"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Пленени от испанците

Как буканиерите претърсваха около Маракаибо, за да открият жителите му, и как след това ги измъчваха, не искам да разправям.

Те останаха там около три седмици, копаеха за скрити съкровища. През цялото време с нетърпение очаквах да тръгнем за Гибралтар, където може би беше баща ми. Помолих Морган да потегли по-скоро натам. В началото почти се беше съгласил, но Нокър скоро го разубеди.

Морган само изпрати известие по един от пленените испанци до хората на Гибралтар — да предадат веднага всички затворници, които държат, заедно с голям откуп. В противен случай ги заплашваше с обсада.

Може би беше щастие за мен, че жителите на Гибралтар пратиха обиден отговор. Получихме новини, че испански сили начело с известния водач дон Алонсо дел Камио Еспиноса окупирали укреплението при входа на лагуната Маракаибо. Тежки оръдия били поставени и гарнизонът бил така силен, че ако не сме напуснели лагуната веднага, можело пътят за отстъпление да ни бъде отрязан.

Преди да решим какво да правим, човекът, който беше занесъл известието на Морган до Гибралтар, донесе отговор.

Морган отвори писмото и се намръщи, като започна да го чете.

— Слушайте, братя от крайбрежието — обърна се към насъбраните се капитани. — Когато чуете обидния отговор на нашите искания, тогава ще решите дали да си отидем, преди да посетим Гибралтар: „Жителите на Гибралтар не плащат откуп на касапи. Те ви съветват да напуснете завинаги лагуната, преди да бъде затворен входът и осуетено завинаги отстъплението. Ако си искате затворниците, елате си ги вземете.“ Е, приятели, чухте отговора им. Има ли някой, който желае да си вървим веднага?

Никой не отговори.

— Да посетим Гибралтар! Така и мислех. Ще обесим автора на това писмо за краката, та птиците да изкълват очите му. Тръгваме по обед.

Испанецът Диас, когото бяхме намерили в горите около Маракаибо и който беше издал много от сънародниците си, беше избран за водач до Гибралтар. Още веднъж стигнахме до Гибралтар: без да ни се противопостави някой, намерихме и този град опразнен. Също както и при Маракаибо, горите бяха претърсени и всеки намерен испанец беше подложен на най-жестоки мъчения.

По специална заповед от Морган ми беше позволено да разпитвам всеки пленник, преди да го подложат на мъчения.

Четвъртият разпитан пленник имаше да ни съобщи новини от английските роби.

— Закарани са на едно място, на около 15 километра от тук — каза той. — То е прикрито добре и хората ви сигурно няма да могат да го намерят, защото пътеката, която води към него, е известна само на неколцина души.

— А ти знаеш ли я? — попитах аз.

Човекът не ми отговори направо.

— И да я знаех, какво ще помогне това на вас или на мене?

Трябва да си призная, че се възползвах от жестокостта, с която буканиерите мъчеха пленниците си.

— Ако знаеш къде са затворниците и ни заведеш при тях, ще избегнеш съдбата на съотечественика си, когото измъчват ей там.

И аз му посочих един испанец, който беше вързан за палците на ръцете и оставен да виси така във въздуха. На гърба му беше окачен камък, за да се увеличат мъките му.

Испанецът потрепера и разбрах, че ще се съгласи с мен.

— Заведи ни при английските затворници и ще излезеш на свобода.

— Сеньор, ще изпълня желанието ви — обеща той.

Изпратих Джим да подири Морган, за да го помоля да ми даде отряд буканиери, с които да отидем до скривалището на испанците. За мое разочарование, той се завърна с новината, че Морган отпътувал с петдесет човека на експедиция, която щяла да трае няколко дни.

При това затруднено положение подирих капитан Нежни и поисках да ми помогне.

— Съжалявам, момко, но не мога да ти дам хора без съгласието на Нокър. Адмиралът остави него за свой заместник.

— Но ще ми помогне ли той? Знаете, че не ме обича.

— Това не мога да кажа. Но ще дойда с теб и ще се помъча да го убедя.

Приближихме се до Нокър, който ме изгледа презрително, макар че поздрави доста приятелски Нежни. Изказах желанието си и подчертах факта, че Морган беше обещал да ми помогне да намеря баща си.

Нокър ме изслуша докрай, като ме гледаше с полузатворени очи.

— Направете всичко възможно да помогнете на момчето — помоли го капитан Нежни. — Той е дяволски храбър.

— Бих желал да му помогна — каза бавно Нокър и бях сигурен, че лъже. — Но не мога да ви дам хора, докато не се завърне адмиралът.

— Испанците никога няма да се осмелят да ни нападнат, човече!

— Мислите ли, че нямат шпиони, капитан Нежни? Мислите ли, че не знаят, че Морган ни е напуснал с още петдесет души? Мислите ли, че ако позволя да се отделят още петдесет човека, те няма да се осмелят да нападнат?

— За пръв път виждам капитан Нокър така предпазлив — изръмжа капитан Нежни.

