. А после полетя все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна малките звездички…

Силен лай я събуди. Изплашена, тя се притисна към статуята. От къщата отсреща излезе мъж и викна на кучето:

— Млък, Рики, какво си се разлаял така, ще събудиш цялото село.

Но кучето не престана и мъжът се приближи. Беше старейшината. Той забеляза Ю, притисната до Таута, и онемя. След като пак викна на кучето, той хвана треперещото момиче и я смъкна от статуята. Отнесе я в къщата. Вече при светлината на огнището видя коя е тя.

— Какво правеше там в това време, Ю? Нали ти забраних да се качваш на Таута?

Той намери една кожа и я наметна с нея. Ю се зави и клекна до огъня. Не знаеше дали трепери повече от студ или от страх пред мъжа пред нея. Не обичаше Дакид, защото той не обичаше Таута и защото се караше с баща и#768; за нивата горе на билото. Но сега старейшината изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.

— Носех на Таута подарък и му се молех — отговори тя троснато.

— Ю, не си толкова малка. Добре знаеш, че подаръците се правят на Таута само по време на празниците на пролетното и есенното слънце. И това му е много. За какво си го молила?

Ю неохотно разказа какво бе станало на обяд вкъщи. Дакид се изсмя:

— Глупаво момиче! И ти мислеше, че Таута ще се интересува от теб и от семейството ти? Та той може да разкъса всеки, ако поиска, и въобще не е необходимо да го моли някой за това. Той просто е грозен и жесток.

— Не е вярно! — скочи Ю. — Ти само го клеветиш. Той нито е грозен, нито е жесток. Той прави това, което трябва. Но вие, възрастните, не го разбирате!

Дакид я погледна учуден. После каза строго:

— Ако някой тук не разбира, това си ти. Още не си видяла какво става, когато Таута изригва и всичко запалва наоколо. Той е долен измамник. Взима жертвата, а после пак се нахвърля върху нас.

— Защото не му правите хубави подаръци, защото го поливате с кръв! — извика Ю.

— Ти ли ще ми кажеш какви дарове да дадем на Таута? — побесня накрая Дакид. Той се надигна и удари на момичето силен шамар. Извика: — Може би Таута обича такива непослушни момичета като теб, но хората никога няма да ги обичат.

Ю се хвана за бузата, която бе почервеняла, и се разплака. Изтича до вратата, но не можа да я отвори. Само удряше с юмруците си по нея.

— Пусни ме да изляза, пусни ме веднага!

Дакид я хвана грубо за роклята и я задърпа обратно към огнището, плесна и#768; още два шамара. Майка му, която се бе събудила от шума, дойде и го помоли:

— Дакид, остави момичето. Нали виждаш, че е малко и не разбира. Няма ли друг, на когото да изкараш яростта си?

Мъжът отпусна ръце. Сам не знаеше какво става с него. Как това глупаво седемгодишно дете успя да го ядоса така.

— Ела, момиченцето ми — каза старата жена ласкаво и придърпа Ю до себе си. — Ела да поспиш до мен, а утре ще се върнеш вкъщи.

Ю плачеше и тихо подхлъцна:

— Той обижда Таута. А Таута е добър, много е добър.

— Да, да — отговори усмихнато старицата. — Но сега е време да си лягаш. Хайде легни, поспи.

Те легнаха на сламеника и скоро заспаха. А Дакид седеше до огъня и гледаше със стиснати устни в него. Спомни си дядото и бабата, загинали тогава при последното голямо изригване. Не можеше да прости на Таута тази загуба.

На следващия ден всички видяха гердана на шията на Таута и скоро цялото село разбра какво се бе случило. Децата се забавляваха най-много. Измислиха за Ю прозвището: годеницата на Таута. Защото по обичая гердан се подаряваше на сватба. И когато Ю се появеше в селото, винаги няколко хлапета викаха след нея:

— Вижте, годеницата на Таута!

Ю в началото много се ядосваше и се нахвърляше върху тях, за да ги набие. Но успяваше да хване винаги само едно или две, другите избягваха и продължаваха да и#768; се подиграват. После постепенно свикна. Трябваше да помага на майка си, която бе родила петото си дете, и оставаше повече в къщата край нея. Баща и#768; не и#768; се скара заради гердана, когато разбра в какво се състоеше работата, но и не и#768; донесе нов.

Когато имаше време, пак посещаваше вълшебната гора и си играеше сама в нея. Тук никой не и#768; викаше, тук тя се чувстваше щастлива. Родителите и#768;, а после и цялото село просто свикнаха с мисълта, че Ю е много особено дете и че не могат да и#768; забранят да ходи при свещените дървета. Някои дори тайно се надяваха, че така техните духове няма да им се сърдят, че са занемарили грижите за тях и не им носеха повече дарове.

Дакид продължаваше да хули Таута, когато правеха жертвоприношения, а Таута оставаше все така тъжно усмихнат с гердана на шията. Годините се изнизваха, без той да безпокои селяните. Вулканът кротуваше и дори земята беше спокойна. Хората започнаха да се учудват на необичайното затишие. Като че ли черният демон ги бе забравил. Той вече не слизаше в своята гора и само старейшината недоволстваше. Беше се заканил на Таута да му отмъсти, а той не се показваше.

Минаха пет години. Кожената връв на гердана бе изгнила окончателно и една сутрин мидичките се изсипаха в краката на черния демон. Старата знахарка мина покрай статуята, видя станалото и се развайка горчиво на висок глас:

— Нещастие, нещастие ни чака! Черният демон ще се разсърди.

Жените дотичаха да видят какво бе станало и запригласяха на старицата. Скоро и мъжете им се струпаха покрай статуята. Старейшината рано бе излязъл по работа и нямаше да се върне в близките два дни. Никой не знаеше какво да предприемат.

И тогава усетиха първия трус. Не беше силен, но всички се изплашиха. Старицата извика:

— Бързо. Извикайте момичето. Само тя може да ни помогне сега.

Едно момче веднага изтича до къщата на Ю. Доведе я на площада. Тя бе станала стройно, красиво момиче, с големи, малко студени сиви очи и дълга руса коса на едри букли. Личаха първите белези, че се превръща в жена. Гърдите и#768; бяха набъбнали, ханшът беше започнал да се закръгля. Тя продължаваше да не играе с връстниците си, беше тиха, но своенравна. Старицата се обърна към нея:

— Виж какво се е случило с гердана ти. Мидичките паднаха и Таута се разсърди. Земята започна да трепери. Трябва да ни помогнеш да го успокоим.

Ю гледаше с тъжни очи Таута. През всичките тези години тя му се бе молила да се покаже поне веднъж, а той все я пренебрегваше. Сега може би щеше да дойде. Но не можеше да остави хората на селото да загинат, за да види Таута. Каза с твърд глас:

— Ще опитам да го успокоя. Но не знам дали ще ме послуша. Донесете ми нова здрава връвчица и малко чиста вода.

Една жена веднага изтича до близката къща и донесе нова кожена връв. Друга донесе вода. Ю се наведе и събра мидичките. Изми ги във водата и ги наниза на здравата връв. Завърза гердана на шията на Таута. След това клекна пред него и каза:

— Моля ти се, не се сърди. Времето си взе своето. Но аз оставам твоята годеница и ти подарявам нов гердан. Приеми този подарък и моята вярност за всички времена.

Селяните край нея с учудване и страхопочитание станаха свидетели на тази клетва. Момичето се бе обрекло на черния демон, за да ги спаси. След това Ю стана, отиде до Таута, погали го леко и го целуна. Тя бе годеницата му вече не само в подигравките на децата, тя стана наистина такава.

Обърна се и се усмихна на останалите. И тази усмивка толкова приличаше на усмивката на Таута, че присъстващите изтръпнаха. После каза:

— Таута не е лош демон. Вярно, той разтърсва земята и понякога бълва камъни, пепел и огън, но той предупреждава хората и те могат да избягнат нещастието, ако го послушат. Не е виновен Таута, че хората не искат да разберат. Страшни са неговите избухвания, но след това има дъжд и земята ни става плодородна. Не трябва да го ругаем, а трябва да му бъдем благодарни.

