"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Поли Флиндърс се появява

Натоварени с плячка, нашите кораби отново влязоха в Порт Роял. Известия за падането на Порто Бело бяха вече изпратени до Ямайка. Адмирал Морган очакваше да го посети сам сър Томас Модифърд и да го поздрави, но беше разочарован. Вместо това дойде един офицер, който донесе писмо до адмирала.

Морган го прочете и тъмна сянка премина по лицето му.

— Да не мисли, че буканиерите са роби? — извика гневно той и захвърли известието от генерал-губернатора. — Кажете на сър Модифърд, че ще се постарая да го посетя утре. В момента съм твърде уморен, защото току-що се върнах от акция, която бе полезна за Англия.

Когато офицерът слезе в лодката си, адмиралът се обърна към капитан Нокър и му обясни причината за гнева си.

— Заповядва ми да го посетя веднага, като че ли съм му подчинен офицер. Хайде де! Той ще види, че буканиерите могат да минат и без него, ако стане нужда, въпреки че имам голямо желание да се бия на страната на Англия, докато заплатата е добра!

В същото време Алджи зяпаше към сушата с жадни очи. През време на пребиваването си при буканиерите той беше станал много по-мъжествен, макар че не преставаше да бъде прицел за подигравките им. Заякнал бе и можеше да яде всичко, което му даваха. При все това жадуваше да почувства твърда земя под краката си и да бъде сред цивилизовани хора. Той не се чувстваше у дома си сред грубите буканиери.

— Няма ли да дойдеш с мен, Артър? — попита ме умолително същата вечер. — Сигурен съм, че сър Томас ще ти прости бягството. Хайде да избягаме нощес.

Дикстън го дочу и запита как възнамерява да отиде до брега. Старият ми възпитател отговори, че може да доплува до брега, въпреки че бях сигурен, че ще се удави още на половината път.

— А какво ще кажеш за батко ти Джак? — попита Дикстън.

— Джак? Кой Джак?

— Джак Акулата. Ще му направиш една отлична вечеря, не се съмнявам.

След това Алджи би се съгласил да плува само под дулото на пищова. Но той беше решил да избяга и искаше да му помогна да открадне една от лодките.

— Не мога, Алджи — казах. — Знаеш много добре защо избягах. Да науча нещо за баща си и да му помогна да се освободи, ако е възможно. Докато буканиерите могат да ми услужат, аз ще остана при тях.

Алджи престана да ме убеждава, но не желаеше вече да пътува заедно с Морган. Като видя, че бях решен да остана, той започна да ме моли да издействам свободата му от адмирала.

— Той ще стори това заради теб, Артър… И помни, че загазих заради теб.

Нещастието на бедния човек ме разчувства, но се страхувах, че веднага щом стъпи на твърда земя, ще отиде при сър Томас Модифърд. Затова, преди да му обещая помощта си, поисках от Алджи да гарантира, че няма да ме издаде на генерал-губернатора.

— Но ако адмиралът откаже? — въздъхна тежко Алджи. — Това значи още едно пътешествие с тези… — и той не можа да намери думи как да ги нарече.

— Надявам се, че ще ти позволи — казах му утешително, — но ако не позволи, не се отчайвай. Ще ти помогна да спуснем малката лодка някоя нощ и ще можеш много лесно да отидеш до брега с нея.

Съжалявам, че бях внушил тази идея на Алджи, защото на другата сутрин, когато излязох на палубата, Дикстън ме посрещна с лоши новини. Алджи беше изчезнал и една лодка липсваше. Бях двойно изплашен. Първо, да не би да се е случило някое нещастие с Алджи, и второ — да не би да ме издаде на сър Томас.

Стоях като на тръни почти пялата сутрин, докато наблюдателят ни извести, че лодката на губернатора е тръгнала от брега. Морган ми поръча да изчистя и донеса най-добрата му униформа. Докато я обличаше, ми поръча да донеса вино и плодове. Извърших бързо всичко, понеже исках да изчезна, преди губернаторът да стъпи на кораба. И когато адмиралът се готвеше да ми даде още една поръчка, го помолих да ме извини.

