"Обсебването на Елейзабел Крей" - читать интересную книгу автора (Удинг Крис)

ГЛАВА 2Неукротимата Мис БенетСреща с доктор ПайкИме за момичето

Ловците на вештици бяха най-различни видове. За да се изправиш срещу толкова силен враг, определено бе необходимо да притежаваш мотивация. За едни това бе предизвикателство, срещу което копнееха да се изправят, за да изпъкнат сред останалите; други бяха водени от идеята, че правеха услуга на света. Трети намираха своята причина в религията си или пък се бореха за отмъщение. Някои от тях бяха родени за това, а други просто търсеха своята ниша. Парите блазнеха едните, а другите желаеха да се изправят очи в очи с опасността. Почти всички имаха своите причини и макар да изглеждаха на пръв поглед нормални, повечето криеха тайни, тайни, които ги караха да искат работата, с която никой друг дори не си и помисляше да се заеме. Причината на Кейтлин Бенет бе, че е особен човек.

По улиците започваше да цари сутрешното оживление, докато тя вървеше по „Крофтърс Гейт“ призори. Сергиите се нареждаха, просяците се мъкнеха към предпочитаното си място. От пекарните на продавачите започваше да се носи миризмата на печени небелени картофи и кестени. Наоколо прехвърчаха таксита, които не обръщаха внимание на пешеходците, минаващи по калдъръма.

Къщата, в която Кейтлин живееше заедно с Таниел Фокс, се намираше в близост до внушителната катедрала „Сейнт Люк“. Тя бе грандиозна, терасирана постройка, с врата и еркер на приземния етаж и още два прозореца над него. На най-горния етаж имаше още няколко продълговати прозореца, които имаха за цел да пропускат възможно най-много светлина. Няколкото квадратни метра павиран двор бяха оградени от желязна черна ограда. Тъмнозелената сграда с бежови каменни первази и стъпала на „Крофтърс Гейт“ номер 273 не бе привлекателно, а по-скоро функционално място. Катедралата се издигаше високо над заобикалящите я сгради, осеяна с извивки, арки и остри кули, които изглеждаха мрачни и навъсени на фона на току-що изгряващото слънце. Причудливите водоливници се взираха злобно надолу от ъглите на кулите, размахвайки лапи и нокти към сградите и улиците около катедралата.

Кейтлин се пресегна и отвори вратата. Топлината, която я посрещна, й подсказа, че Таниел си бе вкъщи. Но какво бе това приглушено хлипане? Тя влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

— Таниел? — обади се тя.

— Тук съм — гласът му идваше от всекидневната.

Кейтлин последва гласа до източника му. Независимо от настъпващата сутрин огънят бе запален, както и газените лампи. Стаята бе в тъмни нюанси на зеленото и кафявото и бе облицована с дърво. Пред камината имаше килимче и няколко твърди и неудобни кресла. В единия край на стаята стоеше маса от тиково дърво. Тежките завеси бяха напълно дръпнати.

На килимчето пред камината бе коленичило момиче. Кейтлин реши, че вероятно бе на възрастта на Таниел, въпреки че я виждаше само в гръб. Имаше дълга руса коса, покрита с кал и сплъстена, и носеше тънка бяла рокля, на места скъсана и покрита с кървави петна. Тя пиеше от кафява керамична купа нещо, което миришеше на телешка супа. Таниел бе коленичил до нея и когато приятелката му влезе, се обърна към нея:

— Имам нужда от твоята помощ.

Кейтлин Бенет бе наставничка на Таниел в годините на неговото обучение като ловец на вештици. Беше и негов приятел. Таниел смяташе, че наближава тридесетте, въпреки че бе изключително трудно да прецени, тъй като тя действаше с такъв замах и ентусиазъм, че съвсем спокойно можеше да бъде десет години по млада. Бе висока, малко по-висока, отколкото трябваше, за да бъде тялото й пропорционално. Това я правеше неграциозна и й придаваше вид на едва прохождащо жребче. Лицето й — нито красиво, нито пък грозно — бе изпълнено с вътрешна светлина, която струеше навън и я правеше да изглежда хипнотична. Косата й бе подстригана късо на тила — невероятно смела и ексцентрична прическа във времената, когато от жените се очакваше да бъдат женствени и свенливи. Още по-шокиращи бяха двата тъмночервени кичура, които се спускаха от скалпа по продължение на цялата й коса.