След това момичето се отправи към вълшебната гора. Селяните я следваха. Младите стъпваха за първи път там, а старите си спомняха всяко дърво, всеки храст. Защото във вълшебната гора всичко си оставаше така, както си е било преди векове, когато тя за първи път се бе появила тук.

Те стигнаха малката поляна, поклониха се на двете свещени дървета и им поднесоха цветя, както едно време. А Ю прегръщаше големия бук, който тихо почна да шумоли, и после се долепи до дъба, който отговори по същия начин. Селяните паднаха на колене от страхопочитание и пред дърветата, и пред момичето, а после си отидоха по домовете успокоени.

Ю остана до дъба, заслушана в нежните думи, които не разбираше, и започна да плаче. Не знаеше какво я бе накарало днес да действа и говори така, но вече знаеше, че тя завинаги бе обречена на Таута и на двамата му приятели.

Дакид се върна след два дни. Когато чу какво се бе случило, той побесня. Кой бе разрешил на това недорасло момиче да заеме мястото му и да провежда жертвоприношение? И какво жертвоприношение беше това? То не отговаряше на никакви правила. Отново хората се бяха поклонили на свещените дървета, обичай, който той така трудно бе изкоренил. А момичето се бе обрекло на Таута — това той не можеше да допусне.

Отгоре на всичко и земята се успокои, като че ли Таута бе приел саможертвата на Ю и отново кротуваше. Всичко, за което Дакид се бе борил през целия си живот, обичаите, които още дядо му бе въвел, всичко изведнъж беше загубило смисъл. Таута просто му се подиграваше.

А Дакид искаше да го предизвика, искаше да се бори с него.

Свика голямо събрание. Събраха се всички мъже от селото. Старейшината стана и се развика:

— Как допуснахте това? Защо нарушихте обичаите? Повярвахте на жените, като малки момчета се хванахте за края на полите им. Кой ще каже какво трябва да се направи, аз или това смахнато момиче?

Той изчака да види реакцията им, а те сведоха смутени глави пред яростния му поглед.

— Все още съм старейшината и знам по-добре какво трябва да се направи.

— Но тя ни помогна — измрънка един от мъжете, — Таута прие саможертвата и#768; и се успокои.

— Успокоил се е, но докога? Какво ще прави Таута с такава невеста. Той живее в другия свят и за да я получи, тя трябва да отиде при него.

Изведнъж Дакид видя спасителното решение. Ухили се. Беше улучил случайно пътя, по който можеше да отстрани тази опасна съперница. И реши да не се бави с тръгване по него.

— Таута винаги е искал кръв, само кръв го успокоява. Тя обеща да му стане невеста, нека му стане. Но така, както трябва. Не е достатъчно да подариш един гердан и да целунеш една статуя, за да стане тя невеста на Таута. Ще проведем истинска сватбена церемония. О, да, тя ще отиде при него!

Изплашени, мъжете го погледнаха, а Дакид се разхождаше със светнали очи и потриваше доволен ръце. Изглеждаше страшен в яростта си и не им обърна повече внимание. Те напуснаха смутени къщата му и се прибраха у дома. Там жените вече ги чакаха с питащи очи. Но мъжете бяха длъжни да не издават за какво си бяха говорили.

Бащата на Ю се прибра вкъщи притеснен. Извика дъщеря си и излезе с нея пред къщата. Не искаше майка и#768; да разбере за какво си говорят.

— Направи голяма глупост, като се намеси в работите на старейшината. Трябваше да го изчакаш.

— Но имаше опасност Таута да изригне дотогава — отговори Ю.

— Да — отвърна баща и#768;, — имаше такава опасност и ти наистина успя да я предотвратиш. Но Дакид е ревнив за славата си и няма да остави нещата така. Хич не ми хареса как говореше днес. Мисля, че е по-добре, ако се махнеш оттук. Утре заминавам пак със стока. Ела с мен. Нали обещах да ти покажа морето.

Ю го погледна изненадана и зарадвана. Но после сведе глава.

— Не мога да се махна сега, татко. Вече се обрекох на Таута и трябва да стоя близо до него. Може би иначе пак ще се разсърди.

Баща и#768; я погледна учуден. Та тя беше само на дванадесет години, а говореше така, като че ли е мъдра старица. Какво странно дете беше тя! Той я прегърна и я притисна силно до гърдите си.

— Ю, момичето ми, имам много лошо предчувствие. Моля ти се, ела с мен. После ще се върнеш при Таута.

— Не мога, татко. Не трябва сега да оставям селото в беда. Разплака се и каза тихо през сълзи: — Обичам те, татко. Моли се за мен, докато пътуваш.

— Ще се моля, дъще, ще се моля.

На сутринта той напусна къщата с натежало от мъка сърце. Ю му се усмихна и махна с ръка. Имаше чувството, че я вижда за последен път.

На площада отново се бяха събрали мъжете от селото. Недоволстваха. Сега те би трябвало да са на полето. Жътвата бе преминала, но земята трябваше да се подготви за ново засяване, а имаха и друга работа. Учудени обсъждаха за какво ли Дакид ги бе извикал още рано сутринта и защо трябва да носят брадвите и трионите.

Дакид излезе от къщата си и ги погледна. Провери дали всички са налице и носят секаческите инструменти. След това извика:

— Отиваме в гората и ще сечем големи дървета. Ще правим истинско жертвоприношение за Таута. Но този път с голяма клада.

Тръгнаха към гората, децата скачаха радостни покрай тях. Дакид вървеше в началото на тази процесия, като крачеше енергично напред. Въобще не поглеждаше към дърветата и мъжете учудени си шушукаха. Къде ли щеше да ги води? Стигнаха вълшебната гора и Дакид се спря за момент.

— Най-хубавите дървета растат в тази гора — каза той с трескав блясък в очите. — И там ще сечем.

Шумолене мина през хората. Те се спогледаха изплашени.

— Но това е свещената гора, там е забранено да се сече — възрази един старец.

— Вече не е забранено! — извика Дакид и без да обърне внимание на протестните възгласи на съселяните си, той тръгна напред. Другите го последваха нерешително.

— Ю, Ю! — Ири едва си пое дъх, дотичайки до къщата.

Ю, която преглеждаше боба, учудено повдигна глава.

Сестра и#768; стигна до нея и задъхана извика:

— Дакид поведе мъжете във вълшебната гора, ще секат там дървета за жертвен огън!

Ю скочи, изсипвайки боба на земята.

— Той иска да сече в свещената гора?

— Да, да, нали това ти казвам!

Без да обърне повече внимание на какво да е, Ю изтича към гората. Сестра и#768; я последва.

Нима Дакид бе стигнал вече дотам да посегне на свещената гора? Ю не искаше да повярва, но се измъчваше от страшни предчувствия. Чуваше мъжете в близката гора и затича още по-бързо. Излезе направо на малката поляна.

Селяните се бяха скупчили в края и#768; и гледаха с широко отворени от страх очи Дакид, който стоеше в средата на полянката, между двете свещени дървета, и сочеше към тях:

— Какво стоите като безумни магарета! Казах ви да отсечете тези дървета!

Ю се хвърли напред и извика ужасена:

— Не, Дакид, не! Сечи каквото искаш, но не и тези дървета!

— Ти ли ще ми кажеш какво да правя, хлапачка такава? — Дакид се изсмя като загубил ума си. — Какво чакате още, започвайте!

Но мъжете не помръднаха, бяха като сковани от страх. Някой направи опит да разубеди Дакид:

— Но Дакид, това са свещените дървета. Нашите дядовци и баби са се кланяли на тях. Страшна беда ще се стовари на главите ни, ако ги отсечем. Остави тази луда идея.

— Значи мислите, че съм луд? О, не, просто отдавна трябваше да престанете да се кланяте на тези дървета. Само Таута определя какво става в този свят, няма нищо друго свещено. Той дори не идва вече тук, отдавна се отказа от тези дървета. Ще ги пожертвам за него и той ще бъде доволен от нас.

— Това не е вярно! — извика Ю, — Таута обича тези дървета. Те са негови приятели.