— Защо, как е възможно това? — попита той учудено.

— Защото, сър, не желая губернаторът да знае, че съм на вашия кораб. Сигурно ще се опита да ви убеди да ме предадете отново на него.

Морган се изсмя високо.

— Ама че работа, момко, бях забравил, че ти избяга от губернатора. Уверявам те, че е приготвил дряновица за тебе, и не знам какво ще стане, ако те пипне пак. Но не се страхувай, няма да те пусна така лесно, момчето ми. Ей тука, пъхни се зад тази завеса. Тук сър Томас никога няма да се сети да те дири.

Сторих бързо това, което ме посъветва. Доста след като се бях скрил, един от хората дойде с известие, че губернаторът искал да види адмирала.

— Доведете го долу! — заповяда Морган и застана със скръстени ръце, очаквайки появяването на сър Томас Модифърд.

— Добро утро, сър — каза адмиралът, когато губернаторът влезе и вратата се затвори след него.

Сър Томас каза едно вежливо „добро утро“ и постави шапката и бастуна си върху масата, преди да направи някоя забележка.

— Изпратих известие вчера да ме посети — каза най-сетне той с недоволен тон.

— И аз изпратих отговор, че съм твърде изморен. Предполагам, че сте чули за успеха ни в Порто Бело. Една такава експедиция дава малко време на командира й да си почине.

— Тъкмо затова исках да ви видя. Кой ви е наредил да нападате Порто Бело? Вашата задача, сър, се ограничава само с пленяването на испански кораби, които бродят из тези води.

Морган почервеня силно и аз видях как грамадните му юмруци нервно се свиха зад гърба му.

— Това ли е вашата признателност? — попита гневно той. — Не идваше ли опасността за Ямайка от Порто Бело? Награда, не укори, трябва да ми дадете…

— Добре, така да бъде — каза губернаторът, който беше не по-малко ядосан, макар гласът му да звучеше спокойно. — Чувам, че сте задигнали голяма плячка от Порто Бело, да не споменавам и големия откуп, който сте взели, за да се оттеглите.

— Добре, сър, какво от това?

— Нищо, бих искал да зная само каква част от нея ще ми дадете за краля и за хазната на Англия.

— Защо, сър — каза Морган, — ние сме се споразумели. За да ни се отплати за услугите, английското правителство ни оставя да делим цялата плячка наравно помежду си.

— За плячката — може би, но нищо не се казва за откуп.

— Няма да споря — отвърна Морган. — Успокойте се. Правителството ви няма и да помирише парите. Защо ли? Защото вече са разделени между хората ми. А да вземеш обратно пари от буканиери, освен в кръчмата, е много опасно — все едно да вземеш от гладен лъв плячката му.

Сър Томас Модифърд си прехапа устните и едва успя да овладее гнева си. Морган беше предизвикан и искаше да продължи разправията.

— Моля, какво е следващото ви оплакване? — попита той. — Щом като съм направил добро на Англия, като превзех Порто Бело едва с четиристотин човека, естествено, очаквам няколко обвинения да се стоварят върху главата ми.

— Добре, адмирал Морган, щом искате, ето още едно обвинение. И понеже имам свидетел в този случай, може би ще пожелаете да присъства.

— Разбира се — отвърна Морган с пресилена учтивост.

При тези думи генерал-губернаторът пристъпи към вратата и я отвори, за да влезе… Алджи.

Той беше преоблечен, косата му — добре сресана, а брадата — избръсната.

— Е! — изрева Морган, като впери поглед в Алджи. — Какво имате да се оплачете от мен?

Дали последните му преживелици бяха засилили мъжествеността му, или присъствието на губернатора му вдъхваше вяра, но Алджи не се изплаши от страшния поглед.

— Сър — каза той, — единственото, от което мога да се оплача, е, че държите момчето Артър Елиъс на кораба си.

— А нещо за твоето отвличане? Няма ли да се оплачеш за това? — попита изненадано губернаторът.

