"Реквием за една мръсница" - читать интересную книгу автора (Райнов Богомил)

ОСМА ГЛАВА

Този път служебната квартира е друга, макар че ако човек не се взира много внимателно, би могъл да я вземе за същата. В тая квартира неугледната тежка мебел е тапицирана в синьозелено, докато в предишната беше не помня каква. Май че пак синьозелена.

— Те вече те следят — усети ли ги?

— Още от първия момент — отвръща с едва сдържано самодоволство Боян. — И двамата са толкова непохватни.

— Можем веднага да ги обезвредим, но рискуваме да издадем присъствието си.

— Излишно е да се безпокоите — забелязва момъкът. — Те са не толкова по реалните действия, колкото по разиграването на роли. В най-лошия случай ще се стигне до размяната на няколко юмрука. Познавам ги много добре.

— Юмруците също не са желателни. Изобщо — гюрултията под каквато и да било форма. Трябва просто да им се изплъзваш и да ги пращаш за зелен хайвер, когато, разбира се, е наложително.

— Не бойте се, добре съм усвоил похватите ви.

Това е хубаво, че е добил известна самоувереност. Без малко самоувереност нищо не става, стига само да не се превишава нормата.

— Този Апостол ми се вижда опасен тип. Има понякога вид на екзалтиран.

— Той е просто фантазьор. Пълен откачалник. Пепо е по-опасен. Перверзно момче.

— В какъв смисъл?

— Ами той не прави разлика между добро и лошо. Ама никак, разбирате ли, никак! Ако му кажат „Иди удари ножа на оня човек и му вземи парите“, готов е да го направи, стига да е сигурен, че няма да го хванат. И ще го направи не от жестокост, а така, защото за него няма разлика между добро и лошо. На времето, преди да затъне в наркоманията, знаете ли за какво мечтаеше?

— Нямам понятие.

— Да избяга на Запад. Ама защо, мислите?

Той ме поглежда, сякаш чака да отговоря, макар да знае, че и по тоя въпрос съм пълен невежа.

— Един ден ги слушам да се разправят с Апостол: „Да работиш, да бъдеш полезен… — вика Апостол. — Да работиш и нищо повече… А пък аз не искам да работя, а де! Искам да живея ей така, както ми се живее. Да живея, без да принасям полза.“ А Пепо: „Така можеш да живееш само на Запад“. „И там не може — вика Апостол. — И там трябва да принасяш полза.“ „Там поне можеш да станеш гангстер“ — казва Пепо — „Не искам да ставам гангстер“ — отвръща Апостол. „Аз пък искам. Най-много това искам… Америка… страната на неограничените възможности… особено за един гангстер. Има банки, има автомати, има подземен свят… страната на неограничените възможности.“

— И откога у него такива мисли?

— А, той от малък си беше такъв. Само поразии правеше. Колко бой е изял… Може би затова постепенно стана по-предпазлив. Пепо е реалист. А оня е фантазьор. Също като Дон Кихот и Санчо Панса. И на вид са такива: Апостол — като върлина, а Пепо — дребен и набит.

— Този, Апостол, откога го познаваш?

— Ами че той живее в кооперацията срещу нас. От дете го зная. В един клас сме учили.

— И той ли беше като Пепо?

— Не. Не бих казал. По моему той не е лош, а по-скоро…

— „Едно нещастно същество“ — подсказвам.

— Именно. В по-долните класове го смятаха за глупака на класа, а когато взе да расте нависоко и да става като върлина, му се смееха на боя, а понеже и той бе остър в езика и не им прощаваше, постоянно ставаха спречквания и постоянно някой му подхвърляше „Растеш за сметка на акъла си бе, крачун“ или „Баща ти е бил пиян, кога те е правил“.

Боян ме поглежда, за да провери не ми ли досажда и не става ли прекалено обстоятелствен. Този момък, който в началото ми се бе сторил толкова мълчалив и затворен, всъщност обича разговора и изглежда достатъчно впечатлителен, за да стане журналист, макар че аз нищо не разбирам от журналистика и нямам понятие какво точно се изисква за такава професия…

И понеже седя спокойно отпуснат на овехтялото синьозелено канапе, младежът продължава:

— Ако питате мене, Апостол не беше глупав, но умът му се движеше само в една посока, в посоката на фантазиите, и затова седеше по време на час като отнесен и учеше уроците си пет за четири, и учителите трябваше да го подпират с патерици, за да го избутат някак си до дипломата… Колкото до баща му, не знам дали го беше правил пиян, но това не е изключено, защото баща му, откакто го помня, вън от службицата в учреждението имаше само две занимания — да се тътре с пазарската чанта по бакалниците и да седи в кварталната кръчма пред чаша гроздова. Той никога не беше пиян, само че никога не беше и трезвен, и тоя живот го караше като муха без глава, и единственото, дето беше успял да си извоюва в тоя живот между заповедите на началството и заповедите на жена си, бяха няколкото междучасия в кръчмата, всяко от което траеше по една ракия…

— А майката?