— Кой измисли тези глупости? Кой каза, че те са приятели на Таута? Някой да го е чул да казва това? — Дакид със силен глас се обърна към всички: — Никой! Отсечете ги!

— Не — Ю се хвърли в краката му и заплака. — Моля ти се, Дакид, пощади тези дървета. Има толкова други наоколо.

Тя умоляващо обхвана коленете му. Старейшината грубо я отблъсна и каза вбесен:

— Нали си невестата на Таута. Това ще ти е сватбен подарък за него.

— Не, Дакид, не — Ю се раздираше от плач. — Ако искаш, вземи моя живот, жертвай него за Таута, но не тези дървета, не тях!

Дакид се засмя и извика на селяните:

— Вижте вашата нова жрица как е готова да умре за тези дървета. Те означават за нея повече от Таута. Тя просто е привърженик на старите погрешни вярвания. Е, какво още стоите! Или искате да приема нейното предложение?

Объркани, мъжете се спогледаха. Знаеха, че не могат да повлияят на Дакид. И се подчиниха. Разделиха се на две групи и вдигнаха секирите.

Ю обезумяла се нахвърли към бука, не давайки на мъжете да го наранят. Притисна обляното със сълзи лице към него и чу отново нежната песен. Обърна се към секачите и извика:

— Как ще отсечете това дърво, то пее най-хубавата песен на света! А дъбът говори с нежен глас.

— Каква песен, глупачка такава? — Дакид долепи ухото към дървото. — Не чувам никаква песен.

Той пристъпи към дъба. И там се заслуша.

— И няма никакви думи. Е, убедете се сами, щом не ми вярвайте!

Мъжете се заслушаха, но нищо не доловиха.

— Убедихте ли се сега, че това момиче или е лъжкиня, или е откачила? Махнете я оттам и почнете!

Откъснаха Ю от бука и първите парчета дървесина се разлетяха. Ю, отчаяна и като полудяла, се хвърли към дъба, към който също се бяха отправили първите удари. Отново чу думите му и тя се разплака още по-силно. Шепнеше:

— Простете на селяните, те не са виновни. Те не ви чуват. Обичам ви, обичам ви.

Дакид я издърпа от дърветата, като я държеше здраво, за да не може да пречи на сечта. В гората бяха дотичали и жените, когато чуха какво бе намислил Дакид, и сега гледаха с ужас тази страшна картина. Заплакаха заедно с Ю и се молеха тихичко духът на дърветата да не ги накаже за това кощунство. А Ю продължаваше да плаче и да стене тихо:

— Приятелите ми, приятелите ми! — без да обръща внимание на ударите на Дакид, който се опита да я укроти.

Изведнъж Ю се откъсна и застана пред него. Лицето и#768; придоби сурово изражение и тя каза със силен глас:

— Проклет да си, Дакид, за това, което направи днес. Нека Таута те накаже!

Пръв падна огромният бук. Събори при падането си още много дървета. Ю отиде до короната му и нежно погали клоните и листата му. Шепнеше им ласкави думи и плачеше тихо край тях. Чак късно следобед повалиха дъба. Отрязаха клоните му и ги нарязаха с триони. Ю и него оплакваше, както се оплаква смъртта на скъп роднина или приятел. Жените се опитваха да я успокоят, но тя не им обръщаше внимание. Стоеше покрай повалените си приятели и не желаеше да си тръгне към къщи. Майка и#768; и#768; донесе малко храна, до която тя не се докосна, и одеяло, за да не измръзне в настъпващия вечерен хлад. Не се прибра през нощта. Лежеше до трупите на приятелите си и заспа покрай тях.

Чак на края на втория ден завършиха работата и разпръснаха трупите на голямата поляна да съхнат. Времето беше слънчево и ветровито и в края на лунния период те ги превозиха на големия площад в средата на селото, за да ги редят на клада. Дакид им бе заповядвал да издялкат голям пилон от ствола на бука. Изправиха го в средата и редиха трупите със суха слама между тях покрай него. Кладата стана висока и широка. От пилона само два метра стърчаха над нея.

Всички се чудеха какво бе намислил Дакид по-нататък. С какво ли щяха да гасят огромния огън, който щеше да се издигне от тази клада? Но той не говореше с никого за плановете си. Само обикаляше и нареждаше като в транс.

Накрая всичко беше готово. Кладата се изправяше срещу статуята на Таута. Дакид повика цялото село за вечерта на площада.

Заедно с майка си, която държеше братчето и#768; на ръце, Тер, Ири и малката и#768; сестричка, Ю се отправи към селото. Беше като замаяна. През последните дни тя почти не бе яла и спала. Гледаше като обезумяла пред себе си и само понякога вдигаше глава, а очите и#768; излъчваха студен и суров поглед. Никой не смееше да я закачи. Дори домашните я избягваха. Страхуваха се от нейния гняв. Страхуваха се да не прокълне и тях.

Скоро селяните бяха заобиколили кладата и статуята и чакаха с любопитство да разберат какво ще стане по-нататък. Ю отиде до статуята на Таута и седна до него, опряла глава на ръката му. Никой не и#768; забрани това. Тя беше годеницата на Таута и имаше право на тази близост.

Дакид излезе напред между статуята и кладата и започна на висок глас:

— Аз ви обещах да направя истинско жертвоприношение на Таута. Този огромен огън ще гори за него. Освен това аз ще довърша това, което вие започнахте в мое отсъствие. Ю се обрече да бъде годеницата на Таута, а аз ще ги бракосъчетая тази вечер.

Видя учудените лица на съселяните си и чу тихия им шепот. В него гореше неугасим огън. Най-накрая той щеше да отмъсти на Таута! Колко дълго бе чакал този момент. Злорадството го изпълни докрай.

— Сигурно ще се учудите, че не приготвих овен за жертва. Но какво може да стори кръвта на един овен за този огън? Той трябва да бъде гасен с друга кръв, по друг начин.

Обърна се към Ю и извика:

— Ю, ела насам!

Предчувствайки бедата, майката на Ю изпищя. Другите наоколо я погледнаха учудени. Една съседка взе детенцето и се опита да успокои жената. Ю стана бавно и се отправи към Дакид. Застана горда пред него и тихо, така че само той да я чуе, каза:

— Ако направиш каквото си намислил сега, ти ще съжаляваш за това до края на дните си, а и след това.

Дакид за миг се стресна, но после се изсмя презрително. Хвана момичето здраво за ръцете и се обърна към останалите:

— Предавам тази мома на Таута. Но има само един начин тя да достигне до него.

Накара Ю да се изкачи на кладата, като я следваше. Ю не направи опит да избяга. Остави се да бъде завързана здраво към пилона. А селяните изпаднаха в паника. Жените се разкрещяха, притискайки децата до себе си. Мъжете стояха безмълвни, неспособни да отреагират на чудовищното намерение на старейшината. Дакид, стоящ горе на кладата, се обърна към тях:

— Ето ви жертвата, жертва, която подобава на Таута. Той не се насища с кръвта на един овен. На него му трябват човешки живота. Взима ги, като изригва и убива нашите близки. Нека задоволим глада му с един-единствен живот. Ю е неговата невеста, нека му я изпратим!

— Дъщеря ми, дъщеря ми! — изкрещя майката на Ю, обезумяла от скръб. А най-старият човек в селото се обади с треперещ глас:

— Дакид, опомни се! Та тя е още дете! Какво ще кажеш на баща и#768;, когато се прибере?

— Тя сама пожела да е годеницата на Таута, не аз я избрах за това — отговори Дакид с внушаващ и силен глас.

Той слезе от кладата, отиде до близкия малък огън, взе дълъг горящ клон и го вдигна към небето.

Той размахваше клона, тропаше в такт с песента и обикаляше кладата, запалвайки я от четирите страни. После хвърли шепа зърна в огъня и изпръска малко бира върху него, като продължаваше да пее:

Огънят се разпалваше бързо от сухата слама и се дигаше все по-нагоре. Жените се вайкаха, децата пищяха, а мъжете стояха безмълвни, неспособни да участват в жестокия ритуал. Впериха погледите си в статуята на Таута с надежда той да прекъсне страшното зрелище. Но Таута все така тъжно се усмихваше.

