"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Стигаме до Маракаибо

Въпреки че нетърпеливо очаквах деня, когато щях да тръгна да диря баща си, нищо не можеше да се направи, докато флотът на Морган не се приготвеше да отпътува. Чак на другата година, през януари 1669, да бъда по-точен, адмиралът прати известие до всички буканиери, които желаеха да се присъединят към него в този поход. Той им обещаваше „немалко опасности, битки и плячка“. Всички трябваше да се съберат на среща на остров Кау.

Името, което Морган си беше спечелил с храбростта и успехите си, доведе на тази среща буканиери от всички народности.

Построиха голям лагер на сушата и докато Морган и главният му съветник Нокър подреждаха хората си, капитаните му отидоха да ограбят испанските селища около крайбрежието на Куба, за да се снабдят с провизии за пътешествието.

Имах голямо желание да придружа капитан Нежни при една от тези експедиции, надявайки се да науча нещо ново за баща си. Но адмиралът ме задържа при себе си. Той ми обясни, че се е заклел на сър Томас да не ми позволява да се излагам на излишни опасности. Но въпреки че нямах нищо против да остана с Морган, аз се ядосвах, когато гледах как Нокър му влияе, и то доста често в крива насока.

Нокър беше човекът, който подло изигра капитана на френския кораб в залива. Морган се беше опитал да убеди капитана на този кораб да се присъедини към флота му. Французинът, приятел на Пиер, който беше напуснал Морган в навечерието на атаката срещу Порто Бело, беше почти готов да се съгласи.

— Защо не поканиш френските офицери на нашия кораб? — многозначително му смигна Нокър.

— Искаш да кажеш?… — попита Морган, смътно схващайки подлите му намерения.

— Покани ги на борда. По една верига на ръцете и корабът е наш. Това е най-лесното.

— Но какво ще кажат френските буканиери? Може би това ще разедини отново силите ми.

— Не се плаши. След всичко, което направи в Порто Бело, французите ще те следват.

Така Нокър прокара идеята си. Френските офицери бяха поканени да обядват на „Оксфорд“, главния кораб на Морган, и без да подозират опасността, дойдоха на борда.

Обедът почна добре и французите бяха във весело настроение. Весел беше и Морган, но поради друга причина. След като яденето свърши, адмиралът поръча да напълнят чашите.

— Братя от крайбрежието! — започна той с насмешлив поглед. — Надявам се на сполука в новото начинание. Вярвам, че и вашият кораб ще заеме достойно място в него.

И докато гостите се споглеждаха, чудейки се какво могат да значат тези думи, вратата на кабината се отвори и четирима буканиери насочиха пушките си срещу французите. В същото време адмирал Морган, Нокър и другите английски офицери извадиха пищовите си.

— Господа, какво значи всичко това? — попита умолително френският капитан.

— Това значи — обясни Морган, — че на нас ни е нужен корабът ви. — Веднъж мухата влезе ли в мрежата на паяка, там трябва да си остане. Изкарайте ги навън, момчета!

Всяко съпротивление би означавало смърт. И гордите французи спокойно се оставиха да бъдат оковани във вериги. В същото време оръдията на „Оксфорд“ се обърнаха към френския кораб. Английските буканиери окупираха кораба, без да се даде изстрел, защото французите не можаха да разберат какво става.

Морган и Нокър бяха възхитени от сполуката на плана. Заповядаха ми да им донеса още вино и изпратиха бъчва ром на моряците, за да отпразнуват победата.

Скоро веселите звуци от гъдулката на Джим се разнесоха из кораба, смесени с виковете и песните на хората. Краката затропаха по палубата, моряците се понесоха в лудо хоро.

Офицерите пиха не по-малко от самите моряци. Морган ставаше все по-червен в лицето, като се олюляваше на крака. Нокър беше седнал и обръщаше чашка подир чашка. На мене ми се струваше, че с всяка изпита чаша лицето му ставаше още по-зло. Пияни бяха и другите офицери.

— Защо те да имат музика, а ние да пием без музика? — заяви Нокър с дебел глас.

— Момче — каза Морган, като се обърна към мене с блуждаещ поглед, — изтичай и кажи на гъдуларя да дойде веднага. Хайде, бързо!

Изтичах горе и видях, че бурето, поделено между хората, беше оказало своя ефект. Мнозина се търкаляха в пиянска дрямка, а други се тътреха насам-натам, като се опитваха да пият още. Неколцина се мъчеха да играят под веселата мелодия на Джим.

