"Похитителите на изчезналия кивот" - читать интересную книгу автора (Блак Камбъл)

БЕРЛИН

Айдел, дребният на ръст есесовец в черна униформа, седеше зад писалището си в кабинета на Вилхелмщрасе и съзерцаваше купчините кафяви папки, подредени грижливо пред него. За Дитрих, дошъл на посещение, бе повече от ясно, че Айдел много държи на тези папки, защото му повдигат самочувствието и му придават важност и авторитет. Навсякъде едно и също — помисли си Дитрих. — Хората се ценят по това какво количество изписана хартия могат да натрупат и по броя гумени печати, които им е разрешено да използват. Дитрих, който се смяташе за човек на действието, въздъхна незабележимо и погледна към прозореца, засенчен с бледокафяви щори. Чакаше Айдел да се произнесе, но есесовецът вече от доста време мълчеше, сякаш дори мълчанието бе предназначено да подчертава висотата на неговия ранг.

Дитрих се загледа в портрета на Фюрера, окачен на стената. Да, нямаше значение какъв е Айдел — лабилен, прикован към писалището, надут, заключен в някакво си нещастно кабинетче; важното бе, че има пряк достъп до Хитлер. Ето защо Дитрих чакаше търпеливо и се усмихваше, изобщо държеше се както подобава на по-нископоставен в йерархията. Та нали Айдел принадлежеше към тесния кръг на Фюрера, към елитния корпус на личната му охрана.

Айдел приглади униформата си, която явно току-що бе излязла от химическо чистене, и каза:

— Иска ми се да вярвам, че съм изложил ясно от каква върховна важност е този въпрос, полковник.

Дитрих кимна. Губеше търпение. Мразеше кабинетите.

Айдел стана, повдигна се на пръсти и протегна ръка към някаква въображаема дръжка, която не можеше да достигне, и се запъти към прозореца.

— Фюрерът е решил, че трябва да получи този предмет, а когато реши нещо, естествено. — Айдел млъкна, обърна се и изгледа Дитрих, а после с жест даде да се разбере, че онова, което става в главата на Фюрера, не може да се проумее от простосмъртните.

— Разбирам — каза Дитрих, барабанейки с пръсти по капака на коженото си куфарче.

— Този предмет има религиозна стойност — добави Айдел. — Не че Фюрера се прехласва по еврейските реликви — Тук той спря и ни в клин, ни в ръкав се засмя, като че ли е изрекъл нещо изключително забавно. — Повече се интересува от символичното им значение, нали разбирате?

Дитрих реши, че Айдел крие нещо и го заблуждава: трудно му бе да повярва, че Фюрера се интересува от някакъв си предмет само заради символиката му. Той прочете още веднъж кратката телеграма, с която Айдел го бе запознал преди няколко минути, и се загледа отново в портрета на Хитлер. Фюрера беше, както винаги, строг и сериозен.

— Сега опираме до въпроса за специалистите — додаде Айдел като някой стар професор.

— Ах, да — кимна разбиращо Дитрих. — И по-специално за археолозите.

Дитрих си замълча. Усещаше накъде бие Айдел. Разбираше какво се иска от него.

— Страхувам се, че не мога да ви бъда полезен — каза той. Айдел пусна тънка усмивчица: — Но доколкото зная, вие имате връзки в тези среди. Познавате най-големите капацитети в областта, прав ли съм?

— Не е точно така.

— Е, сега нямаме време за спор. Аз не съм тук, за да обсъждам кой е голям капацитет и кой не е, полковник. Тук съм, както знаете, за да изпълня нечия заповед.

— Няма нужда да ми го напомняте — каза Дитрих.

— Зная — отвърна Айдел, облягайки се на бюрото си. — А вие разбирате, че ви говоря за един ваш познат, чиято компетентност в тази сфера ще бъде много ценна за нас. Нали така?

— Французина ли имате предвид? — попита Дитрих.

— Разбира се.

Дитрих замълча. Изпитваше леко неудобство. Като че ли самият Хитлер от рамката му се караше за проявената колебливост.

— Трудно е да го намери човек. Като всеки наемник кръстосва целия свят.

— Кога за последен път сте имали новини от него?

Дитрих сви рамене:

— Доколкото си спомням, в Южна Америка.

Айдел разглеждаше тънките си бледи ръце като човек, провалил кариерата си на концертиращ пианист.

— Вие знаете как да го намерите — отсече той. — Нали разбирате какво искам да кажа? Ясно ли ви е откъде е спусната тази заповед?

— Да, мога да го намеря — отвърна Дитрих, — но ви предупреждавам…

— Не ме предупреждавайте мен, полковник!

Гърлото на Дитрих пресъхна. Ах, това джудже, този канцеларски плъх! На драго сърце би го удушил, би затъкнал устата му с папките.

— Много добре, но искам да ви съобщя, че цената на французина е висока.

— Няма проблем.

— И не може да се похвали с беззаветна преданост.

— Това оставяме на вас. Важното, полковник Дитрих, е да го намерите и да го доведете при Фюрера. И то бързо. От днес за вчера, както се казва.

Дитрих отново се загледа в щорите. Понякога го обземаше ужас при мисълта, че Фюрера се е обградил с лакеи и глупаци като този Айдел. Това говореше за липса на трезва преценка по отношение на хората.

Айдел се усмихна, сякаш развеселен от притеснението на Дитрих:

— Е, колкото по-бързо, толкова по-добре, разбира се. Защото и други се интересуват. Други, които не вземат присърце интересите на Райха. Ясен ли съм?

— Тъй вярно — отвърна Дитрих. Той се замисли за французина. Знаеше, макар да бе скрил от Айдел, че в момента е в Южна Франция. Перспективата да преговаря с Белок го ужасяваше. Под привидната любезност на този човек се криеха жестока безмилостност и егоизъм, пълно презрение към философията, политиката, религията. Ръководеше се само от интереса си. Ако нямаше изгода, пръста си нямаше да помръдне.

— Другите ще бъдат отстранени, ако надигнат глава — продължаваше Айдел, — не бива да се тревожите за това.

— Значи да не се тревожа.

— Нужно ли е да ви предупреждавам, че казаното тук не бива да напуска тези четири стени, полковник?

— Не, не е нужно — отвърна Дитрих раздразнено.

Айдел се върна на мястото си зад купчината папки и след малко с престорена изненада попита:

— Още ли сте тук, полковник?

Дитрих стисна куфарчето си и стана.

Човек не можеше да не стаи омраза към тези клоуни в черна униформа. Държаха се така, сякаш светът беше техен.

— Тъкмо щях да тръгвам — каза той.

— Хайл Хитлер! — вдигна ръка за поздрав есесовецът.

Дитрих поздрави по същия начин и излезе.