Ю се натискаше към ствола на бука и мислеше за песента, която вече не звучеше оттам. Сълзи се стекоха по бузите и#768;. Изведнъж се стегна и извика на висок глас:

— Майко, Ири, Тер, не плачете! Таута ще отмъсти за мен!

А после добави с нова сила:

— Таута, Таута, пощади това село, пощади тези бедни хора! Нека гневът ти се стовари само на главата на този жесток жрец!

След това се закашля от силния дим. Хората край кладата вече не се вайкаха, бяха останали без глас. Стана горещо и те се отдръпнаха. Гледаха как огънят се разпалваше, как полази към хубавото момиче на върха. И с ненавист се взираха в обезумелия танц на старейшината, който продължаваше да пее песента си и да тропа с крака. После чуха страшния рев на момичето, от който кръвта им замръзна в жилите. Тя гореше като факел на фона на тъмния планински масив. Трептение мина през земята и всички се хвърлиха на колене. Молеха Таута да им прости, да пощади къщите и живота им.

Кладата горя цялата нощ. На сутринта бе останала голяма купчина изгорели трупи и пепел, между които още лазеха пламъчета. Пилонът все още стоеше, целият почернял. В основата му намериха сиво-бежова пепел и крехки остатъци от изгоряла кост. Смесиха изгорелите останки на дърветата и момичето и ги погребаха заедно на селското гробище. Жените се събраха край гроба и оплакваха с майка и#768;, братята и сестрите и#768; момичето, което ги бе спасило от гнева на Таута и бе станало жертва на ревнивия старейшина.

А Дакид стоеше на площада, вперил поглед в обгорения пилон, който продължаваше да стърчи срещу статуята. Чувстваше се изпразнен. Беше унищожил двете свещени дървета, беше погубил хубавото момиче и не бе постигнал нищо. Таута седеше там и се усмихваше, земята бе спокойна, вулканът си пушеше с тънка струйка както винаги, и слънцето огряваше всичко наоколо. Хората го заобикаляха отдалеч, никой не го закачаше. И това бе най-жестокото. Защото Дакид чакаше реакцията, чакаше възмездието.

Стоя така до обяд, прибра се за малко да яде и пак застана там. Празен, абсолютно празен.

Така минаха три дни. Дакид продължаваше да стои пред останките на кладата, неспособен да се откъсне от това място. Следобед се появиха първите облаци и подухна свеж ветрец. Облаците ставаха все по-едри и по-тъмни. Небето почерня. Задуха с все сила. Мъжете бързаха от полето към къщи, жените викаха децата си. Идваше буря, голяма буря. Нима най-накрая Таута се бе разсърдил?

Живеещите край площада надничаха из прозорците и гледаха изплашени самотната фигура на старейшината, изправена до черния пилон. Вятърът развяваше ризата и косата му и той придоби призрачен вид. Появиха се първите светкавици, чу се далечен грохот. И изведнъж стихията ги връхлетя с неудържима сила. Дъжд се изсипа, вятърът го носеше и удряше срещу къщите. Мълниите се забиваха наблизо и гръмотевиците проглушаваха ушите им.

А Дакид продължаваше да стои там, навън, и се полюляваше от вятъра. Вдигаше лице към небето и се смееше без глас. Таута идеше, идеше най-накрая! Той издигаше ръцете си към небето и викаше:

— Таута, Таута! Ела да се боря с теб! — Но вятърът отнесе думите му, дъждът ги изми. И тогава една огромна мълния порази старейшината. Тя освети всичко наоколо и заслепи хората, вперили поглед в Дакид. За миг той се превърна в черно парче изгоряло месо. А гърмът накара къщите да треперят.

След това бурята бързо се успокои. Селяните излязоха на площада и отнесоха останките на старейшината. Таута бе чул последната молитва на Ю, бе отмъстил само на Дакид, а не на цялото село. Под лъчите на изгряващото зад облаците вечерно слънце жителите се събраха на площада, коленичиха в калта пред статуята на Таута и тихо му благодариха.

Все още зашеметен, Аниор дойде на себе си в зоната за пристигане. Огледа се с невярващи очи. Още като че ли усещаше кошмарната болка и липсата на въздух за дишане. Погледна черните си ръце с кривите нокти и погали косматите си крака. Отново бе на астрално ниво. Но колко много се различаваше този преход от миналия, когато умря за първи път във физическия свят! Тогава бе грохнала старица, желаеща смъртта си и откъсваща често астралното си тяло от физическото. А сега преходът бе толкова рязък!

Видя Гивок и Тимон да приближават. Очакваше ги леко усмихнат. Трябваше по-бързо да превключи на старите си задължения. Стана и ги посрещна.

— Аниор! — извика Гивок с облекчение и радост и те се прегърнаха. — Толкова се радвам, че пак си тук.

Огледа го, отстъпвайки на крачка от него.

— Пак си цял-целеничък. Когато те видях да гориш на кладата, за момент си помислих, че няма да те видя вече.

— Ех, както виждаш, преживях го — засмя се Аниор също някак с чувство на облекчение. — Но, честно казано, няма да забравя бързо този кошмар.

— Трябва да те поздравя — каза Тимон усмихнат, — държа се докрай мъжки, въпреки че бе такова хубаво момиче.

Аниор прегърна и него. Радваше се, че бе пак у дома.

— Ние с Тимон и Накирас всичко наблюдавахме накрая. Косата ми настръхна! Добре че Тимон ме спря, иначе аз нямаше да издържа и щях да се намеся още когато Нериф тръгна да отсича любимите ти дървета — добави Гивок.

Аниор изтръпна за миг от болка. После се усмихна и каза:

— Хайде да се върнем в централата.

Диабата и рутезите приветстваха Аниор с радостни възгласи. Въпреки че според астралните представи той бе отсъствал за съвсем кратко време, всички се радваха на завръщането му. Когато първата еуфория мина, Гивок попита Аниор:

— Какво да правим сега с Нериф?

— Остави го засега. После ще се занимавам с него. Трябва малко да отпочина.

Остави ги и се премести в зоната за почивка. Излегна се в пространствен хамак и се заслуша в музиката на сферитите. Имаше нужда да помисли върху това, което се бе случило по време на този физически живот, но се почувства изтощен. Заспа дълбоко.

Събуди се и видя Тимон усмихнат до себе си, галейки нежно червения мъх на гърдите му.

— Какво има, Тимон? — попита Аниор, отдавайки се на приятното чувство.

— Нищо — отговори Тимон, — просто дойдох да видя дали си добре. Ти не се бе заключил в личната си зона. Видях, че скоро ще се събудиш, и почаках.

Аниор отново затвори очи. Заключи мислено зоната си и изведнъж пожела близостта му. Превърна се в онова момиче, образът на което се харесваше толкова много на Тимон, и протегна ръцете си към него. Той се усмихна щастлив и го прегърна.

Пренесоха се в зоната на любовта. Притиснати един до друг, Аниор се отдаде на ласките на Тимон и се отпусна в прегръдката му. Радваше се на любовта му, която бе толкова различна от тази на Сатара и въпреки това бе приятна. Със Сатара почти бяха прескочили тази начална фаза, много бързо бяха стигнали силното разтърсване, което откъсваше техните души от телата им. С Тимон трептенията в телата им се усилваха постепенно и това даде възможност на Аниор да се наслаждава на промяната, която ставаше с него. А после дойде и онова страстно желание и изключителното удоволствие.

Изтощен, Аниор лежеше в ръцете на Тимон на облак от розова мъгла. Чувстваше се спокоен. Имаше нужда от близостта на Тимон — тя му осигуряваше известно разстояние от Нериф. Сега вече можеше да мисли и за него. Тихо помоли Тимон:

— Недей да казваш на Нериф, че се любя с теб. Много тежко ще го приеме.

Тимон се засмя.

— Нямам намерение. Още ми се живее.

А после попита внимателно:

— Защо не се любиш с него. Знам, че го обичаш.

— Не мога — отговори горчиво Аниор. — Той е Делен като Сатара, но не го знае. Напомня ми за него, а не е същото. По-скоро бихме се наранили взаимно, отколкото да си доставяме удоволствие. С теб е различно.