— И тя не бе цвете. Апостол наричаше майка си „държанката на баща ми“, защото тя не му беше истинска майка и защото не можеше да я понася, както и тя — него. Но ако Апостол беше с ръст на баскетболист, тя пък имаше данни за тежка атлетика и когато той сполучеше да я вбеси с острия си език, и когато тя успееше да го сгащи в някой ъгъл, започваше така да го млати, че господ да му е на помощ. Тя и оная муха без глава всъщност бяха законно омъжени, както си му е редът, с подписи в райсъвета, с медицински и всичко останало, но това не пречеше на Апостол да я нарича „държанката на баща ми“, а понякога да употребява вместо „държанката“ и една по-силна дума, защото той лично смяташе брака за недействителен, тъй като никой не бе искал неговото разрешение. Така че той отказваше да я приеме за родител и отвръщаше на наставленията й с безочливата си усмивка и с по някоя обидна дума, а тя го млатеше и аз бях напълно в течение на техните семейни отношения, защото Апостол, както ви казах, живееше насреща, и то точно в етажа под нас, и аз можех да наблюдавам през отворения прозорец как шампионката по атлетика размахва в ъгъла юмруците си, докато горкият Апостол опитва да се измъкне някак под мишниците й. Той обикновено издържаше на бой, но веднъж, изглежда, мащехата прекали и наистина го вбеси, загдето Апостол докопчи с дългата си ръка най-близкия стол и го строши на късове в главата на шампионката. А когато грамадата се олюля, той я подкрепи с една ръка, за да не падне, а с другата я удари в лицето. После повтори и потрети и продължи да я удря, за да си отмъсти за всички загубени мачове, и когато тя се свлече на земята, продължи да я блъска с дългите си крака, додето не се умори. Сетне прибра в един оръфан куфар няколко стари дрехи и няколко стари книги — тогава той още четеше книги — и напусна квартирата. За него това не бе кой знае какъв проблем, понеже само месец му оставаше до постъпването в казармата. А додето излезе от казармата, нещата се промениха, понеже шампионката се помина. Не от побоя, разбира се — тя бе твърде здрава, за да рухне от един стол и от няколко хилави ритника, а много по-късно от съвсем невинен грип. Нали знаете, бабаитите понякога им стига един грип, за да идат на кино, докато хилавите издържат и на двойна бронхопневмония.

— Апостол? Доколкото знам, той не се е държал зле в казармата.

— Възможно е. Но знаете ли какво ми каза, когато го пуснаха? „За каторга се бях приготвил, Бояне. И да беше каторга, по-лесно щях да я изтърпя. А те бият на съзнателност и на колективност и на разни такива… Ужас… Съзнателност и колективност, разбираш ли?“ „Че какво от това?“ — „Е как какво, бе? Ами че аз, като ме гледаш така, виждаш ли ме съзнателен и колективен? Че аз, когато другите маршируват, ми се иска да седна насред улицата, и когато пеят, не мога да отворя уста, а млъкнат ли, иде ми да зарева, соло да зарева, разбираш ли?“ Ето, това си е Апостол — все на контра и само на контра, защото още от малък си беше на контра с другите.

— Е да, но не живее сам, а поддържа цяла компании около себе си.

— Защото си въобразява, че той е шефът. Всъщност никой не го брои сериозно за шеф, обаче той си мисли, че е шефът. И смята даже, че в самото му име е скрито предсказание. Понеже е Апостол.

— Доста хора носят това име, без да са апостоли на нещо — забелязвам.

— Така е. Но той смята, че е апостол. „Апостолът на наркотика“ — такова прозвище си е измислил. И ако сега страда, то е, защото очакваше компанията да нараства, а тя се разпада…

— А имаше ли шансове да нарасне?

— Ако питате мене — никакви. Младежите от квартала ни избягват, и ние ги избягваме, и изобщо изолацията е пълна.

— Майка ти как е? — сменям темата.

— Все така. Просто страшно е да я гледа човек. Ако я видите само как наднича от стаята си, щом чуе да влизам, как подава глава с тия разрошени коси и това мъртвешко лице, и тия ужасни очи…

— Даа… И ти й помагаш, като заделяш по нещо от ампулите, дето ги намираш в пощенската кутия…

Той ме поглежда неловко. Сетне промърморва:

— Ако знаехте само как вика, когато остане без морфин… Вика и стене и не може просто да се побере в кожата си…

— Затуй трябва да иде на лечение.

— Недейте! Това съвсем ще я убие.

— Чакай — спирам го. — Досега ти си искал всичко сам да оправиш и затова си хлътнал в тоя батак. Решил си, че си сам на тоя свят… и в това ти е грешката. Защото не си сам — запомни го!

Поглеждам го настойчиво, сетне произнасям с друг тон:

— Питах където трябва и се оказа, че може да й се помогне. Не става дума за Курило или нещо от тоя род, а примерно за една спокойна светла стая, малко морфин за началото, после — още по-малко, а сетне вместо морфин — дестилирана вода, додето дойде време да спестим и водата.

— Но тя… тя още като чуе…

— За това не бери грижа. Няма да чуе и изобщо има си начин всичко да стане, както му е редът.

И понеже той още се колебае, подхвърлям:

— А даваш ли си сметка какво ще се случи, ако някой ден твоите приятели решат да ти пратят не ампули с морфин, а с нещо друго?

— Нима допускате…

— Допускам го и още как! Те са го правили вече тоя номер, нищо не им пречи да го повторят. Особено след като решат, че операцията може да приключи и че се налага да заличат дирите. Те не могат да се грижат за снабдяването ти до дълбока старост. А един наркоман, останал без морфин, се превръща в голяма опасност. Защото за тях ти си наркоман, ако не си го забравил.

Една седмица по-късно. Юни се е оказал топъл и слънчев точно според календарното разписание, но в тая ранна заран още е приятно прохладно и аз подир ободрителна доза кафе излизам от дома си и заставам на тротоара в почти отлично настроение.

Новото такси москвич, което са ми пратили, се появява иззад ъгъла, намалява ход и плавно спира до бордюра.

— Накъде ще обичате? — пита шофьорът, след като се настанявам до него.

— Накъдето щете.

— Как така? — поглежда ме учудено човекът.

— Искам да кажа, че не държа на посоката — уточнявам.