— Не, сър, няма от какво да се оплача — отвърна Алджи.

В този момент Алджи се издигна високо в очите ми. Никога не бях помислял, че той се интересува толкова от щастието ми. Като почувствах, че също така трябва да се покажа важен, аз излязох от скривалището си и се изпречих пред гневния губернатор.

— Така, ти си тука, а? — извика той и протегна ръка към бастуна си.

— Да, сър, и изложих причината в бележката, която ви оставих, въпреки че не ви казах за намерението си да се присъединя към флота на адмирал Морган. Моля, не ме смятайте за непризнателен. Аз не можех да остана спокойно при вас, без да узная нещо за съдбата на баща си.

Гневът на адмирала изчезна, когато той видя моето отчаяно положение.

— Не бъдете прекалено строг към момчето, сър Томас — каза той. — Ако бяхте видели как храбро се биеше, като истински мъж, щяхте да се гордеете с него.

Даже Алджи искаше да каже нещо в моя полза.

— Ще бъде интересно да знаете, сър Томас, че усилията на Артър не са били напразни. Той е научил от един испански пленник, че сър Хю Елиъс е жив, но в испански ръце в Маракаибо или в Панама.

Най-после се стигна до споразумение. Аз трябваше да живея у губернатора, докато флотът беше в пристанището. Но ако той предприемеше някое пътуване, което можеше да донесе новини от баща ми, щеше да ми бъде разрешено да се кача на кораба на Морган. Последното обещание, дадено от губернатора, ме задоволи много. Той обеща да изпрати адмирал Морган начело на една експедиция до Маракаибо веднага щом флотът се екипира добре.

— А сега — каза адмирал Морган, — за да покажем, че всичко лошо между нас е забравено, нека изпием една бутилка. Това вино е от избата на началника на Порто Бело!

Ние, четиримата, седнахме като добри приятели. Сякаш Морган и губернаторът никога не се бяха карали, аз никога не бях бягал от дома на сър Томас, Алджи никога не бе отвличан от буканиерите.

Последваха монотонни дни в Порт Роял — с малки изгледи, че губернаторът някога ще изпрати флот в Маракаибо. В същото време буканиерите се наслаждаваха на почивката си в пристанището. Благодарение на плячката от Порто Бело те имаха даже излишни пари.

„Яж и пий, докато можеш. Утре може би ще умреш. А ако не — има още много плячка по света“ — казваха често те.

Един инцидент се случи по време на престоя ми при губернатора, та успях да получа новини за баща ми. Дикстън, който имаше навик да ме посещава всяка вечер заедно с Джим, дойде една вечер с някакъв нисък тъмнолик човек. Отначало не го познах, но когато Дик спомена, че е бил на борда на „Скитник“, се приготвих да чуя разказа му.

— Познахте ли ме сега, млади господине? — попита той, подавайки голямата си мръсна лапа, за да се здрависаме. — Наричат ме Поли2 Флиндърс, въпреки че сега не представлявам много приятна гледка.

Право да си кажа, не можех да си спомня и затова смених темата, като попитах как е успял да избяга, когато „Скитник“ е бил превзет.

— Избягал, казвате вие? А, никак не ми се вярваше, че някой от нас може да избяга, когато два испански галеона ни обградиха от двете страни. Но баща ви и капитан Барет ни дадоха такъв пример, че бяхме готови да умрем с оръжие в ръка въпреки съзнанието, че не можем никога да победим. Противниците ни превишаваха така много по брой, че аз се чудя как не ни пометоха още при първата атака. Баща ви, млади господине, се биеше със сабята си толкова хладнокръвно, сякаш просто се фехтуваше, а не се биеше на смърт. Той рани не един, докато най-после куршумът в дясната ръка не го накара да хване сабята с лявата…

— Зле ли беше ранен? — попитах, треперейки при мисълта за опасностите, на които се е излагал в оня момент.

