Бренда ДжойсСлед невинността

ПРОЛОГ

Ню Йорк, 1890 година

— Софи, къде си?

Момиченцето се сви уплашено. Стисна упорито устни и не помръдна от ъгъла на стаята си, притиснато между облепената с весели тапети стена и леглото, твърде голямо за неговия ръст.

Дочуха се приближаващи стъпки.

— Софи? — Тонът на майка й беше остър, с нотка на досада. — Софи? Къде си?

Софи си пое дъх със стиснато гърло и в очите й бликнаха сълзи, когато вратата се отвори рязко и Сюзан се появи на прага. Само татко да беше тук. Само да не беше заминавал. Само да си дойдеше у дома.

— Софи! Идвай, когато те викам! Какво правиш? Имам да ти кажа нещо важно — изрече Сюзан с режещ глас.

Софи колебливо вдигна поглед към очите на майка си, които веднага се изпълниха с ярост, забелязвайки хартийката в краката й.

— Какво е това? — извика Сюзан и се наведе.

Грабна листчето, цялото в ярки и дръзки цветове. Дори възрастен не би се затруднил да различи фигурите в рисунката, която, макар и нахвърляна по детски, беше изненадващо жива и истинска. На картината можеше да се види един мъж, нарисуван в гигантски, героични пропорции, и едно много малко русо момиченце. И двете фигури бягаха — детето гонеше възрастния мъж.

— Виж се… каква си безобразна! — извика Сюзан, разкъсвайки рисунката на две. — И престани да рисуваш баща си… чуваш ли? Престани!

Софи отстъпи още по-назад в ъгъла. Не каза нищо. Искаше баща си. Така го искаше. Толкова й липсваше.

Нейният голям, красив татко, който винаги се смееше, винаги я прегръщаше, винаги й казваше колко много я обича и колко е добра и умна, и красива.

Моля те, татко, ела си у дома, помисли Софи.

Сюзан се опита да се успокои. Протегна ръка.

— Ела тук, миличка — каза тя, сега с доста по-мек тон.

Софи не се поколеба. Положи длан в ръката на майка си и тя я издърпа да стане.

— Софи — започна Сюзан, но спря нерешително. — Трябва да знаеш. Имам лоши новини. Джейк няма да се върне.

Софи отстъпи назад и се отскубна от ръката на майка си.

— Не! Той обеща! Обеща ми!

Красиво оформената челюст на Сюзан замръзна. В очите й блесна суров пламък.

— Той няма да си дойде. Не би могъл. Софи… баща ти е мъртъв.

Софи втренчи очи в една точка. Знаеше какво е смъртта. Преди няколко месеца умря котката и, Софи я беше открила вцепенена и неподвижна, с отворени, но невиждащи очи. Баща й… Нейният татко не можеше да изглежда така!

— Той няма да се върне — повтори твърдо Сюзан. — Мъртъв е. — Лицето й се сви в гримаса. — Точно каквото заслужаваше, ако питаш мене — измърмори тя неизвестно на кого.

— Не! — изпищя Софи. — Не, не ти вярвам!

— Софи!

Но беше прекалено късно. Софи излетя от стаята толкова бързо, колкото можеха да я носят подгъващите се крака. Хукна по коридора на огромната страшна къща, която баща й беше построил с толкова гордост за тях, къща, в която се бяха заселили едва няколко месеца, преди той да замине. Не може да е мъртъв! Беше обещал да се върне у дома!

— Софи, върни се! — изкрещя Сюзан.

Софи не й обърна внимание. Пред нея се изпречи мраморното стълбище. Нищо не я интересуваше, тя полетя по него, без да забавя стъпките си. Изтича по първото стъпало, после по второто. Едва когато загуби равновесие, разбра, че е трябвало да престане да тича много по-рано. Извика и падна. Търкулна се надолу по стъпалата като парцалена кукла с размятани ръце и крака и развята коса надолу и все надолу, докато най-накрая се приземи с тежко тупване на пода на долния етаж.

И остана да лежи там неподвижна.

Софи беше замаяна. Дали от падането, или от лошата новина за баща й — не можеше да определи. Малко по малко престана да й се вие свят и погледът й се проясни. Не помръдна. Татко е мъртъв. О, татко, изплака тя.

Усети непоносима болка в глезена и когато седна, болката толкова се усили, че бяла светлина премрежи погледа й. Тя помръдна и светлината изчезна, но не и болката. Но вместо да хване крака си, тя скръсти ръце на гърдите си и се сви на топка, избухвайки в плач.

— Госпожице Софи, госпожице Софи, добре ли сте? — Икономката тичаше към нея.

Софи погледна нагоре по стълбите към майка си, която стоеше мълчалива и неподвижна на площадката, два етажа по-нагоре, с побеляло лице и широко отворени очи.

Софи погледна към пода.

— Добре съм, госпожо Мърдок — излъга тя.

Майка й не я обича, а татко й е умрял… как ще живее по-нататък?

— Ударили сте се зле — извика госпожа Мърдок и се наведе, за да й помогне да се изправи.

— Ако се е наранила, сама си е виновна — каза студено Сюзан от горния етаж.

Хвърли втренчен поглед към Софи и се обърна.

Софи погледна към майка си и отново се разплака. Мамо, нараних се. Моля те, върни се. Но не я повика.

След като Сюзан си отиде, госпожа Мърдок я изправи на крака. Софи не можеше да стои на десния си крак и тежко се облегна на добрата икономка. Наложи се да прехапе устната си, за да не изпищи.

— Ще ви сложа да легнете и ще повикам лекар — каза госпожа Мърдок.

— Не! — извика Софи в паника. Сълзи потекоха отново по бузите й. Знаеше, че Сюзан ще се ядоса, ако тя наистина се е наранила, и беше сигурна, че ако си почине, болката ще отмине. И може би, може би, ако е добра, ако е много добра, ако спре да рисува и прави, каквото й казват, Сюзан ще я обича повече. — Не, не, добре съм!

Но не беше добре. И никога вече нямаше да бъде добре.