— Но аз държа — възразява той, като продължава да ме гледа с недоумение. — Нали трябва да впиша нещо в тефтера…

— Тогава пишете каквото и да е. Например Централния затвор.

— Шегувате се — промърморва оня.

— С такива работи като затвора шега не бива — произнасям поучително. — И тъкмо там е грешката ви, господин Коко.

Господин Коко, когото най-после мога да наблюдавам отблизо, е вече в края на младостта, но с все още запазена сладникава хубост на кинозвезда от епохата на немия филм. Зад тая почти женствена хубост обаче вероятно е скрита здрава нервна система. Той дори не мигва пред многозначителния ми намек и само промърморва:

— На един таксиджия му се случва да има работа с всякакви хора, но да ви кажа, за пръв път срещам скица като вас.

— Вярвам ви — кимам. — Ако бяхте ме срещнали по-рано, отдавна вече нямаше да се радвате на свободата.

И като се извръщам рязко на седалката и се облягам на волана, произнасям тихо, но твърдо в лицето му:

— Добре, нека спестим километража. Можем и тук да поговорим, още повече разговорът ще бъде къс: темата, както вече се сещате, са вашите рейсове от пощенската кутия на Касабова до гражданина Стоян Станев.

Така, както съм се извърнал и съм сложил ръка на кормилото, аз просто съм блокирал хубавеца в ъгъла до прозореца. Но този физически натиск е дребна работа пред натиска, упражнен от горната фраза. Коко се опитва да каже нещо, обаче само безшумно отваря и затваря уста като риба на сухо.

— Чакам да чуя мнението ви върху посочената тема — подканям го, без да повишавам тон. — И моля ви, не се опитвайте да отричате, да извъртате и изобщо да ми губите времето, защото цялата ви куриерска дейност е неопровержимо документирана.

Променям позата, за да дам възможност на Коко да си поеме дъх и за да мога да извадя от джоба няколко снимки, получени вчера заедно с текущата справка за действия на гражданина Коста Щерев.

— Един малък спомен от момента при отваряне на кутията — обяснявам, като му подхвърлям едната снимка. — И още един спомен от срещата ви с посочения Станев. Вие го разхождате всеки понеделник, нали? Взимате го от различни места и в различен час, но денят е винаги същият, нали? Пропускате другите граждани, но него никога не пропускате да го вземете, нали? Защото поверителният материал му е нужен, пък и вие не държите твърде да го разнасяте в джоба си, нали?

Сервирам му сам всичко това, което всъщност би трябвало да чуя от него, понеже искам да скъся диалога и нямам време за губене. Той ме слуша с облещени очи и с такова напрежение, че дори бакенбардите му леко щръкват нагоре, а постепенната промяна в израза на лицето му подсказва, че диалогът наистина ще бъде кратък.

— Всичко това е вярно — размърдва той пресъхналите си устни. — И съвсем не мисля да го отричам. Не разбирам само какво престъпление съм извършил.

— Не разбирате? А какъв е бил, според вас, смисълът на това ваше куриерство? Пренасяне на любовни писма?

— Във всеки случай на лична кореспонденция.

— За лична кореспонденция господин Станев си има лична пощенска кутия. Дори две кутии: едната — в къщи, другата — в Централната поща.

— Това за кутията в пощата от вас го чувам. Той ми каза, че получава писма, които не иска да стават известни на семейството му, и понеже е стар клиент…

— А, вие го знаете като клиент… Аз пък мислех, че сте съученици от гимназията.

— Вярно, съученици сме — отстъпва бързо Коко. — Но отдавна не бяхме се виждали. Животът ни раздели…

— Нищо, сега пак ще ви събере. Сещате се къде.

— Но аз наистина не знам…

И този същото.

— И какво като не знаете? Смятате, че това тутакси ви оневинява? Налага се да ви разубедя: знаете или не, вие сте извършили тежко престъпление и ще си понесете отговорността.

Той ме поглежда, обаче мигом отмества очи и изразът му става съвсем подтиснат.

— При това позволете да ви кажа, че позата ви на наивник няма никакви шансове за успех. Изключителната предпазливост, с която сте действували, свидетелствува, че сте знаели много добре каква рискована работа ви е поверена.

— Такива бяха нарежданията на Станев.

— Не се съмнявам. Но вие не сте дете и знаете, че такива нареждания няма да се дават, ако се касае за невинна лична кореспонденция.

Той отново се готви да възрази нещо, ала аз го изпреварвам.

— А нощните ви тайни посещения до вратата на Дечев?

— Кой Дечев?

— Този същият, шафнерът от вагон-ли.

Репликата е хвърлена малко напосоки, но както се и надявам, попада на място. Защото Коко мълчи, а в подобна минута мълчанието е най-добрият знак за съгласие.

— Така че запалвай мотора и тръгвай!

— Къде? Към Централния ли?…

— Засега — не. Ще ти дам известна пауза. В случай, че проявиш малко разум, разбира се. Карай към бюрото на авиокомпанията.

— Вие идвате във връзка със заминаването на делегацията за СИВ? — запитва Станев, като ме поглежда без особен интерес.

Това е мъж с масивно телосложение, за когото този малък модерен кабинет изглежда прекалено тесен и крехък. Имам чувството, че ако натисне по-силно металическото бюро или ако се облегне по-непредпазливо на бледосивата стена, всичко ще се разлети на парчета.

— Не идвам за СИВ, а за нещо друго, пак служебно — пояснявам, като показвам картата си.

Станев хвърля безучастен поглед върху документа и прави лек жест с едрата си здрава ръка:

— Разполагайте се…

— Бих предпочел разговорът да се състои в моя кабинет — отвръщам любезно. — И по възможност — веднага. Работата е бърза.