Единствените трезви, освен Джим, бяха приятелите ми Дикстън и Поли Флиндърс. Верни сърца! Те не пиеха с другите, защото искаха да бъдат готови да ми се притекат на помощ всеки момент, ако случаят го наложи.

Предадох адмиралската заповед на Джим и въпреки пиянските мърморения на някои от играчите той се приготви да ме последва. При това някой извади ножа си и заплаши да намушка Джим, ако не продължи да свири.

Джим застана в недоумение, при което оня размаха ножа си застрашително и ми нарани бузата. Това беше достатъчно за Дикстън. С два скока той се озова при мен и с ловък удар на големия си десен юмрук повали буканиера на палубата.

Поли Флиндърс веднага се присъедини към приятеля си и двамата, с готови за действие юмруци, се огледаха наоколо да видят дали някой друг няма да се съпротивлява. Като разбрахме, че няма повече желаещи да ни вредят, ние с Джим се отправихме надолу.

Тъкмо се готвех да вляза в кабината, когато ужасна експлозия ме изхвърли на няколко метра и ме повали на земята.

Трябваше да минат няколко минути, за да се опомня. Като се изправих, видях, че предната част на фрегатата е отхвърчала, а останалата гореше. Очернени греди плуваха из морето и наоколо миришеше на барут.

— Добре ли си? — викна Дикстън, още под впечатлението от експлозията.

— Само се натъртих малко. Какво се случи?

— Мисля, че французите си отмъстиха. Те хвърлиха „Оксфорд“ и себе си във въздуха. Потъваме бързо. Трябва да спуснем някоя лодка.

— Ще отида да потърся Морган — отговорих аз и се отправих надолу.

Дикстън ме последва.

Вратата на кабината на Морган беше изхвръкнала от пантите и ни препречваше пътя. Дикстън се напъна и успя да я отмести. В кабината нямаше признаци на живот.

Морган, Нокър и останалите лежаха в различни пози. Отново помислих, че са мъртви, но като допрях ухо до гърдите на Морган, чух сърцето му да бие силно.

Дикстън изнесе адмирала на палубата.

— Ще потъне скоро — каза Дикстън. — Надявам се, че ще има лодка за нас.

Всички лодки бяха станали на парчета, но нямаше опасност да се издавим, защото наблизо имаше други от корабите в залива.

— Разполагаме само с няколко минути — каза Дикстън. — Остани при адмирала, Артър. Сега, момчета, последвайте ме, за да донесем и останалите…

Докато приятелите ми бяха долу, аз се опитах да свестя адмирала. Разтривах лицето му с вода, но той оставаше в безсъзнание. През това време още трима от офицерите бяха изнесени на палубата. Две лодки пристигнаха до кораба и някои от буканиерите се качиха при нас. Те снеха безчувствените тела в лодките, докато Дикстън и другарите му още веднъж се отправиха към кабината, за да продължат спасителните работи.

— Това е последният — каза Дикстън, като остави човека на палубата.

— Не е последният — казах. — Къде е Нокър?

Дикстън направи гримаса.

— Имам едно предложение — каза той. — По-добре да оставим тоя плъх да се удави. Чух го да подстрекава хората срещу Морган, като им разправяше, че не вземали това, което им се падало от плячката.

Въпреки че мразех Нокър толкова много, не можех да се съглася да го оставим да се удави като плъх в капан. Когато се спуснах надолу, Дикстън ме последва много колебливо и грубо изнесе подлия приятел на Морган.

— Надявам се, че няма да съжаляваш някой ден, момче — каза той, като подаде товара си на хората в лодката.

На „Оксфорд“ беше направено последно претърсване — да не би да е останал някой. Всички французи бяха загинали от експлозията, причинена от самите тях, и освен неколцината, които бяхме на другия край на кораба, никой от англичаните не се спаси.

Когато Морган дойде на себе си и научи какво се беше случило, гневно прехапа устни. Той не се отказа от плановете си, въпреки че ударът беше съкрушителен за незначителните му сили. Прати известие до капитаните да дойдат на кораба му и когато пристигнаха, им съобщи твърдото си намерение да атакува Маракаибо.

— Искаш ли да чуеш и нашето мнение? — попита буканиер със слаб глас и малък на ръст, но познат като един от най-силните от братята по крайбрежието (беше известен под името Джак Пушката — мълвеше се, че винаги се биел, като държал пушката си за цевта и я употребявал като тояга).

Бях го забелязал напоследък, защото той често се движеше в компанията на Нокър, който, както разбрах по-късно, бе сторил много, за да го убеди да се противопостави на плановете на Морган.