— Не, млади господарю. Когато го видях за последен път, той беше добре и раната му почти заздравяваше. Сега да се върнем към битката. Като видя, че половината от хората ни бяха паднали, а останалите — съсипани, капитанът разбра, че „Скитник“ скоро ще бъде в испански ръце. Той не можеше да понесе това. Аз го чух да пошушва на сър Хю Елиъс: „Задръж ги още пет минути, за да се опитам да хвърля кораба във въздуха.“ Баща ви кимна весело, но мога да ви кажа, че коленете ми се разтрепераха. Съвсем не е приятно да знаеш, че всеки момент можеш да полетиш към небесата. Както и да е, продължих да се бия с надеждата, че смъртта скоро ще ме спаси от това изпитание. „По-добре да ме промушат или да ме застрелят, отколкото да бъда разкъсан на парчета“ — мислех си аз.

— Струва ми се, че разликата не е голяма — възрази Дикстън.

Поли Флиндърс озадачено се почеса по главата.

— Имаш право, Дик — допусна съжалително той. — Както и да е, жив или мъртъв, не бях хвърлен във въздуха. А защо? Защото, преди капитанът да напусне палубата, един куршум го удари в гърба и го уби.

— Бог да го прости! — каза Дикстън, дълбоко разчувстван, защото капитан Барет беше отличен шкипер, почитан и уважаван от всеки, който беше плавал с него.

— Амин — добави Флиндърс. — Видът на нашия мъртъв капитан ни накара да забравим за момент опасността. Ние побесняхме и ако имахме още малко хора, щяхме да отблъснем испанците. Но паднаха още от нас и когато баща ви, който винаги водеше битката, получи силен удар в главата и падна в несвяст, останалите сложихме оръжие. Да благодарим на испанците, че бяха милостиви към нас. Те се грижеха за баща ви така, че той скоро се съвзе. Погребаха капитан Барет като истински моряк, а онези от нас, които бяха ранени, получиха облекчение за раните си. Неприятностите започнаха, когато ни стовариха в Порто Бело.

При това Поли Флиндърс потрепера и очите му се изпълниха с ужас.

— Кажи ми — помолих аз, въпреки че се страхувах от ужасите, които очаквах да чуя.

И той ми разправи как били разпитвани един по един от някакъв член на инквизицията. И понеже англиканската религия била обявена за еретическа, всички били осъдени на мъчение. Никога няма да забравя ужаса, който изпитах, когато Поли ми показа обезобразения си завинаги палец от специална машина за тази цел.

— Те мислят да спасят душата, като подхвърлят тялото на ужасно мъчение — каза горчиво той.

— Баща ми… баща ми… беше ли третиран така? — едва успях да избърборя аз.

— Не, млади господине. Но какво ще го правят, един Господ знае. Поради раната му и удара в главата той беше признат за негоден да издържи мъчението. Когато се пооправи, пристигна известие, че Порто Бело ще бъде атакуван, и всички затворници бяха изпратени или в Панама, или в Маракаибо.

— Заедно ли ви държаха в затвора, та знаеш толкова за баща ми?

— Не, млади господарю. Но не всички испанци бяха жестоки към нас… Имаше един бледен, болничав хлапак със златно сърце. Той припълзяваше често до нас, когато подлудявахме от болки след големите мъчения, и носеше мехлем за раните ни или ни тешеше с благи думи. Той ми съобщаваше всичко за баща ви.

Как бях доволен, че можах да спася този испански младеж в Порто Бело! Бях уверен, че това е същият самарянин, който е облекчавал мъките на нещастните англичани.

— Когато дойде заповед да ни преместят, бях луд от щастие — продължи Поли. — Всичко ми изглеждаше по-добро, отколкото да остана там, където бях. Един ден, към обяд, бяхме изведени от килиите и очите ни се затвориха от силната светлина. Бяхме готови да се прегърнем от щастие, но испанските войници ни разделиха с пиките си. Оковаха ни във вериги и най-после дойде заповед да тръгваме. Никой от нас нямаше ботуши на краката си, нито нещо на главата или тялото си, за да го брани от слънцето. Камъните изподраха краката ни, слънцето израни гърбовете ни, горещината пресуши гърлата ни. На всичко отгоре камшиците на водачите ни плющяха по гърбовете на нещастниците, които не можеха да вървят достатъчно бързо.