— Щом е така…

Той измъква предпазливо едрото си тяло иззад бюрото и поема шапката си от закачалката. Една подробност, неподходяща може би за годишния сезон, но напълно подходяща за напредналата фаза на оплешивяване, в която се намира темето на Станев.

— Кола имате ли? — питам.

— За жалост — не. Според мене, няма нищо по-удобно от обществения транспорт.

— Изцяло споделям мнението ви. Аз също дойдох с такси.

Той го зърва това такси още щом отваря вратата на агенцията, но нито мускул не трепва по четвъртитото му, грубо одялано лице. Заемаме места на задната седалка, давам адреса и Коко потегля при пълно мълчание от страна на всички присъствуващи.

— Чакай тук — нареждам на шофьора, когато стигаме сградата на съответната служба.

Спътникът ми не дава вид да е чул фразата. Въвеждам го в учреждението и го напътвам към съответния кабинет, който не е моят кабинет, но за момента ни е предоставен за пълно ползуване.

— Разполагайте се… — казвам, за да му върна гостоприемството.

Той сяда бавно на един стол, след като предварително го оглежда критично. Столът не е нещо особено, обаче се оказва издръжлив и само жаловито изскърцва.

— Имам чувството, че и двамата с вас използуваме едно и също такси — забелязвам, като се настанявам зад бюрото. — Което, разбира се, не може да се каже за кутията на Касабова, дето вие сте пълен господар.

Той не отговаря, а само ме гледа с израз на безучастие и на леко отегчение.

— Изобщо не смятате ли, че прекалено сте обсебили една област, която би трябвало да бъде монопол на пощенската администрация? Коко… Касабова… Шафнера Дечев…

Той продължава да седи срещу мене, безмълвен и непревзимаем с това масивно четвъртито туловище. У тоя човек всичко е четвъртито и някак ръбесто — челото, широката брада, раменете, едрите ръце с къси пръсти.

— Имам чувството, че не ме слушате — избъбрям добродушно.

— Слушам ви най-внимателно — отвръща най-сетне човекът-шкаф. — И ще продължавам да ви слушам. И мисля, че до края ще бъде все тъй: вие ще говорите, аз ще слушам.

— Ето тук се лъжете — подхвърлям все тъй добродушно. — Вие не сте стар, макар че ви викат Стария, обаче сте достатъчно зрял, за да прецените, че ще се наложи да заговорите.

— Не допускам — поклаща бавно голата си ръбеста глава Станев. — И за да не се отегчаваме взаимно, мога да ви обясня защо не го допускам.

— Ще бъда благодарен да чуя.

— Вие донякъде сте попритиснали, а донякъде сте и окуражили ония тримата, като сте им обещали навярно смекчаване на присъдата. Това си е в реда на нещата. Мене обаче трудно ще успете да притиснете, а не разполагате и с нищо, което бихте могли да ми обещаете.

Той потупва леко бюрото с масивната си ръка, сякаш да провери здравината му, и допълва:

— Доколкото мога да съдя по прозрачните ви намеци, вие се готвите да ми окачите най-тежкото обвинение. А за такова най-тежко обвинение се дава и най-тежко наказание. Не искам да засягам въпроса, доколко това обвинение е основателно. Но съвсем очевидно е, че след като сте си втълпили да го поддържате, аз нищо добро не мога да очаквам от вас. А когато един човек не може нищо да обещае, той нищо няма и да получи.

— Съвсем логично — признавам. — Само че вашата логика е логика на търговските сделки. А ние тук не правим сделки. Това — първо. Второ, разсъжденията ви дори от търговска гледна точка не са напълно издържани. Аз може би няма да ви предложа нищо. Обаче и вие не сте в състояние да ми дадете нищо. Защото всичко, което бихте казали, с изключение на някои малки подробности, не само ни е вече известно, но е и съответно доказано, документирано, протоколирано и пр. Следователно сделката се очертава като нищо срещу нищо. Нищо срещу нищо — това в края на краищата може би не е печалба, обаче и не е никаква загуба за вас.

— Загуба е — възразява спокойно Станев. — Загуба на някой и друг месец живот. Защо да ви скъсявам следствието и процедурата? Човек винаги иска да поживее малко повече, та дори и това „малко повече“ да е още един ден.

— Вие наричате това живот? Да живееш в очакване на най-тежкото наказание?…

— Минутка! — той вдига лениво четвъртитата си длан. — Аз съвсем не съм убеден, че ще успеете да скалъпите нещо що-годе убедително за процеса. Ония тримата може да са ви надрънкали доста работи, но каквито и да са тия работи, те не могат да имат особена тежест.

— Да, доколкото техните показания осветляват само едната страна на аферата: въпроса за канала. Ние обаче имаме пълни сведения и за другата страна: характера на сведенията, прехвърляни по канала.

Изваждам от чекмеджето пачка снимки и небрежно ги хвърлям през бюрото към Станев:

— Това са факсимилета на секретните материали, които вие сте получавали и предавали на Томас.

Той дори не взема снимките, само бегло ги поглежда, но имам впечатлението, че восъчното му лице е станало изведнаж още по-жълто, доколкото това е възможно.

— Вие не можете да докажете, че такива именно материали са били поставяни в кутията на Касабова, а от там — прехвърляни на мене.

— И тук се лъжете. Това също е вече доказано, документирано и протоколирано въз основа пълните признания на човека, който е заснимал тия материали и е оставял копията у Касабова. Става дума за оня момък, Боян Ангелов.

Истински шкаф. Нито един мускул не трепва по лицето му, но жълтовосъчният цвят вече бие към пепеляво.

— Когато към тия факти се прибавят и показанията на другаря Раев, който ще идентифицира секретните документи, веригата ще се затвори напълно.