Нокър почервеня при тази обида и скочи. Страхувайки се да не би двамата капитани да прибягнат до оръжието си, побързах да прекратя кавгата, като попитах Нокър дали ще ми позволи да отида да търся затворниците само с моите приятели, без да вземам буканиери със себе си.

— Да, може да се обесите, ако искате — изсмя се той злобно.

— Подлец — възнегодува Нежни, като се отдалечихме. — Можеше да ти даде колкото искаш хора, защото буканиерите скитат из околността да гонят испанци.

— Ще трябва сам да отида — казах огорчено аз.

— Иска ми се да дойда с моите хора — каза Нежни, — но няма как. Нокър е главният сега. Но запомни, момче: ако ти е невъзможно да освободиш баща си сам, прати за мене.

И Дикстън се натъжи, когато му казах какво се беше случило.

— Ще дойда с тебе, Артър — каза той, — но работата е много рискована. Не вярвам много на нашия водач. Твърде вероятно е да ни устрои някой капан.

— Да — съгласи се Поли, — а на мене съвсем не ми се иска да попадна отново в ръцете на испанците.

— Трябва да се опитам — казах аз. — Ако баща ми е толкова близо, което е твърде вероятно, би било непростимо да не се опитам да го спася. А твърде несигурно е да чакам завръщането на Морган.

— Поне почакай до утре — посъветва ме Дикстън. — Може би Морган ще се завърне дотогава и ще ти даде хора.

Ще тръгнеш призори, нали?

Съгласих се. Поли и Джим изглеждаха също доволни. Приготвихме се добре за рискованото пътешествие. Пушките бяха почистени и напълнени, пищовите — също. Приготвихме и достатъчно провизии. Товарът на Дикстън беше двойно по-голям, отколкото на останалите, и когато се опитах да го вдигна, не можах.

Вечерта, когато седнах край големия огън, на който се печеше цял вол, се почувствах много неспокоен. Може би думите на Дикстън бяха причината, но какви ли не тъмни предчувствия пълнеха главата ми.

Не беше така с приятелите ми. Гъдуларят Джим беше седнал върху един пън, а Дикстън и Поли пееха дует:

Слушателите наоколо се присъединиха в хор:

Припевът на тази песен ме преследва цяла нощ. Не знаех кой е този Дик, но се плашех, че и нас ни чака същата участ.

Закусихме рано и потеглихме, преди слънцето да се беше подало напълно. Дикстън и испанецът вървяха напред. Приятелят ми беше вързал водача през кръста, а краят на въжето беше закрепил за пояса си. Още преди да тръгнем, той му припомни, че при първия предателски знак ще бъде застрелян.

Светлината на новия ден и изгряващото слънце ни окуражиха. По едно време дори засвирих с уста и съвсем забравих, че трябва да бъдем предпазливи.

Отначало пътят ни беше лесен. Един или два пъти чухме шум в гората и помислихме, че сме изплашили някои избягали от града испанци. Никой не ни беше пречил дотогава, но по едно време пътеката изчезна и бяхме принудени да намалим ход. От време на време трябваше да си помагаме с брадвите, за да разчистваме пътя.

След едночасово уморително вървене Дикстън даде знак да спрем. Той изчисли, че сме изминали пет километра. След десет минути продължихме и потта течеше от нас като вода, постоянно ни измъчваха и рояците насекоми, които бръмчаха в лицата ни.

При третата почивка ни се случи първото нещастие, което предсказваше лош край. През цялото пътуване поведението на водача ни беше примерно. Но по някакъв начин испанецът беше успял да развърже въжето от кръста си. Той скочи внезапно и се хвърли към края на полянката, посред която бяхме седнали.

Дикстън светкавично вдигна пищова си и се прицели в бягащия човек, но не стреля, а се спусна да го гони.

Всичко това се случи така внезапно, че когато се изправихме на крака, Дикстън беше изчезнал. Най-добре беше да чакаме, защото можеше да се загубим, ако тръгнехме след него. След половин час Дикстън се завърна потен и отчаян от безуспешната гонитба.

— Какъв глупак съм бил — извика той, като се хвърли на земята.

— Успокой се, Дикстън — казах аз. — Станалото — станало и не може да се поправи. Но защо не стреля?

— Защото не исках да предупреждавам испанците, които може и да са наблизо. Помислих, че ще мога да го уловя…

Известно време останахме в мрачно мълчание. Джим пръв го наруши.

— И какво ще правим сега?

Благоразумието ни караше да се върнем назад в Гибралтар. При все това мисълта за връщане за мене беше невъзможна. Бях убеден, че английските затворници са някъде наблизо, и ако съдбата е малко благосклонна, при тях трябваше да бъде баща ми. Как можех да помисля да се връщам обратно в такъв момент?

— Оставям на вас да решите. Аз ще разузная наоколо дали няма следи от нашите събратя.

Дикстън се почеса по главата.

— Много е необмислено, момчето ми, но…

Думите му бяха прекъснати от пушечни изстрели, близо до нас, край ушите ни пропищя куршум. Ние се хвърлихме на земята. Но като не се чу нищо повече, подирихме прикритието на гората, криволичейки, за да заблудим неприятелите.