— Вие наистина се наранявате — каза Тимон. — Това, което стана между вас на Аритан, не е случайно.

Аниор въздъхна.

— Ходих там, за да му дам възможност да ме нарани. Да изкара цялата омраза, която таеше заедно с любовта си към мен, там, във физическия свят. Но не предполагах, че тя е толкова голяма.

Аниор отново прегърна Тимон. Търсеше закрила в неговата сила. Тимон силно го притисна до себе си. Обичаше Аниор от деня, в който го видя да пристъпва към кораба му. В началото за нищо на света не би си го признал. Но сега беше щастлив, че можеше да предаде на Аниор чувството за сигурност, от което той се нуждаеше. Чувството, което Нериф не можеше да му даде, защото имаше по-малко сила от Аниор.

Тихо помоли Аниор да му разкаже за онази гора и двете му свещени дървета. Чувстваше, че омразата на Нериф към тях най-много го беше наранила.

Аниор му предаде тази история чрез очите си13.

— Не знаех, че ги ненавижда — тъжно добави на глас.

Тимон го погали нежно и въздъхна:

— Трябва да е страшно мъчно нещо да си Делен и трябва да е страшно хубаво.

Аниор се засмя:

— То е точно така.

Той се премести отново в зоната за почивка, а Тимон се върна в централата.

След като изпрати онази буря на селото и уби Дакид с мълния, Аниор очакваше Нериф в зоната за пристигане. Този път не му даде да почива в междинния свят. Чувстваше, че трябва да извади Нериф по-бързо от това състояние на транс. Наистина бе крайно време да се върне.

Малко се притесняваше от тази среща, но скоро установи, че притесненията му е трябвало да бъдат по-големи.

Нериф се появи на един хълм. Държеше се за главата и явно още не знаеше къде бе попаднал. Аниор бавно приближи. Нериф се огледа, видя го и извика:

— Таута, Таута!

Аниор за миг се стъписа, но после се усмихна. Каза:

— Здравей, Нериф!

Но Нериф го гледаше с разширени от страх зеници, полази на колене назад, посочи с пръст към него и отново извика:

— Таута, Таута!

След това изведнъж скочи на крака. Изглежда си бе спомнил нещо. Хвърли се към Аниор и го хвана за гърлото. Стискаше с все сила. Процеди през зъби:

— Хванах те най-накрая, гаден убиец такъв! Ще ми платиш за всичко, ще ми платиш за родителите ми, за баба и дядо, за сестрите и братята ми и най-вече за Рида!

От това стискане на Аниор естествено нищо му нямаше, но силната омраза на Нериф го шокира и той се откъсна от него и отстъпи назад.

— Стига, Нериф, вече не си във физическия свят. Не ме ли позна?

Но Нериф отново се нахвърли върху него. Удряше го с юмруци, дереше го с ноктите си. Последното вече болеше и Аниор го отблъсна. Направи пак опит да го вразуми.

— Нериф! Опомни се! Та аз съм Аниор!

— Аниор? — За миг Нериф се смути. Изглежда отново нещо си спомни. — Да, ти си Аниор. И ти си Таута. Ти ме изпрати там долу на Аритан. Ти го управляваш. Тези изригвания и бури са все твоя работа.

Нериф се разхождаше нервно напред-назад. Аниор имаше чувство, че е рано да се радва, че той най-накрая го позна и си спомни къде е. И това чувство не го излъга.

Изведнъж Нериф се обърна към него и го погледна право в очите. Аниор остана поразен от злобата в тях.

— Ти си най-жестокият дявол, който някога е съществувал. Аз толкова те обичах, а ти ми се отблагодари, като уби през физическите ми живота най-любимите ми хора.

Обърна му гръб и се премести в зоната за почивка. Там се заключи в лично пространство и не го напусна няколко денонощия.

Гивок много се тревожеше за него. Бе наблюдавал какво стана в зоната за пристигане. Аниор все се надяваше, че щом си почине малко, Нериф ще се опомни. Накрая не издържа. Трябваше да направи нещо.

Премина през преградата на заключената му зона14. Нериф седеше пред образа на къщата, която си бе построил като Воег, и гледаше с отсъстващ поглед пред себе си. Аниор седна на камък срещу него и изведнъж осъзна, че сигурно прилича страшно на статуята, която Воег бе издялкал.

Нериф повдигна глава. В очите му имаше повече тъга, отколкото омраза.

— Хареса ли ти да живееш във физическия свят? — попита Аниор малко провокативно.

— Исках да избягам от теб — отвърна Нериф хладно, — но ти никъде не ме остави на мира.

— Нямаше как, Нериф. Ти имаше задача, а тя бе свързана с мен.

— Щях да я изпълнявам и без да убиеш любимите ми хора.

— Такава е била съдбата ти, Нериф — отвърна Аниор тъжно, — не съм се целил специално в тях.

— Може и така да е — каза Нериф и се облегна назад на къщата. — Но аз успях да те намразя там. И сега не мога да намеря обичта си към теб.

Аниор погледна тъжен пред себе си и каза тихо:

— Не, Нериф, ти не там ме намрази. Намрази ме още тук. Там само го прояви. Но би трябвало да си спокоен сега. Успя в края на краищата да ми отмъстиш.

— Как така съм ти отмъстил?

Аниор погледна учуден Нериф и чак тогава разбра, че Нериф нито веднъж не бе намекнал за последния си живот. Той просто отказваше да си го спомня и изтласкаше спомените за него някъде надалеч. Не желаеше да бъде конфронтиран с това, което бе направил.

Колкото по-скоро той преработеше тези събития, толкова по-добре.

— Помниш ли — започна Аниор — как умря в последния си живот? И защо?

Нериф скочи от мястото си и се заразхожда нервен напред-назад.

— Не, не помня.

— Аз те убих с една мълния — напомни му Аниор. Стана и спря Нериф, като го хвана за раменете. — Помниш ли защо?

Нериф го погледна с широко отворени от страх очи. Искаше да се отскубне, но Аниор го държеше здраво. И тогава рухна, рухна отведнъж. Хвърли се на колене, обви се в червен облак, покри лицето си с ръце и изстена:

— Аз отсякох твоите дървета, любимите ти дървета и убих онова невинно момиче.

Аниор го издърпа нагоре и го прегърна. Нериф се притисна треперещ до него. Разкъсваше се от самообвинения.

— Как можах да го направя, как можах?

Аниор нежно го погали и отговори тихо:

— Защото ги ненавиждаше, Нериф. Защото ги обичах повече от теб.

Нериф се откъсна от него и с обвиняващи очи попита:

— Защо не ме спря тогава? Защо допусна това?

— Опитах се — отговори тъжно усмихнат Аниор, — но не успях да те спра.

— Не е възможно да не си успял! Оттук ти всичко можеше да сториш. Можеше още тогава да ме убиеш!

Аниор го погледна и отвърна меко:

— Оттук да, Нериф. Само че аз не бях тук.

Нериф го погледна объркан. Попита със слаб от кошмарното предчувствие глас:

— Не беше тук? Къде беше тогава?

— Бях на Аритан.

Нериф се залюля. Той седна обратно на пейката пред къщата и погледна Аниор с изплашени очи. Шепнеше:

— Къде на Аритан? Като какъв човек?

Аниор не отговори веднага. Виждаше, че Нериф се досеща вече какво наистина бе станало. И виждаше, че той много тежко щеше да преживее истината. Но нямаше как да крие това от него. Той трябваше да узнае цялата истина за себе си.

— Живеех в селото ти. Бях момичето Ю.

Въпреки че Нериф вече се бе сетил за станалото, той изкриви лицето си от ужас. Скочи на крака и цялото обкръжение изведнъж рухна. Отново край Аниор се появи познатият площад с изгорелия пилон в средата. Нериф стоеше пред него и шепнеше без глас:

— Аз те изгорих на клада, аз те изгорих заедно с любимите ти дървета. Аз съм бил най-големият и отмъстителен злодей. И сега ти вече можеш да ме мразиш.

