Братя ГримНай-главният

Някога на дъното на едно блато живеели дяволи. Един ден, докато старите дяволи си почивали, а малките дяволчета си играели на „Прескочи кобила“, изведнъж от средата на блатото избухнали огнени пламъци и се издигнал черен като катран дим. Когато димът се разсеял, блатните дяволи видели появилия се изпод земята непознат дявол.

— Как се казва това блато? — попитал новодошлият.

— Нарича се Дяволското блато — отговорили неговите обитатели.

— Значи съм попаднал точно където трябва — казал дяволът. — Името ми е Велзевул и идвам при вас направо от ада — праща ме самият цар на Мрака. Негово величество е недоволен от вас, защото работите много лошо. Колко дяволи живеят тук?

— Тринадесет — извикало едно от малките дяволчета.

— И всички до един сме болни от простуда — добавил най-старият дявол.

В същото време тринадесетте дяволи започнали оглушително да кихат.

— Ако работехте повече, нямаше да се простудите — строго отбелязал Велзевул.

— Условията, при които живеем, са твърде неподходящи — заоправдавал се най-старият дявол. — Тук е много влажно и макар че всички сме силно простудени, си гледаме добре работата.

— Къде работите? — попитал Велзевул.

— В града.

— Че къде е градът? — попитал Велзевул и се огледал наоколо. — Оттук нищо не се вижда.

— Ако подскочиш нагоре, ще го видиш — казал старият дявол и подскочил високо. — Ето го там!

Велзевул подскочил и видял града, който се разпростирал в долината: пъстрите покриви на къщите, пръснати на всички страни, и блестящия купол на църквата, която се издигала по средата.

— Е, как работите в този град? — попитал Велзевул.

— Работим като дяволи — отговорили в хор дяволите.

— Аз например вия в комина — казал един от дяволите и гордо се изпъчил.

— И какво от това? — попитал Велзевул.

— Какво от това ли? — обидено извикал дяволът. — Отначало вия като звяр, а после заплаквам като дете. — И той отметнал назад глава и започнал да плаче като дете, заливайки се в сълзи.

— А защо правиш това? — попитал в недоумение Велзевул.

— Как защо?! За ужас на хората! Дете в комина — нима това не е ужасно?!

— А пък аз… — понечил да се похвали друг дявол.

— Стига сте вдигали врява! — свъсил вежди Велзевул. — Кажете по-добре каква ви беше задачата.

— Да правим пакости на хората — отвърнали дяволите.

— И как се справихте с тази работа?

Дяволите замълчали, спогледали се и казали:

— Не се справихме много добре.

— Защо? — възмутил се Велзевул.

— Защото пакостите действат зле само на добрите хора, а на лошите изобщо не действат. Работата е там, че лошите хора са повече от добрите.

— Глупости! — извикал Велзевул. — Хубавата, истинската пакост трябва да подейства и на лошите хора. Кой в града е най-лош?

— Най-лошите в града са четирима — Орача, Обущаря, Ковача и Шивача.

— И какво им е лошото? — попитал Велзевул.

— Живеят много задружно — с огорчение казал старият дявол. — Толкова задружно, че просто са неприятни за гледане. От сутрин до вечер работят, а след работа се събират, за да хапнат и пийнат. Веселят се и пеят песни за вярното си приятелство.

— Как можете да търпите такова безобразие?! — извикал Велзевул. — Защо не направите нещо, за да ги скарате?

— Опитахме, но нищо не излезе — признали си дяволите.

— Ясно е, че с тази работа трябва да се заема аз — казал Велзевул. — Къде са те сега?

— Често се събират в дома на Орача — казало едно от дяволчетата. — Аз ще ти покажа пътя.

Тогава Велзевул и дяволчето полетели към града. Скоро те спрели върху покрива на една къща, близо до комина. „Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ — чули те весели мъжки гласове.

— Моля! — казало дяволчето и пуснало Велзевул да мине пръв, а после и то скочило в комина.

Като се спуснали до огнището, Велзевул проточил шия и надникнал в стаята. Там, около трапезата, от която се разнасял аромат на вкусни ястия, седели четирима мъже. Всеки от тях бил обгърнал раменете на другия и пеел от сърце весела песничка.

— Кой е Орача? — прошепнал Велзевул.

— Този, който подсвирква с два пръста — отговорило дяволчето.

Когато свършили песента, четиримата приятели станали и вдигнали наздравица за старото си приятелство. Щом изпили и последната капка вино, гостите си тръгнали, а стопанинът излязъл с тях да ги изпрати. В това време Велзевул изскочил от огнището, настанил се на трапезата и бързо се нахвърлил върху останките от храната.

— До утре, мили приятели! — извикал Орача, заключвайки вратата.

— До утре! — отговорили приятелите му.

— Е, това се казва приятелство! — чул глас зад гърба си Орача.

Той бързо се обърнал и видял пред себе си Велзевул.

— Кой си ти?

— Дяволът — отговорил Велзевул и се поклонил.

— Хайде де! Сигурно се шегуваш! — казал недоверчиво Орача.

