"Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)" - читать интересную книгу автора (Кастанеда Карлос)

22 май 1968

Веднага щом се събудих на сутринта, без никакви встъпления казах на дон Хуан, че съм построил система за обясняване на това, което се случва на едно събиране с пейот — митоте. Взех бележките си и му прочетох това, което бях направил. Той слушаше търпеливо, докато се мъчех да осветля своята схемичка.

Казах, че смятам, че е необходим прикрит водач, който да подсказва на участниците, така че те да стигнат до някакво уместно съгласие. Отбелязах, че хората посещават митоте, за да търсят присъствието на Мескалито и неговите уроци за правилния начин на живот и че тези хора никога не си разменят дума или жест, но все пак се съгласяват за присъствието на Мескалито и неговия специфичен урок. Поне това беше, което те изглежда правеха на тези митоте, на които аз бях присъствал. Те се съгласяваха, че Мескалито се е появил на всеки поотделно и му е дал урок. В моето лично преживяване аз открих, че формата на личното посещение на Мескалито и последвалият го урок бяха поразително еднородни, макар и видоизменени при всеки човек. Не можех да обясня тази еднородност по никакъв друг начин, освен като резултат на прикрита и сложна система на подсказване.

Трябваха ми близо три часа да прочета и обясня на дон Хуан схемата, която бях построил. Завърших с молба да ми каже със свои думи какви са точните процедури за достигане на съгласие.

Когато свърших, той се намръщи. Помислих, че навярно е намерил обясненията ми предизвикателни. Изглеждаше потънал в дълбок размисъл. След благоразумно мълчание го попитах какво мисли за моята идея.

Въпросът ми тутакси промени гримасата му в усмивка, а след това в бурен смях. Аз също се опитах да се засмея и нервно го попитах какво е толкова смешно.

— Ти си побъркан! — възкликна той. — Защо трябва някой да си дава труда да подсказва в такъв важен момент като митоте? Смяташ ли, че човек изобщо си играе с Мескалито?

За миг помислих, че се измъква. Той всъщност не отговаряше на моя въпрос.

— Защо ще подсказва някой? — заинати се дон Хуан. — Ти си бил на митоте. Би трябвало да знаеш, че никой не ти е казвал как да се чувстваш или какво да правиш — никой, освен самия Мескалито.

Настоях, че подобно обяснение не е приемливо и отново го помолих да ми каже как се достига до съгласие.

— Знам защо си дошъл — каза дон Хуан с тайнствен глас. — Не мога да ти помогна в твоето усилие, защото няма система за подсказване.

— Но как могат всички тези хора да се съгласят за присъствието на Мескалито?

— Съгласяват се, защото виждат — каза дон Хуан драматично, а след това неочаквано рече — Защо не посетиш друго митоте, за да видиш сам?

Усетих, че това е капан. Не казах нищо и прибрах бележките си. Той не настоя.

Малко по-късно той ме помоли да го откарам до къщата на един от приятелите му. Прекарахме по-голямата част от деня там. По време на разговора приятелят му Джон ме попита какво става с интереса ми към пейота. Джон беше осигурил пейотените пъпки за първото ми преживяване преди почти осем години. Не знаех какво да му кажа. Дон Хуан ми се притече на помощ и каза, че се справям добре.

По пътя обратно към къщата на дон Хуан се почувствах задължен да коментирам въпроса на Джон и казах, между другото, че повече нямам намерение да уча за пейота, защото това изисква известна смелост, каквато нямам, и че когато съм казал, че се отказвам, наистина съм го мислил. Дон Хуан се усмихна и не каза нищо. Продължих да говоря, докато стигнахме къщата му.

Седнахме на празното място пред вратата. Беше топъл, ясен ден, но в късния следобед ветрецът беше достатъчен, за да бъде приятно.

— Защо трябва толкова да се насилващ? — каза изведнъж дон Хуан. — Колко години говориш, че повече не искаш да учиш?

— Три.

— Защо си толкова упорит?

— Имам чувството, че те предавам, дон Хуан. Ето защо, струва ми се, винаги говоря за това.

— Ти не ме предаваш.

— Аз ти измених. Избягах. Чувствам, че съм победен.