Той се сви до пилона и потъна в червена мъгла. Аниор се изпълни с жал, клекна до него и го прегърна. Шепнеше тихо и топло на Нериф:

— Не те мразя, обичам те толкова, колкото и преди. Имаше нужда да разтовариш този товар от сърцето си и го направи. Сигурно много ти е тежал. Но сега всичко вече е наред, всичко е наред.

Успокояваше го като малко дете. Галеше го, докато Нериф не заспа от изтощение. После поседя край него и промени обстановката. Не искаше Нериф да се събуди до стълба на своя позор. Изгради един пясъчен плаж с безкрайно и тихо море. След това се оттегли.

На следващия ден Нериф пристигна в централата и попита Аниор с каква работа да се заеме. Привидно се бе оправил. Но му предстоеше още едно изпитание — да се срещне с Тимон. Аниор за миг се зачуди дали не трябва да го подготви за тази изненада и тъкмо искаше да започне, когато Тимон се появи и попита:

— Да раздвижа ли полюсите?

Бяха решили да променят малко направлението на магнитната сфера, за да пренасочат миграцията на птиците.

Нериф се обърна и замръзна от изненада. Лицето му се вкамени. Аниор не виждаше какво друго да направи, освен да ги представи един на друг:

— Нериф, това е новият ни отговорник по глобалните промени в системата. Тимон, това е главният координатор. Мисля, че се познавате, и се надявам, че ще си сътрудничите добре.

Тимон протегна дружески усмихнат ръката си към Нериф.

— Надявам се, че ще ми простиш, че тогава те нараних.

Но Нериф не пое тази ръка. Стискаше ръцете си в юмруци и след това рязко се обърна и изчезна.

Гивок, който стоеше наблизо, се изсмя:

— На Нериф май му дойде много в последно време. Имаше истински късмет, Тимон, че не се нахвърли върху теб.

Тимон погледна малко тъжно ръката си и въздъхна. Аниор се усмихна:

— Ех, Тимон, да видиш как е, когато не искат да приемат протегнатата ти ръка. Но после добави сериозно:

— Не успях да предупредя Нериф. Май че трябва пак да поговоря с него.

— Не — каза Тимон. — Това е мое задължение и аз ще се опитам да се разбера с него.

Той последва Нериф в зоната за размисли. Гивок погледна Аниор разтревожен и попита:

— Няма ли да е по-добре да не ги оставим сами?

— Остави ги — отвърна Аниор, — хубаво е, ако успеят да се оправят без наша помощ.

Нериф се разхождаше в зоната за размисли, ядосан и огорчен. Значи Тимон нахално се бе възползвал от поканата на Аниор и той, естествено, го бе приел в стремежа си да му помогне. И му бе възложил една от най-важните работи в системата. Преди това тези неща Аниор решаваше заедно с него. Чувстваше се пренебрегнат и изместен.

Някой поиска да го види. Нериф даде разрешението ядосан. Слисан, погледна Тимон. Точно него не би очаквал да види сега. Но скоро учудването му премина във възмущение.

— Искам да поговорим — каза Тимон, леко смутен.

— Няма за какво да си приказвам с теб — отсече Нериф.

— Разбирам, че не се зарадва особено да ме видиш — продължи Тимон, без да обръща внимание на отговора на Нериф. — Аз искрено желая да се сприятеля с теб, но най-напред искам да ти се извиня.

Нериф го погледна яростен. Извика:

— Не разбра ли, че не искам да говоря с теб? Не ми трябват твоите извинения. А приятелството ти още по-малко. Махни се оттук.

Но Тимон не се махаше. Стоеше със сериозно лице и не мърдаше. Само гледаше Нериф спокойно в очите.

Нериф не издържа. Нахвърли се върху него, хвана го за раменете и го раздруса с все сила. Извика му в лицето:

— Махни се, гаден използвач такъв. Ако тогава не те бяхме победили, ти сега щеше да съсипеш тази система, както съсипа много други. А сега си намерил друг начин да постигнеш целта си. Аз никога нямаше да ти позволя да стъпиш в нашето царство, още по-малко бих ти позволил да работиш тук. Не знам с какво си омаял Аниор, никога не бих ти се доверил.

Тимон внимателно се откъсна от Нериф и отговори спокойно:

— Знам това, Нериф. И не знам как да ти докажа, че не искам да съсипвам системата ви и че не съм гаден използвач. Не искам от теб да ме обичаш. Само искам да ми дадеш възможност да докажа, че заслужавам доверие така, както Аниор ми го даде.

— Аз не съм Аниор! — Нериф ядосан заснова напред-назад. Кроткото държание на Тимон го объркваше. Искаше да се бие с него, както на Аритан искаше да се бие с Таута. Това неочаквано сравнение го смути. Напомняше му за собствените му грешки и за това, че Аниор и на него бе простил. Изведнъж се почувства слаб. Погледна Тимон и го помоли уморен:

— Моля ти се, остави ме сега.

Тимон като че ли бе разбрал какво става с него и изчезна, без да каже нищо повече.

Нериф се премести в зоната за почивка. Не беше готов да започне пак работа. Извика отново онзи морски пейзаж, който Аниор му бе завещал, седна с поглед, отправен в далечината, и потъна в червена мъгла.

Боар се отправи да се види с Кадор. В последно време често го посещаваше. Усмихна се. Нещата се бяха обърнали. Сега той се грижеше за Кадор. Но отношенията им силно се влияеха от отношенията между вторите им Аз. А те ставаха в последно време все по-обтегнати. След последните събития Боар не очакваше радостно посрещане от страна на Кадор. Предчувстваше, че отново щяха да се скарат.

Кадор го посрещна с лека усмивка. Радваше се на това внимание от страна на Боар, но знаеше, че причината за него бе собствената му слабост. Чувстваше се все по-зле. Самотата го угнетяваше. И дори Боар не можеше да я намали.

Отново му се искаше да се хвърли в прегръдката му и да поплаче. Едва се въздържа да не го направи наистина. Ядоса се на слабостта си и стана агресивен:

— Идваш да видиш колко съм зле ли?

Боар не се учуди от тази атака. Усещаше напрежението на Кадор. Усмихна му се и отговори:

— Идвам да видя дали си ми пак толкова ядосан.

— Не съм ядосан на теб — отвърна сърдито Кадор.

— Може би — отговори Боар, — но си ядосан на второто ми Аз. А с него сме като едно.

Кадор го погледна, смутен от прямотата, с която Боар постави въпроса. Естествено беше прав. Все повече ненавиждаше Аниор. И това му пречеше да изрази обичта, която изпитваше към Боар.

— Твоето второ Аз започна да се подиграва с моето. А ти искаш аз да не се ядосвам — каза Кадор.

Боар го погледна малко тъжен и отвърна:

— Аниор обича Нериф, знам го със сигурност. И никога не би се подигравал с него.

— А какво е това, което прави? — възмутен извика Кадор. — Праща го във физическия свят със задача, измъчва го там по най-жесток начин, докарва го до умопобъркване, докато Нериф не се натовари с огромни грехове, и накрая великодушно му прощава. Това за мен е чиста подигравка!

— Аниор даде на Нериф шанса да изживява чувствата си на физическо ниво, за да го спаси от самия себе си. Все някога Нериф щеше да избухне и последствията за него на астрално ниво щяха да бъдат много по-жестоки.

„За какво ли приказвам?“ — помисли си Боар. Кадор много добре знае това. На Кадор му бе мъчно за Нериф и това бе съвсем естествено. Той протегна ръка, за да погали леко Кадор. Можеше да му прати чувствата си на нежност просто по един лъч, но предпочете този вид за контактуване.

Кадор се смути от този жест на приятелство и се отдръпна.

— Да, но най-напред го доведе дотам! — продължаваше да се възмущава Кадор. — Нериф никога не би таял чувства на омраза, ако Аниор му бе дал шанс да изживее любовта си. И какво оправдание си е измислил! Уж не могъл да забрави Сатара! Това беше чисто лицемерие, защото се хвърли в прегръдката на онзи нехранимайко и престъпник Тимон още на третата им среща!