Най-после Дикстън спря и седнахме да починем, едва дишайки, защото ходът беше ужасен. Не смеехме да проговорим, даже да пошушнем, докато не се уверихме, че няма наблизо неприятели. Кой можеше да каже какви хора се крият в гората?

Легнахме и постоянно се ослушвахме. Чувах бързото и силно биене на сърцето си, задъханото дишане на другарите ми, шумоленето на листата, крясъка на птиците, но нямаше следа от хора.

— Надявам се, че сме ги заблудили — прошепна най-сетне Дикстън. — Сега остава да решим какво да правим.

— Какво предлагаш, Дикстън? — попитах.

— Добре, Артър, съгласен съм да разузнаем наоколо, преди да се върнем. Вярвам, че испанецът ни е водил по правия път и е решил да избяга едва когато сме наближили лагера на хората му — отвърна пазачът ми.

Тези мрачни размишления ни караха да замълчим за известно време, но Дикстън не бързаше да се отчайва.

— Сега предлагам следното — каза той. — Ще се разделим на две, трима заедно, четвъртият ще се движи на пушечен изстрел от другите. Първите трима ще тръгнат да дирят скривалището на испанците — може би забелязахте пътеката, която преди малко пресякохме. Вероятно тя ще ни изведе там, където искаме.

Той се обърна към Джим и сложи ръка на рамото му.

— Джим — каза той, — ще те помоля да бъдеш четвъртият човек. Ако испанците ни нападнат и пленят, ще се опиташ ли да се върнеш до Гибралтар, за да разкажеш всичко на капитан Нежни или на Морган, ако се е върнал, и да доведеш помощ?

Джим погледна някак затруднено:

— Знам, че не съм голям герой, но работата, която ми възлагаш, не е много трудна. Най-лесното нещо е да избяга човек.

— Това е най-тежката работа, Джим. Ти ще трябва да пътуваш сам през цялото време и да се излагаш на опасност на всяка крачка.

— Дикстън, щом мислиш, че това се пада на мен, ще го направя.

И двамата мъже си стиснаха ръцете.

Като прегледахме оръжията си, Дикстън, Поли и аз се отправихме да дирим пътеката, която бяхме пресекли по време на лудия си бяг из гората. Всеки от нас каза „довиждане“ на натъжения Джим. Не знаехме дали някога ще се видим пак.

Намерихме много лесно пътеката и хвърлихме ези-тура, за да решим в коя посока да тръгнем. Жребият ни показа да тръгнем на запад. Потеглихме в редица начело с Дикстън.

След половин час стигнахме до извивка на пътеката и внимателно я заобиколихме, по някакъв дънер препречваше пътя ни. Това ни озадачи. Нямаше следи от неприятеля наблизо и продължихме. На петдесет метра от дървото Дикстън каза да спрем. Отиде да разузнае лично. Едва беше стигнал до дървото и тъкмо ни даваше знак да продължим, когато внезапно от двете ни страни се появиха хора и се втурнаха към пас.

Мярнах Дикстън да тича с всички сили към нас, но след това бях напълно погълнат от борбата. Успях да стрелям срещу първия испанец, който се бе затичал към мен, и изпитах особено щастие, когато се простря с рев на земята. Нямах време да извадя друго оръжие, защото един грамаден космат човек ме сграбчи в обятията си.

До ушите ми долетя слабият глас на Поли:

— Това е Педро Косматия!

Опитах се с всички сили да избягам. Отчаяно го ритах по краката и яростно захапах ръката, която беше сложил върху устата ми. Гигантът ме вдигна като кутре и като ме разтърси здраво, ме хвърли на земята, където останах, без да мога да си поема дъх.

Приятелите ми се държаха още. Поли се беше хванал с един испанец, докато Дикстън се разправяше с неколцина наведнъж. Педро Косматия, който се беше справил така лесно с мене, се обърна сега към Поли, когото удари зад ухото със страшна сила.

Въпреки слабостта си успях да извикам:

— Бягай, Дикстън, бягай. Не можеш да ми помогнеш, ако останеш.

Дикстън се беше полуизвърнал, сякаш се опитваше да ми помогне.

Но моят съвет му подейства. Той се обърна, свали един от испанците, който беше на пътя му, и в следващия момент чух стъпките му в гъсталака.

Педро Косматия даде бързи нареждания и няколко от испанците тръгнаха подир Дикстън. Останалите се заеха да връзват Поли и мен здраво за ръцете. Докато ставаше това, видях избягалия ни водач да ме гледа презрително, с отмъстителна усмивка.

— Щяхте да ме мъчите, а? Може би това очаква сега вас.

Не му отговорих и той продължи:

— Големият ви приятел ще бъде хванат, не се плашете. Но вие бяхте четирима. Къде е малкият приятел, който пее и свири на гъдулка?

Това ми припомни за Джим, който сигурно беше стигнал вече до нашия лагер. Отговорих, че е паднал при бягството ни и си е счупил крака. И посочих обратно на посоката, в която вероятно беше избягал Джим.

— Ще го намерим — каза испанецът — и ще го заведем там, където държим английските роби.