Додето слушах, гневът почти ме задушаваше и се заклех да отмъстя за баща си, ако някога позная мъчителите му.

— А понякога — продължи Поли — си мислех, че е било само кошмар, но раните по гърба ми припомняха действителността. Педро Косматия беше най-жесток към нас. Той е цял гигант, по-голям от тебе, Дик. Тялото му е покрито с гъста черна козина. Той е черен на вид, но сърцето му е още по-черно.

— Педро Косматия! Ще запомня името му. Той ли… — не можах да довърша въпроса си. Исках да кажа: „Той ли измъчваше баща ми?“

— Ще ти разкажа, момче, въпреки че това може да те нарани. Беше към края на втория ден. Просто едва се влачехме и желаехме смъртта. Тогава се препънах и не можах да се изправя. Педро Косматия дойде с широкия си камшик в ръка. Един път, два пъти, три пъти изсвири той около голия ми гръб и сякаш ме проряза. Тогава си спомням, че едно тяло се стовари върху моето и свиренето на камшика продължи отново. Знаеш ли какво се случи, момко? Баща ти, Бог да го благослови, се бе хвърлил отгоре, за да ме защити, и получи остатъка от ударите, предназначени за мене. Трябва да съм припаднал, а когато се свестих, беше нощ и луната светеше от горе. Спомних си какво се беше случило и припълзях до баща ти. Той лежеше по гръб на земята. Не мога да ти опиша състоянието му. Започнах да му благодаря, но той не ми позволи да кажа ни дума. И въпреки страданието, се опита да се усмихне, хвана ме за ръка и ми пожела повече кураж. Момко, ти имаш баща, с когото всеки би се гордял, и ако не направиш всичко възможно да го спасиш, не си достоен син за него!

— Поли! — казах решително аз. — Или ще го спася, или ще загина при опита си да го спася. А ако някога съдбата ме събере с Педро Косматия, ще направя всичко, за да му отмъстя!

— Да! — извика Дикстън. — Тука има още един на твоето мнение. Само да мога да сграбя косматата шия на този приятел…

Той не довърши изречението, но начинът, по който сви мускулите си и сгърчи здравите си пръсти, беше много по-изразителен от думите му.

— Знам, че крушката си има опашка — каза Поли. — Аз съм готов да се присъединя към вас, когато тръгнете да го дирите. Сега сигурно се чудите как съм успял да избягам. Късмет, нищо повече. Веригите, които ме свързваха с баща ти, трябва да са имали някоя разтворена халка. Една нощ, както си почивахме, се събудих и видях баща ти да работи грижливо над веригата, която ни съединяваше. Не можех да му помогна, защото бях вързан с много къса верига за врата. Часове, или поне така ми се стори, той търпеливо търка веригата с един груб камък. Най-после веригата се отвори и аз, първият човек от редицата, бях освободен. Първата ми мисъл беше да избягам колкото е възможно по-скоро. Но аз спрях с разтуптяно сърце, да не би някой от пазачите да ме забележи. Баща ти ми каза, че със стоене нищо няма да направя. Зазоряваше се и ако се чудех дълго, щяха отново да ме оковат. Като му благодарих за това, което беше сторил за мене, потеглих. Откраднах една лодка, след това бях взет от фрегатата „Оксфорд“, един от корабите на буканиерите, но това няма да те интересува много. Навярно ще искаш да чуеш известието, което баща ти изпраща?

— Баща ми? — извиках аз. — Какво ти каза?

— Когато се сбогувахме, той ми пошушна следните думи: „Ако избягаш, Поли, опитай се да узнаеш дали момчето ми е слязло благополучно на брега. Намери го и му кажи, че съм добре и съвсем не съм отчаян, че испанците ме откарват в Маракаибо или в Панама. Ако иска, може да се опита да ме освободи. Но го заклевам да пази собствената си свобода преди всичко. Аз се моля Бог да бди над него!“