Боар отправи поглед в далечината. Как да обясни това на Кадор? И той остана в първия момент изненадан от лекотата, с която Аниор се отдаде на Тимон. Не би могъл да го направи само от съжаление към него, нищо нямаше да се получи между тях. Беше заобичал този теор още тогава, на Аритан, въпреки че сигурно не си даваше сметка за това. Аниор имаше странното качество да се влюбва във враговете си и да ги превръща в приятели. Тези, които му бяха приятели от самото начало, като че ли не му бяха достатъчно интересни.

Дори самият той попадаше в тази последна категория. Може би само обстоятелството, че нямаха право на по-голяма близост и се виждаха много рядко, поддържаше копнежа на Аниор към него? Би ли го обичал, ако се виждаха всеки ден, или би го намразил, както Веова намрази Сатара?

Кадор погледна учуден замисления Боар. Беше очаквал той да направи веднага опит да защити второто си Аз. Вместо това се натъжи. Внезапно чувство на жал и любов връхлетя Кадор. Защо се бе нахвърлил върху Боар? Та той за нищо не бе виновен и положението му не бе по-добро от неговото. Обичаше второто си Аз, а то остана недостъпно и се забавляваше с други. Още преди време Кадор се бе учудил как Боар не умира от ревност заради Сатара. А сега и този Тимон.

Протегна ръката си и го погали нежно. Боар се обърна усмихнат към него. И тогава просто се прегърнаха, обединявайки двете си сфери в една. Чувстваха, че винаги са били близки, че винаги са се обичали. Нещо ги бе разделило, а сега те отново ставаха едно.

Аниор се отправи на Аритан, за да посети гората си. Чувстваше се самотен. Седна на поляната и погледна тъжен пъновете на любимите си дървета. Протегна ръка да ги погали и видя, че и двете бяха изкарали отстрани тънки филизи със зелени листенца. Докосна ги леко с два пръста и чу песента на Боар и думите на Сатара. Скочи от радост, не знаейки как да я изрази. Щяха отново да пораснат! Спомни си думите на Боар, че всичко умира и се ражда отново. Нищо не беше загубено завинаги.

Щастлив, клекна и галеше нежно тези малки кълнове. После се върна и потърси Нериф. Трябваше да сподели радостта си с някого. Трябваше да го успокои, че не бе извършил непоправимо зло.

Намери го в централата. Работеше заедно с Тимон. Аниор се спря на известно разстояние от тях. Изведнъж усети, че може би ще сбърка, ако смята, че и Нериф ще се зарадва на тази новина. Нямаше ли само да му напомни за стореното, нямаше ли съществуването на старите му неприятели да предизвиква нова омраза? Не беше ли желанието му да сподели радостта си с Нериф проява на чист егоизъм?

Наблюдаваше тези двама, които бяха някога смъртни врагове и успяха да преодолеят неприязънта си със собствени усилия. И двамата имаха силни духове и право да решават сами съдбата си. Нямаха нужда от помощта на Аниор. По-скоро той имаше нужда от тяхната.

Аниор рязко се обърна и се премести в зоната за покаяние. Откога не я бе посещавал? Толкова ли бе безгрешен в действията си, че нямаше нужда да идва тук?

Седна и започна да анализира всичко, което бе правил от момента, когато пристигна на астрално ниво. Гледаше се отстрани и се харесваше все по-малко. Беше един самонадеян късметлия, мислел се за велик. Правеше се на бог, а бе далеч от силата дори на един теор. Възползваше се от любовта на приятелите си, а в замяна им създаваше само грижи и мъки. Дори сега, когато си правеше тази самокритика, той тайничко се надяваше някой от тях да дойде и да го увери колко не е бил прав за себе си и колко много го обичат. Чувстваше се толкова жалък, че искаше пространството под него да се отвори и да го погълне завинаги …

Никой не дойде — нито Нериф, нито Тимон, нито Боар. Аниор сам трябваше да излезе от дупката, която си бе изкопал. Струваше му големи усилия. Изправи се и видя, че отново бе пораснал15. Повдигна рамене. Преди да дойде тук, той щеше да се зарадва на този успех. Сега беше вече без значение за него. Отправи се в централата и се зае с работата си.

Ярка точка светна пред него и Аниор повдигна с радост и надежда глава. Но още преди тя да порасне и приеме образа на теор, той вече знаеше, че това не бе Боар. Учуден, изчака да види кой от горното ниво може да го потърси.

Когато позна Кадор, онемя от изненада. Никога не бе общувал с него. Познаваше го само от приказките на Боар и от общата среща на всички теори от този сектор на вселената при обединяване на Веова със Сатара.

— Здравей, Аниор — започна Кадор със студено изражение в това миловидно лице. — Тъй като Боар отказва да ти прави забележки, аз реших да се заема сам с тази работа.

Аниор се досети, че става дума за Нериф, и се приготви да чуе доста неприятни неща за себе си. Но бе спокоен. Не си представи, че някой друг може да го обвини повече, отколко той сам се бе обвинил.

Кадор метна дългата си права и руса коса назад и продължи:

— Държа се много лошо с Нериф. Боар все твърди, че го обичаш, но аз не мога да повярвам в това. Ти направо съсипа живота му. Никога не съм те обичал особено, но не предполагах, че можеш да бъдеш толкова гаден.

Аниор се учудваше на прямотата на Кадор. И с Веова имаше проблеми да се разбере, но те не бяха стигнали такава остра форма. Изглежда, тук имаше още нещо освен непоносимостта им като две „седмици“16. Чакаше Кадор да продължи.

— Нериф те обичаше от първия ден, когато те видя, и пожертва всичко за теб. Седеше край теб, когато ти бе пребит от Ханура, въпреки че тя можеше да го накаже жестоко. Никога не ти е досаждал с чувствата си. Кротко търпеше пренебрежителното ти отношение към него и все се надяваше, че някога ще забележиш колко те обича. Но ти предпочете общуването с две дървета пред него. И когато премести тях на Аритан, той погрешно възприе това като знак, че най-накрая ти се вразуми. Така се бе зарадвал, че не успя да разбере, че това за теб просто бе поредната пресметната стъпка за управлението на планетата. И те „изнасили“, както го определи Боар. И въпреки че това „изнасилване“ ти достави голямо удоволствие, ти го смачка жестоко след това. Отчаян, той търсеше спасение от теб на планетата, но там съвсем го довърши. Накара го да извърши недопустим грях. А после го изненада, като прехвърли част от най-отговорната му и интересна работа на този теор Тимон, който преди това жестоко го бе наранил в бой. Така ли му показваш колко много го обичаш?!

Аниор изслуша упреците на Кадор, без да го прекъсне. Нямаше с какво да се оправдае пред него. Мълчеше. Кадор не издържа и попита:

— Няма ли да кажеш нещо по този въпрос?

Аниор поклати глава и отговори:

— Няма какво. Ти си прав. Всичко беше точно така.

А след като помълча още малко, гледайки учуденото лице на Кадор, добави:

— Мога да те уверя само в едно. Въпреки всичко аз обичам Нериф и той знае това. Всичко това бе мъчително за него, но и му помогна. Помогна му да намери себе си, да увеличи силата си. Никой не може да напредва в развитието си, когато му е само леко и приятно. Като теор ти знаеш тези неща по-добре от мен.

— Обичаш го! А тръгна да се любиш с този злодей Тимон! Как в неговата прегръдка успя да забравиш Сатара, а в тази на Нериф не успя?

— Тимон вече не е злодей — отговори Аниор сериозно. — Той беше поредният нещастник, който изгоря във вашата система за справедливост. Все някой трябваше да се погрижи и за него.

— Голям самарянин си станал — ухили се подигравателно Кадор, — само не ми разправяй, че заради това се любиш с него.

— Не — отвърна Аниор усмихнат. — В крайна сметка ти ме обвиняваш главно в едно, че не съм се любил с Нериф. Странно. Би трябвало да се радваш на това. Иначе щеше да се измъчваш от ревност.

— Щастието на Нериф означава за мен повече от моето собствено! — отвърна Кадор мрачно.

Аниор се засмя:

— Ако беше така, отдавна трябваше да му се представиш и да му кажеш какъв е. Нериф не се нуждае от моята любов, той се нуждае от твоята!