— Мнение? Ако някой от вас може да ми каже по-добър начин за превземането на Маракаибо, готов съм да го слушам. Ако пък иска да ме разубеждава, съветвам този приятел да не си хаби думите.

— При все това, адмирале, ще си кажа мнението. Най-напред — флотът ти не е достатъчно силен, за да понесе отсъствието на когото и да е от капитаните.

Морган преглътна това явно заплашване с отчаяно усилие. Като видя, че адмиралът не казва нищо, Джак Пушката продължи:

— Казваш, че си възнамерявал да поведеш силите си срещу Маракаибо. Знаеш какво значи това. Има едно укрепление, което държи входа. Най-напред трябва то да се превземе. Имаш твърде малко хора, за да оставиш гарнизон да го пази, докато обсаждаме Маракаибо откъм езерото, а може би и Гибралтар. И когато дойде време да се върнем, кой ще попречи на испанците да не вземат отново укреплението и да не ни преградят пътя на излизане от езерото?

Спокойните думи на Джак направиха доста голямо впечатление на присъстващите капитани. Морган обаче побърза да отговори гневно.

— Какво от това, ако го вземат отново? Щом можем да превземем форта веднъж, ще го превземем и втори път. Ще разрушим форта, когато влизаме. Ще им трябват седмици, за да го поправят отново.

— Възможно е, адмирале — продължи Джак Пушката, — но помнете, че може да бъдете седмици в езерото. И когато дойде време да го напуснете, може да дойдат и испанските галеони да защитават изхода.

— И какво като дойдат? — попита предизвикателно Морган. — Никога ли не сте се били и побеждавали испански галеони?

— Освен френския кораб вие сполучихте да придобиете и моя — продължи Джак, — но аз не желая да го вкарвам в капан. Вашият най-голям кораб има само четиринадесет оръдия, а останалите са нищо.

— Дори най-големият ми кораб да беше въоръжен само с пищови, пак щях да отида — Морган удари с юмрук по масата. — И по дяволите всеки страхливец, който не желае да отплава с мене! Нека ги видя сега, че да знам кой ще ме последва!

— Името ми е добре познато между братята, за да ме сметне някой за страхливец, като отказвам да ви следвам — отговори спокойно Джак Пушката. — Призовавам всеки капитан, който не желае да изгуби кораба си, да направи същото. По-добре да се откажем и да ни смятат за страхливци, отколкото да останем и да действаме като глупаци.

С тези думи той стана и напусна кабината. Неколцина капитани последваха примера му. Направи голямо впечатление, че повечето от французите се отказаха, понеже бяха много огорчени от избиването на братята им.

— По-добре да се отървем от тази измет! — извика Морган, привидно зарадван. — Помнете винаги, че колкото сме по-малко, толкова плячката е по-голяма.

След два дни се озовахме пред укреплението Маракаибо, което пазеше входа към езерото отвън. Презирайки прикриването, Морган отправи кораба си право срещу укреплението и издържа твърдо на огъня. Останалата част от флота му го последва. Чак сега се видя ползата от редовните артилерийски упражнения, на които Морган така беше наблягал по време на престоя им на остров Кау. Всяко оръжие се почистваше, пълнеше и стреляше с голяма бързина и точност. Рядко някоя граната на буканиерите не попадаше в крепостта, докато малко от ударите на противника улучваха нашия борд.

При все това Морган се лъжеше жестоко, ако мислеше, че може да превземе укреплението с наличните амуниции.

Нашият обстрел престана призори. По обед се обаждахме от време на време, докато укреплението продължаваше да отговаря със същата сила. Морган се разхождаше по предната палуба, като не смееше да даде заповед за атака с лодките, защото имаше твърде малко хора и се страхуваше, че ще ги потопят, преди да стигнат до укреплението. Огънят от форта отслабна при залез слънце, след което изведнъж спря. Въпреки несигурността си Морган реши да нападне с лодките през нощта. Застана в първата лодка заедно с мен. Следваха двадесет лодки, всяка натъпкана с хора, въоръжени до зъби.

Гребците се наведоха над лопатите, очаквайки всеки момент оръдията от крепостта да ги обсипят с гранати. Не се чу обаче нито един изстрел. Лодките стигнаха до сушата, без да има кой да им се противопостави. Буканиерите слязоха на брега и се затичаха към укреплението.