— Искате да кажете — примката около врата ми — произнася с нотка на мрачен хумор Станев, — и с това щедро обещание в ръце вие идвате да искате нещо от мене?…

— Както сам виждате, ние няма какво да искаме освен някакви дребни подробности, защото което ни е нужно, вече си го имаме. А за дребните подробности аз съм готов да ви заплатя с нещо не съвсем дребно: да ви оставя още известно време на свобода при условие, че ще се въздържате от всякакви лудории.

— Да ми позволите да се прибера в къщи?

— В къщи или в бюрото, изобщо да продължите обичайния си живот, включително и нелегалната дейност.

Той размисля известно време, като леко потупва масата с късите си пръсти.

— Прибавете към салдото и туй — казвам, за да му помогна в размислите, — че при добра воля и примерно държане от ваша страна и изобщо, ако не ме карате да ви тегля с кука признанията от устата, не е изключено тежкото ви наказание да не бъде от най-тежкия вариант.

Станев мълчи още известно време, сетне тупва решително бюрото с лапата си и отсича:

— Добре. Съгласих се.

— И така, господин Томас, — произнасям вежливо — вашата мрежа работи безукорно. Ангелов заснима секретните документи, намиращи се в бюрото на Раев, и ги поставя в кутията на Касабова. Коко ги отнася на Станев. Станев ги предава на маникюристката на вашия помощник Бенет. А Бенет ги поставя на масата ви и козирува. Само че по силата на един абсурд, или по-точно по силата на правилата, с които се води нашата игра, в резултат на цялата тази безукорна работа вие не получавате нищо повече от въздух под налягане. Защото и Ангелов, и Касабов, и Коко, и Станев работят вече не за вас, а за нас.

Томас не казва нищо.

— Подир сериозния си провал в Африка вие сте дошли тук, господин Томас, с твърдото намерение да се реабилитирате пред шефовете си. Вие сте успели да надушите, че в ръцете на Раев се намират строго секретни документи, свързани с дейността и проектите на СИВ, и сте изработили доста ефикасна система за проникване до тия документи. Един голям удар, нали, господин Томас, който тутакси би ви издигнал в очите на вашите шефове и би ви осигурил по-нататъшна блестяща кариера. Само че вие сте действували малко рисковано и сте решили да играете на всичко или нищо. А ето че сега играта е приключена и резултатът е малко повече от нищо. Резултатът е пълна катастрофа, край на кариерата ви, а може би и нещо по-тежко.

Томас и този път не отговаря, и то по причини от чисто техническо естество: той отсъствува от кабинета ми.

Аз обаче имам сериозното намерение да видя все пак някой ден този господин, разбира се, не тук, а нейде другаде. Затова не е излишно да преговоря репликите си. И тъкмо се готвя да продължа, телефонът иззвънява.

„Честит рожден ден“ — чувам гласа на Маргарита.

— Ти ме смайваш, скъпа — възклицавам. — Аз самият отдавна съм забравил кога ми е рожденият ден.

„Желая ти всичко, което ти сам би си пожелал.“

— Това трябва да се ознаменува — отвръщам. — Не рожденият ден, а фактът, че някой все пак се е сетил за него.

Така че привечер ние с Маргарита се озоваваме на терасата на ресторанта, за да ознаменуваме горепосочения факт.

— Ослепителна си…

— Занасяш се.

Макар и не чак ослепителна, тя изглежда наистина твърде добре в лятната рокля с благородни есенни тонове, а обувките на висок ток са възстановили донейде тая стройност, която пълнотата отдавна се опитва да наруши.

Вечерята този път минава без гарнитури от спомени и излияния и дори критичната фаза на десерта и кафето не предизвиква опасни обрати в разговора.

— Един малък коняк?

Маргарита поклаща глава:

— Предпочитам да се разходим.

Аз лично бих предпочел един малък коняк пред една дълга разходка, но не си позволявам волността да възразя.

Тръгваме по бул. Руски, който в тая съботна юнска вечер е значително по-оживен от необходимото, и Маргарита ме хваща подръка, и ние се движим така сред навалицата на безгрижната младост, една вече не съвсем млада двойка, която обаче не мисли още да се предава.

— Ти май днес навършваш четиридесет и четири — забелязва дамата, отгатнала, както обикновено, мислите ми.

— Изчисленията ти са безпощадно точни.

— За мъжа това още не е възраст — успокоява ме тя.

— Чул те господ. Във всеки случай като гледам тоя млад свят наоколо…

— …Изпитваш кротко чувство на завист — допълва Маргарита.

— Там е, че не изпитвам чувство на завист. Усещам се стар, но не изпитвам чувство на завист.

— Струват ти се прекалено празноглави, за да им завиждаш…

— Не. Струват ми се твърде различни от това, което аз съм бил, и не изпитвам желание да бъда като тях.

— Е да, когато младостта си отиде, остава утехата на мъдростта.

— И това не е. Нямам никакво самочувствие на мъдрец.

Тя не възразява и ние минаваме край паметника на Цар Освободител, за да навлезем в алеята под гъстата листовина на кестените, ярко зелени и странни в сиянието на електрическите лампи. Вървим един до друг, всеки потънал в себе си, и аз не знам за какво мисли тя, но моите мисли ме връщат към годините на младостта, когато цялото ми имущество бяха полувоенните дрехи и тежкия парабелум на кръста и когато се живееше тъй леко, макар никога да не знаех дали ще доживея до следващата нощ. Връщам се към тая отминала младост и се мъча да проумея какво толкова скъпо има в нея, та не бих я разменил с младостта на тия наоколо, какво толкова хубаво, освен че е била моя младост.

