"Записки от една голяма страна" - читать интересную книгу автора (Брайсън Бил)

От глупав по-глупав

Преди няколко години една организация на име Национален фонд за хуманитарни науки проведе изпит за 8 000 американски ученици от по-горните класове и откри, че голям брой от тях не знаят… ами не знаят нищо.

Две трети от тях нямали представа кога е била Американската гражданска война и кой президент е написал обръщението от Гетисбърг. Почти същият брой не могли да разпознаят Йосиф Сталин, Уинстън Чърчил и Шарл де Гол. Една трета от тях мислели, че Франклин Рузвелт е бил президент по време на Виетнамската война и че Колумб е отплавал за Америка след 1750 година. Четиридесет и два процента от тях, и това е любимият ми факт, не могли да назоват нито една държава в Азия.

Винаги подхождам с известно съмнение към тези проучвания, тъй като знам колко лесно би било да хванат и мен самия натясно. („Проучването заключи, че Брайсън не може да разбере елементарни инструкции за сглобяване на домашно барбекю и че почти винаги неволно измива и предното, и задното стъкло, докато завива“.) И все пак в наши дни е налице една празнота на мисълта, която е трудно да пренебрегнем. Този феномен днес е известен на широката публика под наименованието „Затъпяването на Америка“.

Самият аз го забелязах за първи път преди няколко месеца по един телевизионен канал наречен „Канал за времето“, когато метеорологът каза: „В Олбани днес наваля дванадесет инча сняг“, след което оживено добави, „това е около един фут“.

Не, това всъщност е един фут, глупак с глупак нещастен.

Същата вечер гледах документален филм по канал „Дискъвъри“ (без да подозирам, че ще имам възможността да гледам същия този документален филм по канал „Дискъвъри“ до шест пъти на месец за вечни времена), когато разказвачът произнесе напевно: „Вследствие на вятъра и дъжда Сфинксът се разрушил с три фута в продължение на само триста години“, след което направи пауза, а после сериозно добави:

„Това е с по един фут на век“.

Разбирате ли какво имам предвид? Понякога човек има чувството, че цялата нация е взела приспивателно и ефектът от него все още не е преминал. Това не е просто едно необичайно, случайно отклонение. Случва се през цялото време.

Наскоро прелитах над страната с „Континентъл Еърлайнс“ (за която предлагам мотото „Не съвсем най-лошата авиокомпания“) и един Бог знае защо четях писмото от президента на компанията — онова, което публикуват на първата страница на рекламното списание на всяка авиокомпания; онова, в което обясняват как постоянно се стремят да подобрят нивото на предлаганите услуги — явно като карат всички пътници да сменят полети на летището в Ню Уарк. Е, та в това писмо се разказваше за току-що проведеното сред клиентите проучване за това как да бъдат удовлетворени техните нужди.

Това, което клиентите искали, съгласно проницателната проза на господин Гордън Бетюн, президент и главен изпълнителен директор на компанията, било: „чиста, безопасна и надеждна авиолиния, която да ги откарва до дестинацията им заедно с багажа им“.

Господи! Чакайте да си взема лист и химикалка! „С багажа“ ли казахте? Ей!

Не ме разбирайте погрешно. Дори и за секунда не съм си помислил, че американците са по природа по-глупави или мозъчно ограничени от който и да било друг. Просто на тях ежедневно им се осигуряват условия, които им спестяват нуждата да мислят, така че те са загубили този си навик.

Това може отчасти да се отдаде на така наречения от мен синдром „Лондон, Англия“, следвайки установената вестникарска практика във водещите новини едновременно да се уточняват и държавата, и града. Ако, да кажем, „Ню Йорк Таймс“ публикува репортаж за общите избори във Великобритания, в надслова на статията ще бъде изписано „Лондон, Великобритания“, така че никой читател да няма нужда да се замисли: „Лондон ли? Чакай сега, това в Небраска ли беше“?

Животът на американците е изпълнен с интелектуални патерици от този сорт до една наистина смайваща степен. Преди няколко месеца един от журналистите на „Бостън Глоуб“ написа статия за неволно създадени нелепи реклами и обяви — неща от сорта на един надпис в „Оптика“: „Преглед на очите, докато чакате“, а след това внимателно обясни какво не е наред с всеки един от тях. („Естествено, че ще е трудно да ви прегледат очите, ако вие не сте там“).

Беше мъчително, но не и необичайно като явление. Само няколко седмици по-късно журналист от „Ню Йорк Таймс“ направи почти същото нещо, написвайки есе на тема забавни лингвистични недоразумения и след това обясни всяко едно от тях по отделно. Например спомена, че един негов приятел през цялото време си мислел, че текстът на Бийтълс бил „момичето с колита преминава“6, а след това злорадо поясни, че истинският текст на песента е… Но вие не се нуждаете да ви обяснявам, нали?

Идеята е да се спести на широката публика нуждата да мисли. Изцяло. Винаги. Наскоро бях помолен от едно американско издание да напиша забележка, отнасяща се до Дейвид Нивън7 под предлог, че „той е мъртъв и мислим, че някои от нашите млади читатели не знаят за него“.

О, да, естествено.

При друг случай, когато споменах за познат във Великобритания, който посещаваше държавно училище, един американски учен ми заяви: „Но аз мислих, че във Великобритания нямате щати“8.

— Имах предвид „държавен“ в малко по-широкия смисъл на думата — като в нация-държава.

— Тоест искате да кажете публични училища?

— Не, защото във Великобритания публичните училища са всъщност частни училища9.

Последва дълга пауза.

— Шегувате се.

— Това е всеизвестен факт.

— Чакайте да видя дали съм ви разбрал правилно. Частните училища във Великобритания се наричат публични училища?

— Правилно.

— А тогава как се наричат частните училища?

— Държавни.

Последва друга дълга пауза. „Но аз не мислех, че във Великобритания има щати“.

Но нека да приключим с последната глупост, изказана до момента. Това е отговорът, даден от Боб Доул на въпроса каква е същността на неговата предизборна кампания.

— Същността е бъдещето — строго отговори той, — защото натам сме тръгнали.

Това, което ме плаши, е че той е прав.