— Моля, моля — изпъчил се Велзевул и за по-голяма убедителност в очите му припламнали зелени огънчета.

— Какво искаш от мен? — попитал Орача.

— Реших да променя начина си на живот. Омръзна ми все да проклинам и да мразя. Искам да погледна с други очи на живота. — И зелените огънчета в очите на Велзевул станали розови. — Моля те, научи ме на приятелство — казал той и паднал на колене.

— А с кого имаш намерение да се сприятелиш? — попитал със страх Орача.

— С моите другари от ада — отговорил Велзевул.

— Е, това е нещо друго — успокоил се Орача. — Само че как да ви научи човек вас дяволите?!

— Ти само сподели своя опит, а аз ще се постарая да го усвоя. Разкажи ми как започна приятелството при вас и как продължи по-нататък.

— Помня като сега как аз и моите трима приятели се срещнахме … — започнал да разказва Орача.

Като свършил, Велзевул попитал:

— Значи така дружите вие четиримата?

— Да, така — отвърнал Орача.

— А кой сред вас е най-главният?

— Никой.

— Как така? Без главен не може! Ето ние — дяволите — също си имаме един, който е най-главен. И ангелите също си имат.

— А при ангелите кой е най-главният? — попитал Орача.

— Господ, разбира се. Но какво да говорим за Господ или за дявола. Виж гъските, които летят — и те имат най-главен, който да ги води!

— Хайде, хайде, стига си дрънкал — намусил се Орача.

— Добре де! — рекъл дяволът. — Но трябва да ти кажа, че твоя хляб го ядат и Ковача, и Шивача, и Обущаря. Ти даваш хляб на всички и затова трябва да си най-главен сред тях.

— Хм — замислил се Орача. — Това, което казваш, е истина.

После седнал на леглото, свалил единия си ботуш и казал:

— Как не се сетих за това по-рано? — и свалил и другия си ботуш.

А в това време Велзевул и малкото дяволче били вече на покрива на къщата, в която живеел Шивача. Бързо се спуснали в комина. Велзевул излязъл от огнището, седнал важно на един стол в стаята и казал:

— Ето че вече няма да шиеш панталони! И хляб няма да има.

— Това пък защо? — попитал учудено Шивача.

— А кой ще сее без панталони? Без панталони животът просто свършва! Така че всичко зависи от теб, човече! Ти шиеш панталони за всички, затова си най-главният сред тях!

Шивача седнал на леглото и обул единия си ботуш.

— Как не се сетих за това по-рано! — рекъл той и обул и другия си ботуш.

След това дяволчето и Велзевул отишли при Обущаря и го убедили, че той е най-важният. Останал им само Ковача.

Доволни от свършеното, забързали и към неговата къща. Вмъкнали се през комина и го дочакали да се върне.

— Браво, браво! — извикал Велзевул и започнал да ръкопляска.

— Това пък какво е? — учудено попитал Ковача.

— Аплодисменти! — отвърнал Велзевул. — Защото твоят труд е най-тежък. Излиза, че ти си най-главният.

— Че каква ми е ползата от това?

— Първо… — започнал Велзевул.

— Само че говори по-силно, защото не чувам добре — казал Ковача.

— Първо!… — извикал Велзевул.

— Изобщо не те чувам! Изглежда, нещо е влязло в ушите ми — казал Ковача и тръснал глава.

— Казвам, първо! … — изкрещял Велзевул направо в ухото на Ковача.

— Първо, сега няма да можеш да се измъкнеш! — рекъл Ковача и хванал Велзевул за опашката.

Велзевул се ококорил от изненада, дръпнал се, но не можал да помръдне.

— И второ, няма да можеш да се измъкнеш — разсмял се Ковача. — И трето… А, ето че все пак успя да се измъкнеш — и погледнал опашката Ковача, която била останала в ръката му.

— Моля те, върни ми опашката! — завайкал се Велзевул.

— Няма да ти я дам — казал Ковача и размахал опашката.

— Не мога без опашка, скоро ще се женя — едва не се разплакал Велзевул.

— Нищо, ще си останеш ерген — отвърнал Ковача.

— Дори и да не се оженя, пак е лошо без опашка. Моля те, бъди човек и ми върни опашката. Ще ти служа вярно — обещал Велзевул.

— Съгласен съм — рекъл Ковача. — Ще ти върна опашката, ако изпълниш три неща.

— За една опашка да свърша три неща? — попитал през сълзи Велзевул.

— Иначе ще си останеш без опашка — отвърнал Ковача и свъсил вежди.

— Добре, добре, съгласен съм — изхлипал Велзевул.

— А къде да те намеря, щом ми потрябваш? — попитал Ковача и пъхнал дяволската опашка в джоба си.

— Трябва само да свирнеш и аз ще бъда при теб — едва промърморил Велзевул и се отправил към огнището.

— Точно в единадесет ще бъда при Орача! — извикал след него Ковача.