Стигаме до парка, чийто вход е тъй разширен и благоустроен, та вече е престанал да съществува, и след като се промъкваме не без мъка през навалицата и суетнята около езерото, поемаме бавно по една алея, значително по-тиха и здрачна, осветена само тук-там от студеното сияние на самотен флуоресцент.

— Да седнем, ако искаш — предлагам, когато стигаме до една празна скамейка.

— Не искам тук. Не помниш ли, че ей там насреща се разделихме някога…

— Какво значение? Щом раздялата не е била окончателна…

— Окончателна беше… И ти го знаеш много добре.

„Нали пак сме заедно?“, бих могъл да възразя, но това изведнаж би тласнало разговора в опасна посока. И ние отминаваме мълчаливо мястото на скръбния спомен, на тоя стар шлагерен мотив за разлъката, и продължаваме нататък — към значително по-безлични в емоционално отношение алеи.

— Тук можем да седнем — предлага по едно време Маргарита.

Скамейката наистина е празна, вероятно защото е ярко осветена от белия конус на флуоресцента. Насреща в сянката е значително по-оживено. Две двойки по братски са си разделили скамейката и се прегръщат в двата й края. Ние обаче невъзмутимо се разполагаме в бялото сияние, защото нямаме намерение да се прегръщаме. Само това ни липсва, да седнем да се прегръщаме.

— Знаеш ли — произнася по едно време Маргарита, — ти се оказа прав, когато говореше, че вместо да мисля за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мисля за хубавото, което може да дойде.

— Тъй ли? — запитвам недоверчиво, защото, когато един комплимент идва от нейна страна, той едва ли е истински комплимент.

— Да. И хубавото наистина дойде.

— Под каква форма?

— Под формата на петдесетгодишен мъж, добре запазен, сериозен и с отлично служебно положение. Накъсо казано — моят шеф.

— Радвам се за тебе — избъбрям не твърде уверено.

— Вчера беше нещо неразположен и ме извика у дома си да му занеса някакви книжа. Изпрати колата да ме доведе, прие ме, облечен в изряден тъмносин халат, въведе ме в уютния хол и вместо да вземе книжата и да ме отпрати, предложи ликьор и кафе.

„Всъщност аз не съм на смъртно легло — призна той — и спокойно бих могъл сам да дойда до управлението, но си позволих да ви повикам тук, понеже, искам да ви кажа две думи, които — боя се — биха прозвучали доста нелепо в обстановката на служебния кабинет.“

— Аз, естествено, веднага се сетих какви ще са тия две думи, защото на няколко пъти бях улавяла красноречивите му погледи, но това с нищо не намали удоволствието на сюрприза. Едно любовно признание в края на краищата винаги е нещо по-приятно от кафе с ликьор, особено когато си стигнала до известна възраст.

— Трийсет и три години не са възраст за жена като тебе — възразявам галантно.

— Мерси… Но да се върнем към хубавото. И така тия две думи се оказаха същите, които подозирах, с тая разлика, че не бяха две думи, а прецизна и изчерпателна мотивировка, и шефът започна с констатацията, че отдавна съм му направила впечатление, но че той не е от хората, използуващи служебното си положение за сантиментални придобивки, и че в същото време се е старал да се въздържи от нещо по-сериозно, поради голямата вече дъщеря, с която живеел след развода си и която вероятно би приела болезнено един негов брак. Тъкмо вчера обаче тая същата, и впрочем единствена негова дъщеря, била споделила намерението си сама да встъпи в брак, и това вече разкривало пълна възможност за неговия собствен брак, така че не бих ли се съгласила да взема участие в споменатото начинание като един от партньорите на въпросния брак. Изобщо думата брак се споменаваше твърде често, а това е една действително приятна музика почти за всяка жена.

— Ти по-добре знаеш — произнасям уклончиво.

— Аз, естествено, отговорих, че съм поласкана, но че начинанието, като всяко сериозно начинание, изисква сериозно обмисляне и че при всички случаи това обмисляне следва да включи и една малка подробност — моите две деца.

„Но за тях, доколкото знам, се грижи вашата леля…“ — забеляза шефът, разкривайки с тая фраза, че всъщност обмислянето той вече го е извършил, и то върху основата на сериозна информация.

„Да, обаче те все пак трябва да живеят с мене.“

„Това действително е проблем — призна шефът. — Но струва ми се, не бива да драматизираме нещата. Най-правилно ще е дори да ги оставим на първо време така, както са си били. Аз ще издействувам да запазите сегашната си квартира, за да бъде тя използувана от леля ви и децата, а вие ще можете да живеете и при мене, и при тях, додето обмислим радикалното разрешение.“

„А смятате ли, че тая междинна ситуация ще продължи дълго?“ — позволих си да запитам.

„Страхувам се, че не — засмя се той. — Аз съм човек на привичките, но в края на краищата отстъпвам. И изобщо, ако решим основния въпрос, въпроса за брака, сигурен съм, че ще намерим приемливо решение и на всички останали въпроси.“

Маргарита ме поглежда и подхвърля:

— Отстъпчив човек, нали?

— Ако беше толкова отстъпчив, едва ли би се развел с първата си жена.

— Не. Там работата е била по-различна. Доколкото знам, първата му жена е била наистина една трудно поносима красавица.

— Възможно е. А какви други достойнства има освен отстъпчивостта?

— Нали ти казах! Добре запазен, сериозен, с отлично служебно положение. Мога да добавя още: възпитан, работлив, бих казала дори човек, който не знае нищо друго вън от работата.

— И как е името на това съвършенство?

— Раев.

— Светът е малък! — въздъхвам. — Да не говорим за София…

— Познаваш ли го?