Дрехите й бяха странно подбрани: тъмночервено сако от свинска кожа, черна блуза и черни памучни панталони с червени шевове. По устните на Таниел заигра усмивка. Жена с панталони! Кейтлин не спазваше ничии правила и това му допадаше. Той й се възхищаваше. Може би дори повече, отколкото се бе възхищавал на покойния си баща Джедрая Фокс — най-великия ловец на вештици в Лондон.

— Намерих я в Стария квартал — каза той спокойно. — Не желае да ми каже как се казва. Изобщо не говори.

— Кой те одра така, Таниел? — попита Кейтлин и приближи до тях.

— Тъкмо преследвах един крейдълджак и… — Таниел спря, тъй като забеляза, че на лицето на приятелката му се изписа загриженост. — Не ме одра той. Тя беше. Мисля, че е луда.

Кейтлин коленичи до момичето и огънят огря едната страна на лицето му. Сега тя успя да огледа бездомното същество — забеляза студения му отнесен поглед, насочен към огъня. Момичето изглеждаше застинало от ужас, сякаш в същия този момент наблюдаваше нещо — някъде отвъд пламъците, което те двамата не можеха да видят. От време на време механично отпиваше от супата, стискайки силно купата в ръцете си. Кейтлин внимателно отметна кичур коса от мръсното й лице, за да може да огледа по-добре драскотините по него. Момичето не реагира.

— Таниел, къде намираш тези момичета? — въздъхна тя.

Таниел й се усмихна.

— Не одобряваш ли?

— Мисля, че си способен на повече — отвърна тя. — Докато преследваш вештици в Стария квартал, няма да можеш да си намериш подходящо момиче. — Тя се изправи и погледна надолу към гостенката им. — Какво й е? Ранена ли е?

— Не видях нищо, което да прилича на одраскване от животно или от вештица — обясни Таниел. — Мисля, че тези са от падане.

— През цялото време ли се държеше така? — попита Кейтлин — Толкова ли бе мълчалива?

— Когато я открих, беше доста буйна. Вероятно съм я уплашил.

Кейтлин се почеса зад врата.

— Ами така действаш на хората — заяви тя. — Но ето, че сега съм тук. Най-добре ми кажи какво точно се случи.

Таниел започна да разказва събитията от изминалата нощ — как бил на редовната си обиколка, когато видял крейдълджак, който плячкосвал по улица „Чадуик“, как го прогонил обратно в Стария квартал и как го проследил до леговището му, където открил и това момиче.

— А сигурен ли си, че крейдълджак не я е изподрал? — запита Кейтлин, когато Таниел завърши разказа си. Крейдълджак бяха особен тип вештици, които можеха да прехвърлят състоянието си на други същества при одраскване или ухапване. Ако беше издрал момичето, а то, от своя страна, бе одрало Таниел…

— И преди съм имал вземане-даване с крейдълджак. Знаеш го. Хапали са ме, но аз ги прогонвам от себе си. Имунизиран съм.

— Имах предвид себе си — каза Кейтлин, която крачеше из стаята. — Това, което превръща хората в крейдълджак, е нещо като треска или малария — или се преборваш с него и оставаш имунизиран завинаги, или то надделява. Кейтлин никога не бе нападана от крейдълджак.

— Сигурен съм, че не е одраскана от тях — каза Таниел, прокарвайки ръка през хубавата си руса коса и погледна към момичето.

След като бе изяло супата, момичето внезапно бе станало сънливо. Клепачите и главата й постепенно натежаха. Таниел я заведе на горния етаж, където тя моментално заспа на леглото му. Той провери дали прозорците са затворени и заключи вратата зад себе си. Добре бе да е предпазлив. Поне докато не узнаеха със сигурност с какво си имаха работа.

Когато се върна във всекидневната, Кейтлин седеше на един стол, топлеше се на огъня и ядеше супа с парчета черен хляб.

— Хапни си още супа — каза Таниел.

Кейтлин вдигна ръка, за да му благодари.

— Значи мислиш, че момичето е лудо? — попита тя.