Ядосан, Кадор се раздвижи пред Аниор. Отговори с повишен тон:

— Няма за какво да обсъждам тези неща с теб! Това си е лично моя работа.

— Да, прав си — отговори Аниор, повдигайки рамене, — твоя е. А отношенията ми с Нериф са моя.

Кадор кипеше от яд. Аниор учуден наблюдаваше тази реакция. Не бе очаквал толкова емоции в един теор. Но явно Кадор бе изваден от равновесие. Беше стигнал до някаква критична точка. Изведнъж Кадор се натъжи и тихо обясни:

— Не мога да си представя да се срещам с Нериф. Боя се от неговата реакция, а и от своята. Все мисля, че за Нериф е по-добре да не знае за мен. Поне няма да се измъчва от този копнеж, който аз изпитвам към него.

— Разбирам това — отвърна Аниор замечтан. — Но този копнеж носи и радост. А най-вече някаква сигурност, някаква стабилност, защото има някой, който винаги те обича и на когото винаги можеш да разчиташ. Въобще не съжалявам, че знам за Боар. Вече не мога да си представя живота без него.

Кадор го погледна и каза леко язвително:

— И аз.

Аниор замръзна от изненада. Знаеше, че Боар и Кадор са приятели, но Боар винаги го бе убеждавал, че отношенията им не са много близки. Нима това се бе променило? Струваше му доста усилия да потисне надигащата се ревност. Опита се да върне темата на разговора:

— Сигурен съм, че Нериф ще издържи на шока от една среща с теб.

— Може би — отговори Кадор, усмихвайки се. Стана му много приятно, когато видя как Аниор го ревнува заради Боар. Искаше да го подразни още малко: — Но не съм сигурен за себе си. А точно сега не искам още да се обединя с Нериф.

Намекът беше тънък, но Аниор го разбра. Стисна устни и отново успя да устои на порива да разпита Кадор за отношенията му с Боар. Само щеше да бъде наранен.

Обмисляше дали да не погоди номер на Кадор и да го задържи още малко, когато чу махане на големи криле. Съдбата му помагаше! Той очакваше Нериф, за да поговорят по работа. И сега той кацна зад Кадор и впери поглед в него.

Кадор се обърна изплашен. Двамата се гледаха онемели от изненада и зашеметени от чувствата, които възникваха помежду им. Аниор си спомни първата си среща с Боар и преживения тогава шок, от който едва не умря. За Нериф нямаше такава опасност, но те просто можеха да се слеят още сега. За да избегне това, Кадор се разпадна, сви се в точка и изчезна.

Нериф рухна на колене. Покри лицето си с ръце и се забули в облак от червена мъгла. Аниор го приближи и сложи приятелски ръцете си на раменете му. Стискаше ги нежно и го разтърсваше леко. Нериф постепенно се съвзе. Смъкна ръцете от лицето си и попита с треперещ глас:

— Кой беше това?

— Кадор, приятелят на Боар — отговори Аниор.

Нериф гледаше към далечните звезди и повтаряше, мълвейки:

— Кадор, Кадор …

Постепенно централата се изпразваше. Диабата и рутезите се оттегляха за почивка. Аниор се облегна уморен назад в пространствения хамак и затвори очи. Току-що бе завършило съвещанието по проблемите на осигуряване на достатъчна защита на Аритан от вредното въздействие на слънчевите изригвания, появили се отведнъж и излъчващи рентгенови вълни. Трябваше да променят състава на атмосферата на планетата. Тимон стана, докосна го нежно за ръка и каза:

— Почини си. Аз ще се заема с това.

Отиде до контролния пункт. Останал сам с Аниор, Нериф се обърна към него:

— Тимон много ти помага. Добре направи, че тогава му предложи да остане.

— Да — отговори Аниор. — Въпреки че се притеснявах от това как ти ще приемеш това решение.

— Не е имало нужда — отвърна Нериф усмихнат. — Вярно, в началото не ми бе много приятно, но бързо разбрах, че той не е чак толкова лош, колкото си го представях.

— Така и не разбрах как успяхте да се споразумеете — попита Аниор.

— Ех, нека това си остане между нас. — Нериф се ухили. След кратко мълчание попита вече сериозен: — Ти го обичаш, нали?

— Не знам — отговори Аниор, отваряйки очи и поглеждайки към звездите над тях. — Чувствам се някак спокоен с него.

— Намерил си рамото, на което можеш да се облегнеш — отвърна Нериф.

Спокойният му глас, без нотка на тъга и ревност в него, изненада Аниор. Откакто Нериф бе видял Кадор, той стана много замислен и обикаляше с отсъстващ поглед. Трудно се концентрираше дори върху работата си. А техните взаимоотношения бяха станали много спокойни. Не го преследваше вече. Беше открил истинската си любов, въпреки че може би още не го съзнаваше напълно.

Аниор се протегна и погали приятелски гърба на Нериф. Съчувстваше му и донякъде му завиждаше. Намираше се в най-хубавия период — когато си влюбен и още нищо не знаеш за обекта на своята любов, когато хиляди въпроси те измъчват. Реши да му помогне:

— За Кадор мечтаеш, нали?

Нериф тежко въздъхна, но после учуден повдигна глава.

— Откъде знаеш?

Аниор се засмя:

— Беше зашеметен, като попаднал в първообразуващ вихър.

— Никога не съм виждал по-красиво и по-мило същество — измънка Нериф за оправдание. А после попита с надежда: — Не можеш ли да ми разкажеш още нещо за него?

— Нищо не знам за него — отговори Аниор. Дори малкото, което знаеше за Кадор, нямаше право да му каже. — Чул съм от Боар, че му е приятел. Виждал съм го до този момент само веднъж, когато ме издигнаха на тяхното ниво.

— И за какво бе дошъл този път?

И това не можеше да каже на Нериф. Забави се малко с отговора. Не искаше да го лъже. Отговори тихо:

— Съобщи ми нещо за Боар и ми се скара, задето съм се отнасял зле към един от подчинените си.

Нериф го погледна учудено. Не продължи да пита. Разбра, че Аниор не искаше да влиза в подробности. Но се досещаше за кого може да е станало дума и това много го смути.

Спомни си чувството на силно привличане, на желание да се претопи в Кадор. Никога не бе изпитвал нещо подобно. И вълната от нежност и любов, с която той го заля. А после бе усетил чувството му за паника, болката му и изключителното му усилие да си тръгне. Оттогава Нериф не можеше да мисли за друго освен за този теор с вид на красиво момиче. Знаеше, че е влюбен, но най-много го смути увереността му, че и Кадор го обича. Как един теор ще обича един обикновен диабо?

Поглеждайки замечтаното и тъжно изражение на лицето на Нериф, Аниор се натъжи. Искаше да му помогне, но се боеше да повтори същото, както със Сатара. Не го плашеше ново наказание от страна на теорите, плашеше го реакцията на Нериф, ако му съобщи, че е Делен и че Кадор е второто му Аз. Добре помнеше реакцията на Сатара, когато разбра за връзката си с Веова. За малко щеше да полудее. А Нериф далеч нямаше силата на Сатара.

Разчитайки на добрите комбинативни способности на Нериф, той все пак се реши да му даде шанс сам да открие истината за себе си.

— Знаеш ли защо тогава бях наказан да стана диабо?

— Беше свързано с внезапното преминаване на Сатара на горното ниво — учуден отговори Нериф. Никога не бе разбрал как такова очаквано събитие може да доведе до това жестоко наказание.

— Да — отвърна Аниор, — но не знаеш защо го е направил. Сатара много се измъчваше, че не може да разбере причините за обтегнатите си отношения с Веова. Тогава му казах, че е Делен, и той беше толкова шокиран от тази новина, че просто избяга при теорите. После едва го успокоиха, а аз бях наказан, защото нямах право да му съобщя това.

Аниор се изправи, пожела на Нериф приятна почивка и отиде да види докъде бе стигнал Тимон.

Нериф седеше дълбоко замислен, с поглед вперен пред себе си. Защо Аниор му разказа това сега?