Гарнизонът беше отстъпил — личеше ясно. Нито един пушечен изстрел не поздрави приближаването ни. Ние се промъкнахме в укреплението и навсякъде намирахме доказателства за точната ни стрелба. В стената имаше много дупки, много оръдия лежаха изпотрошени, с мъртви артилерйсти край тях.

Буканиерите, верни на инстинктите си, се втурнаха да плячкосват. Аз имах други планове. С Дикстън и Поли Флиндърс започнахме да дирим някой ранен испанец, за да ни каже нещо за баща ми.

Отначало ни се стори, че испанците са взели със себе си при отстъплението всички ранени. Но Поли Флиндърс пръв намери ранен в едно от подземията. За наше голямо учудване той беше със запушена уста и вързани ръце и крака, за да не може нито да говори, нито да се движи. По-късно научих причината за всичко това. Човекът на име Алонсо се изплашил от буканиерите и се опитал да избяга, преди да се даде заповед за отстъпление. За наказание бил оставен в подземието, за да сподели съдбата, която се готвела за буканиерите.

През цялото време, докато го развързвахме, ме поразяваше ужасният му поглед. Като изкарахме кърпата от устата му, той започна да прави отчаяни и отначало безуспешни опити да говори. Като видя, че това не върви, започна да жестикулира.

— Какво иска да каже този глупак, като размахва ръце във въздуха? — попита гневно Поли.

— Вероятно се моли — присмя се Джим. — Вижте как вдига ръце към небето.

Старателно го наблюдавах, мъчейки се да отгатна какво иска да каже. — Иска да каже, че ще хвръкнем във въздуха — извиках и като се обърнах към човека, го попитах на собствения му език дали е вярно това.

— Да, сеньоре, да — отговори възбудено той, сякаш моят въпрос му беше върнал говора. — Те оставиха фитил, който гори и ще хвърли склада във въздуха. Всеки момент…

— Къде? Бързо! — викнах аз.

Той сочеше на всички посоки, повтаряйки:

— Всеки момент… всеки момент…

— Бързо! — извиках на приятелите си. — Дикстън, иди да кажеш на Морган да прати хора да търсят.

— Защо да не се разкараме? — предложи Поли. — Така ще бъде най-безопасно.

— И да оставим другите да хвръкнат? Но аз разчитам на буканиерите да спасят баща ми! Хайде, бързо!

Пръв намерих пламъка, който лазеше към склада с барута. Оставаше още половин метър, за да хвръкнем към небесата. Хвърлих се като луд да го изгася. След като опасността беше предотвратена, изгубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, Морган ме държеше в ръцете си. Около мене се бяха събрали повечето от буканиерите и ме гледаха втренчено.

— Извинете, сър, но вие знаете, че е обичай за братята да правят подарък на този, който е заслужил нещо. С ваше позволение, сър, аз се осмелявам да предложа на този младеж да си избере това, което пожелае от плячката на експедицията — каза един от буканиерите.

— Да, да! — чу се радушен отговор.

Аз се изправих и благодарих от сърце, но не желаех плячка. Обърнах се развълнувано към хората.

— Много мило от ваша страна да ми правите такова предложение. Но не желая пари. Искам само помощта ви да освободя баща си. Ако не го намеря тук, колко от вас ще преминат канала, за да го подирим в Панама?

Как добре си спомням лунната картина! Как силно звучат още в ушите ми сърдечните възгласи, които отговориха на въпроса ми. И аз имах пълна вяра, че ще успея.

Рано на другия ден нашите сили потеглиха за селището Маракаибо. Водеше ни испанецът, който ни предупреди за опасността. Той беше готов да стори всичко за нас, само да се спаси от мъчения.

— Имаше ли с тях един висок човек със сини очи? — попитах и описах подробно баща си.

Алонсо поклати тъжно глава.

— Мъчно е, сеньор, да различиш един роб от друг. Кожата на всички потъмнява, раменете им се превиват, лицата брадясват. Но зная, че английските затворници са били пленени миналата година. Чух, че един от тях бил самият губернатор на Ямайка.

Бях удовлетворен от това. Особено последните думи ме обнадеждиха много.

Преминахме благополучно през горите. Морган разпредели хората си около цялото селище. По даден сигнал излязохме от прикритията си и се втурнахме към града.

Но там нямаше кой да ни посрещне. Мъже, жени, деца и даже животни бяха избягали при новината за приближаването ни.

Въпреки бързината си жителите бяха успели да вземат и богатствата си… Това беше най-лошото за буканиерите.

— Нищо, момчета — Нокър посочи със сабята си горите наоколо, — ще ги открием, не се плашете!