— Не лично, но съм чувал за него. Взимам си ирониите назад. Наистина сериозен човек. Честито!

— Струва ми се, че малко избързваш с честитките — промърморва Маргарита. — Аз всъщност нямам никакво намерение да се омъжвам за него. Изобщо ще подмина и този път хубавото.

— Защо?

— Ами по девет причини. И първо, защото не ми изглежда хубаво.

— На тебе наистина е трудно да ти се угоди.

— Не съм толкова мъчна. Но мисля, че отнапред мога да предвидя диагнозата на неуспеха. Един наистина сериозен човек, тъй вдаден в работата, че не е разбрал как годините са минали. И ето го, че се е сепнал и е усетил жаждата по жена, тая жажда на презряващите мъже, почти болезнена, понеже е съчетана със страха от невъзвратимото. А после, естествено, жаждата бързо ще мине и той ще се прибира в къщи след работа, за да чете вестници в мое присъствие и за да внася своя дял в общото мълчание, или да проверява домакинските сметки, или да ме пита, изпълнен с мрачни подозрения, какво съм правила през тоя половин час между излизането си от фризьорката и прибирането си в къщи.

— Наистина е трудно да ти се угоди — повтарям. — Боя се, че твоят модел за бъдещ съпруг винаги е бил един невъзможен човек.

— Именно — кима Маргарита. — Един невъзможен човек. Съвсем невъзможен. Като тебе.

И добавя:

— Хайде да си вървим.

Омразният свредел продължително дълбае в главата ми. Сетне спира, а сетне отново и по-дълбоко се забива в тая моя нещастна глава.

Докопчвам в просъница телефонната слушалка, но чувам само сигнала за свободна линия. И едва тогава проумявам, че звънът иде от пътната врата.

— Какво?… Какво пак има?… — чувам до себе си сънливия глас на Маргарита.

— Всичко е наред, скъпа. Спи спокойно.

— Спокойно?… С тебе?… — промърморва жената и се обръща на другата страна.

Нахлузвам бързо панталона, защото звънецът продължава да настоява на своето. Отправям се към вратата и поглеждам бегло часовника: седем часът. Седем часът в неделя заран. Това може да е само някой от групата, и то по спешна работа.

Оказва се, че е Боян.

— Нали те предупредих да не идваш тук? — забелязвам сухо, като го пускам да влезе.

— Няма как, наложи се. Взех всички предпазни мерки — обясни развълнувано младежът.

— Тихичко! — прошепвам, като превеждам край спалнята госта, който едва ли се досеща, че там лежи една жена, която насмалко е щяла да му стане тъща.

Влизаме в кухнята и убеден, че тук вече може да вика, Боян произнася патетично:

— Всичко пропадна!

И се тръшва на стола.

— Добре — казвам, въпреки че очевидно нищо не е добре. — Успокой се, а сетне подробно разкажи какво е станало.

— Всичко пропадна! — повтаря момъкът.

— Възможно е. Но дори когато всичко е пропаднало, все пак остава някаква надежда.

И понеже той мълчи, добавям:

— Аз пък тъкмо се канех да ти честитя скорошния брак.

— И бракът пропадна — съобщава мрачно гостът.

— Браковете не пропадат така лесно — отвръщам скептично. — Но сега кажи за-другото.

— Ами то и едното, и другото отидоха по дявола все по същата причина…

— А именно?

— Нали вчера, както винаги, имах среща с Ана… И както винаги в събота вечер, мислех да спя у тях, защото трябваше да изпълня задачата. И ето че едва излизаме от „България“ и Ана ми сервира ново двайсет:

„Ще се отбием — вика — в «София» при моята тайфа. Тази вечер заминаваме за Боровец и се връщаме чак в понеделник заран. Какво ще кажеш за тоя сюрприз?“

— Казах, че е чудесно, разбира се, само че днес не мога, понеже в понеделник съм на изпит и утре целия ден трябва да чета.

„Глупости — вика Ана. — Ти ако досега не си се подготвил, утре и без туй нищо няма да свършиш. Недей само да ставаш лош и да ми разваляш празника.“

„Съжалявам, но не мога — казвам. — Ако утре не почета, значи да ме скъсат.“

„И какво, като те скъсат? Светът ли ще пропадне?“

„Ще пропадне стипендията.“

„Значи — вика — стипендията е по-важна от всичко? По-важна от дружбата ни, по-важна от мене…“

„Хайде сега — казвам. — Ще почнем да сравняваме хляба с любовта!“

„Не, ти просто си търсиш претексти — вика тя. — Сигурно си се уговорил нещо с оная, дебелата…“

„Не приказвай смешни неща — казвам. — Прояви поне малко разум. Ако толкова държиш на Боровец, върви сама. Ако пък искаш да идем двамата, почакай да си взема изпита.“

„Къде и как ще вървим двамата? — вика тая глезла. — В някой заслон ли? — вика. — И с оня претъпкан рейс? Момчетата са намерили коли, приготвили са вила и всичко това за мен го правят, а аз трябва да се отказвам в последния момент заради твоите капризи!“

„Не се отказвай. Върви. Няма да ти се сърдя“ — викам, като едва се сдържам да не я плесна.

„И ще вървя! Само че повече няма да ме видиш!“

— И закрачи надолу по булеварда, но, разбира се, достатъчно бавно, за да мога да я настигна. Само че аз не мислех да хуквам подире й, и тя разбра това и съвсем забави стъпки, обърна се и рече:

„Ще те чакам в «София» до шест. Ако не дойдеш до шест, вече никога изобщо не идвай!“

— И си тръгна. Тоя път — окончателно. Какво можех да направя?

— Добре, продължавай — казвам.