— Правиш това, което можеш. Освен това, още не си победен. Това, на което трябва да те науча, е много трудно. Аз например го намирах дори по-трудно, отколкото ти.

— Но ти си продължил, дон Хуан, Моят случай е различен. Аз се отказах и дойдох да те видя не защото искам да уча, а само защото искам да те помоля да изясниш един момент от моя труд.

Дон Хуан ме погледна за миг, а след това отмести поглед.

— Ти трябва отново да оставиш дима да те води — каза той убедително.

— Не, дон Хуан. Не мога повече да използвам твоя дим. Мисля, че съм накрая на силите си.

— Ти не си започнал.

— Много ме е страх.

— Значи се страхуваш. Не е нещо ново да се страхуваш. Не мисли за своя страх. Мисли за чудесата на виждането.

— Искрено бих желал да мисля за тези чудеса, но не мога. Когато си помисля за твоя дим, усещам, че ме обгръща някаква тъмнина. Като че ли на земята вече няма никакви хора, никой към който мога да се обърна. Твоят дим ми показа крайната степен на самота, дон Хуан.

— Това не е така. Вземи мен например. Димът е мой съюзник, но аз не чувствам такава самота.

— Но ти си различен. Побелил си своя страх.

Дон Хуан нежно ме потупа по рамото.

— Ти не се страхуваш — каза той тихо.

В гласа му имаше някакво странно обвинение.

— Лъжа ли за своя страх, дон Хуан?

— Не ме интересуват лъжите — каза той строго. — Интересува ме нещо друго. Причината да не искаш да учиш не е в твоя страх. Има нещо друго.

Яростно настоях да ми каже какво е то. Умолявах го, но той не каза нищо. Просто клатеше глава, сякаш не може да повярва, че не го знам.

Казах му, че може би това, което ми пречи да уча, е инерцията. Той пожела да узнае значението на думата „инерция“. Прочетох му от речника си: „Тенденция на материята да остане в покой, ако е в покой, или ако се движи, да продължи да се движи в същата посока, освен ако и въздейства някаква външна сила.“

— „Освен ако й въздейства някаква външна сила“ — повтори тон. — Думата, която намери, е горе-долу най-добрата. Вече ти казах, че само един перко може да се заеме със задачата да стане човек на знанието по своя инициатива. Трезво мислещият човек трябва да бъде подмамен да го направи.

— Сигурен съм, че има много хора, които биха се заели със задачата с радост — казах аз.

— Да, но те не се броят. Те обикновено са откачени. Те са като кратуни, които отвън изглеждат чудесно, но ще протекат в мига, в който окажеш натиск върху тях, в мига, в който ги напълниш с вода. Веднъж трябваше да те подмамя да учиш, точно така, както мене ме подмами моят благодетел. Иначе не би научил толкова много досега. Може би е време пак да те подмамя.

Подмамването, за което говореше, беше един от най-критичните моменти в моето чиракуване. Беше се случило преди години, но в моето съзнание то беше така живо, сякаш е станало току-що. Веднъж чрез много изкусни манипулации дои Хуан ме натика в пряка и ужасяваща конфронтация с една жена, славеща се като магьосница. Сблъсъкът завърши с дълбока ненавист от нейна страна. Дон Хуан използва моя страх от жената за мотивация да продължа чиракуването си, твърдейки, че трябва да уча още магьосничество, за да се предпазвам от нейните магически атаки. Крайните резултати от неговото „подмамване“ бяха така убедителни, щото аз искрено повярвах, че нямам друг изход, освен да науча колкото се може повече, ако искам да остана жив.

— Ако имаш намерение отново да ме изплашиш с тази жена, аз просто вече няма да се върна — казах аз.

Смехът на дон Хуан беше много радостен.

— Не се безпокой — каза той успокоително. — Номерата със страха вече няма да минат при тебе. Теб вече не те е страх. Но ако е необходимо, можеш да бъдеш подмамен, където и да си. За тази цел не е нужно да бъдеш наблизо.

Той сложи ръце зад главата си и легна да спи. Аз работих върху бележките си, докато той се събуди след два часа. Вече беше почти тъмно. Виждайки, че пиша, той седна с изправен гръб и с усмивка ме попита дали съм успял да „отпиша“ проблема си.