Точно в единадесет четиримата приятели се събрали да похапнат в дома на Орача. Седнали на трапезата, която била отрупана с най-вкусни гозби. Докато си похапвали сладко, никой не казал нито дума. Но ето че Орача се изпънал доволно на стола, погладил брадата си и рекъл:

— Мили приятели, отдавна дружим и сме неразделни, но досега не сме избрали най-главния помежду ни. А без най-главен просто не може. Дори и гъските имат главен, който ги води!

— Та нали до днес живяхме, без да имаме главен! — запротестирал Шивача.

— Да, живяхме без главен, но това не е правилно! — възразил Орача.

— Правилно или неправилно, предлагам да помислим и да изберем най-главния сред нас. И нека той да бъде най-достойният — рекъл Обущаря и се изпъчил.

— Точно така, най-достойният — казал важно Орача и целият се издул от самодоволство.

— Че какво има толкова да мислим? — скочил Обущаря. — Аз например правя обувки за всички вас…

— А чии са панталоните, които носиш? — прекъснал го Шивача. — Кой ги е ушил? Аз! А кой ти ги поправи, когато се скъсаха? Пак аз! Значи аз съм най-главният тук!

— Колко сте глупави всички! — извикал Орача. — А кой ви дава хляба, който ядете? Кой ви храни? Аз! Аз съм сял житото, аз съм го жънал, аз съм млял брашното и съм пекъл хляба! Той е мой и ничий друг!

Като чул всичко това, Велзевул се усмихнал самодоволно и потрил ръце.

— Ти какво мислиш? — попитали Орача, Шивача и Обущаря своя приятел Ковача.

Ковача допил виното си и рекъл:

— А какво ще стане, ако всеки върне на другия онова, което смята за свое?

— Как така? — попитали тримата в хор.

— Ами така — хляба — на Орача, дрехите — на Шивача, ботушите — на Обущаря, и желязото — на мен.

— Но това е чудесно! — възкликнал Орача. — И как да го направим?

— Няма да е трудно — отговорил Ковача и свирнал с два пръста.

И изведнъж станало… дявол знае какво! Ботушите започнали да се измъкват от краката на хората и да се струпват пред Обущаря, дрехите изоставяли своите собственици и долитали пред Шивача, хлябът и сладкишите падали от трапезите и се трупали пред Орача, а ножовете, вилиците, подносите и блюдата се събрали на огромна купчина пред Ковача. А четиримата приятели — каква гледка били само! Орача седял гол върху чувал с брашно и стотици хлябове, кравайчета, курабийки и сладкиши; Обущаря седял на купчина обувки и ботуши, съвсем гол, само с чифт ботуши на краката; облечен с всичко възможно, но съвсем бос, Шивача седял върху куп дрехи, а горкият Ковач, който също бил съвсем гол, едва се крепял върху острите и твърди железа, вилици, лъжици, подноси и блюда. Орача, Ковача и Обущаря треперели от студ, а Шивача пухтял от горещина и само потривал босите си нозе. Погледнали се четиримата мъже и прихнали да се смеят.

— Е, приятели — рекъл тогава Ковача, — още ли ще спорите на кого са хлябът, панталоните и ботушите?

— Нека всичко бъде както преди — казал Орача.

— А чий ще бъде хлябът? — попитал го Ковача.

— Мой — потупал се по гърдите Орача — и твой — потупал той Ковача по рамото, — и ваш — кимнал към другите двама. — С една дума, наш!

— Защо тогава спореше, че хлябът е само твой? — попитал Ковача.

— Защото ме подучи дяволът — отвърнал Орача, — и всичко се обърка!

— Е, както се е объркало, така ще се оправи — казал Ковача и свирнал с два пръста.

И всичко станало, както си било.

— Е, приятели — рекъл Ковача, — да пийнем за нашата дружба и за най-главното — общия ни труд.

В това време вратата леко се отворила и в стаята надникнал Велзевул.

— Какво искаш? — попитал го Ковача.

— Опашката — жално отвърнал Велзевул.

— О, съвсем бях забравил! — казал Ковача, извадил дяволската опашка от джоба си и му я подал.

После Орача, Ковача, Обущаря и Шивача седнали около трапезата и запели с цяло гърло веселата песничка за старото си и хубаво приятелство.

Ала вратата отново се отворила и Велзевул отново направил знак на Ковача.

— Какво искаш още? — прошепнал Ковача.

— Дали не ти се намира случайно някоя безопасна игла? — плахо попитал Велзевул.

— За какво ти е притрябвала безопасна игла?

— За да си закача опашката — отвърнал Велзевул и целият се изчервил от срам.

Тогава Ковача го ритнал така силно, че Велзевул излетял на двора и забил глава право в корема на малкото дяволче, което тичало насреща му. Двамата се проснали на земята и се заприсвивали от болка. После, като се посъвзело, малкото дяволче рекло:

— Имах късмет, че те срещнах. Тъкмо теб търсех и се чудех къде да те намеря. Всички дяволи в блатото те чакат, за да им докладваш за голямата пакост, която си сторил на хората.

Велзевул го погледнал свирепо изпод вежди и казал:

— Предай на всички, че няма какво да им докладвам.

В същия миг той се провалил в земята с гръм и трясък.