— Вечерта към единайсет се промъкнах до вилата и това, трябва да знаете, не бе много лесно, защото на всичко отгоре Пепо доста време беше по дирите ми, но аз успях да се откопча и стигнах до вилата и вътре навсякъде бе тъмно, така че успях без трудности да се добера до балкончето и да вляза в мансардата. Дръпнах както винаги пердето, запалих джобната лампа и приближих до бюрото, когато ненадейно лампата светна, ама не моята, а тая на потона и видях пред себе си Ана. Тя тъй безшумно бе влязла и бе натиснала електрическия ключ, че наистина ме стресна. Дръпнах се инстинктивно назад и за проклетия бутнах гипса, някакъв гипсов бюст на Сократ или на не знам кой си, дето бере праха на етажерката. Той се търкулна и изтрополя на пода, но за щастие не се счупи, а Ана прошепна, цялата бясна:

„Ще събудиш баща ми! Поне него пощади!“

„Смятах, че си заминала“ — рекох, като че ли нищо не е станало.

„Аз пък мислех, че учиш за изпит — върна ми го тя. — Но ти толкова си загрижен за хляба си, та си почнал да тършуваш из чуждите къщи.“

Преглътнах и само запитах:

„Откъде ще разрешиш да си отида? По стълбата или през прозореца?“

„Откъдето си дошъл — рече тя. — Стълбата е за порядъчни посетители!“

— И ми хлопна вратата. Върнах се в града и минах както винаги по Евлоги Георгиев, отключих кутията на Касабова, оставих там касетката, дето ми я дадохте, и намерих цяла опаковка ампули. Тръгвам към къщи и тъкмо завивам зад ъгъла, насреща ми излиза Пепо. Той както ви казах, не е глупак, и след като ме е изтървал, навярно е решил, че най-сигурното е да ме причака пред къщи и ме свари тъкмо с пакетчето в ръка, и аз, разбира се, търтих да бягам, а той — подире ми, и трябваше да обиколя целия блок и да изкача на един дъх стълбата, за да се откопча, и се откопчих само защото тоя ден бе ред на Пепо да ме брои и ако подире ми беше Апостол с неговите дълги крака, непременно щеше да ме на стигне.

Боян млъква, поглежда ме гузно и навежда очи:

— Изобщо всичко пропадна…

— Не е толкова трагично — възразявам. — Въпреки че гафът наистина се е състоял. Много нещо зависи от поведението на твоята Ана.

— Тя веднага ще издрънка всичко на татко си, тая глезла.

— Не вярвам. Нали сама ти е казала „Пощади баща ми“. Щом иска ти да го щадиш, и тя ще го щади. Освен туй не е изключено да не е разбрала истинската цел на посещението ти в мансардата.

— Смятате, че ме взима за обикновен крадец? — възкликва Боян. — Не разчитайте на това. Сто на сто съм убеден, че го каза просто за да ме обиди.

— Възможно е. При всички случаи, додето тя не е споделила с никого тая история, нещата още могат да се оправят.

— Вие сте истински оптимист. Завиждам ви — произнася момъкът с известно облекчение.

— Не съм смятал никога, че съм оптимист, а още по-малко — песимист. Старая се само вярно да преценявам нещата, което препоръчвам и на тебе. Когато преценяваш вярно нещата и когато знаеш правилно да реагираш, почти винаги стигаш до извода, че всяко положение си има изход. Не винаги, но почти винаги. А това съвсем не е малко.

— И баща ми ли мислеше тъй? — запитва ненадейно Боян.

— Ами че аз това, мойто момче, от баща ти съм го научил. Както и много други работи.

— Заедно ли бяхте, когато го раниха в крака?

— Заедно. Както винаги.

— Къде, на границата?

— Там някъде. Това бяха шепа бандити, извършили доста поразии на наша територия и вече готови да се изтеглят отвъд. Само че ние бяхме ги обградили и те бяха залегнали в падинката на билото на един хълм. Ние тримата, баща ти, Стефан и аз, вардехме изхода от едната страна на хълма и единственото ни прикритие беше някаква жалка китка от хилави акации, а ония тримата стреляха отгоре по нас и баща ти вече бе ранен зле, и Стефан — също, и изобщо имаше всички изгледи да ни видят сметката.

„Трябва да се прибяга до оня камък и да се хвърлят едно-две яйца в гнездото“ — рече баща ти.

— Той говореше в неопределено лице, обаче думите се отнасяха до мене, защото баща ти вече бе ударен в крака, а Стефан бе тъй лошо улучен, че изобщо едва ли щеше да се вдигне. И аз прибягах и им хвърлих две бомби, макар че и мен ме раниха в ръката, а после дойде подкрепление, но всичко вече бе свършило и Стефан издъхна още в джипката, а баща ти оттогава все си накуцваше по малко.

Момъкът не казва нищо и едва ли може да види в ума си това, което аз виждам, додето редя сухите безцветни фрази. Жалката китка от посърнали ниски акации, остатък от някогашен опит да се укрепят ронещите се склонове на хълма, и аз, залегнал между тия двамата, разкървавени и с бледи потни лица, и скалистия гръб на хълма, възлизащ нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под безцветното нажежено небе, и сухите зловещи изстрели на автоматите, и тънкото зловещо свирене на куршумите, и собствения ми дрезгав глас нейде тук, вътре в мен: „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“, и отново страшния хълм, този път смътен и безформен, защото вече бягам превит надве там, към каменното било, дето са се свили ония.

— Не знам защо, но все по-често се улавям, че мисля за него — чувам до себе си гласа на Боян.

„Мисли — отвръщам на ума си. — Нали все някой трябва да мисли и за него.“