Таниел кимна, хапейки разсеяно долната си устна.

— Може да е луда или пък да е обладана от зъл дух, а може и да е много уплашена. Ще отида при доктор Пайк в приюта да го попитам дали някой от пациентите му не липсва. — Той се намръщи, от което стана ясно, че идеята не му допадаше особено. — Но не искам да я оставя сама. Ще останеш ли за малко с нея?

— А ще получа ли още супа? — попита Кейтлин.

Приютът „Редфорд Ейкърс“ бе разположен в покрайнините на Лондон. Издигаше се самотен от едната страна на нисък хълм, заобиколен от поля, през които минаваше един-единствен път. Това бе голяма сграда, лишена от орнаменти — беше чисто и просто паралелепипед от камък с малки квадратни прозорчета, пръснати равномерно по фасадата й. Излъчваше суровост подобно на остра скала или светкавица в небето.

Когато стигнаха до един завой, пред тях се извиси голяма стена с порти от ковано желязо. В центъра на всяка от портите бяха изобразени инициалите Р.Е, изработени от метал. Мъж с кисела физиономия, с кепе на главата и кафяво сако попита Таниел по каква работа е там и го пусна, като отвори скърцащите порти. Щом таксито потегли напред, Таниел забеляза как пазачът се върна в колибата си и вдигна слушалката на телефона.

Шофьорът на таксито се намръщи при вида на сградата и натисна педала на газта. Очевидно желаеше да се махне оттам колкото може по-бързо. Таксито спря на покрита с чакъл алея, пред внушителния каменен портал, който представляваше главният вход. Сякаш вратите от тъмен махагон ги гледаха гневно. Шофьорът се огледа нервно и остана разочарован, когато Таниел му каза да изчака; явно се бе надявал да се измъкне веднага. Тънък писък проряза тишината някъде над тях, при което шофьорът подскочи.

Веднага щом Таниел слезе от таксито, порталът се отвори и зад него се появи доктор Пайк. Имаше изпито лице и тънък остър нос, на който бяха кацнали чифт малки кръгли очилца. Косата му бе силно посивяла и бе започнал да оплешивява. Тялото му беше сухо и мършаво — също като лицето, но сините му очи бяха ярки и остри зад кръглите стъкла и тежки клепачи.

— А, господарю Таниел Фокс! — каза той и лицето му се изкриви в усмивка. — Винаги ми е приятно да те посрещна тук! Пазачът ми ме информира за пристигането ти. Таниел се ръкува с него.

— Радвам се да те видя отново, докторе — каза той на свой ред, въпреки че не успя да прозвучи убедително.

— Ами — продължи Пайк, плясвайки и потривайки ръцете си — да не стоим повече навън — денят е мрачен. Нека влезем вътре.

Той въведе Таниел във фоайето на „Редфорд Ейкърс“. Имаше висок таван и вито стълбище, разположено до една от стените, което водеше до балкон. Подът бе покрит с бели и червени плочки, а зад едно гравирано бюро седеше строга рецепционистка с черна коса, оформена в кок. Таниел винаги се изумяваше от това колко подвеждащо изглеждаше фоайето. То бе чисто, спретнато и приятно. За разлика от останалата част на сградата.

Пайк поддържаше разговора с него, докато го водеше нагоре по стълбите към малкия си кабинет. Степите на кабинета бяха заети от лавици с книги с голям формат. Имаше стол със зелена кожа, стоящ зад бюро, върху което лежаха подредени купчини документи. На видно място бе разположена книга по френология и модел на човешки череп, върху който отделните части бяха грижливо разграфени и наименовани.

Пайк покани Таниел да седне, след което самият той зае мястото си зад бюрото. То бе разположено срещу висок правоъгълен прозорец, от който се процеждаше слаба светлина. Таниел не харесваше Пайк, в негово присъствие винаги се чувстваше неловко. Това вероятно се дължеше на естеството на работата на Пайк. Не бе възможно някой да работи в приют за луди пет дни в седмицата и това да не му се отрази поне малко. Таниел определено чувстваше влиянието на обстановката.

Пайк бе един от старите познати на баща му, тъй като работата му изискваше да посещава „Редфорд Ейкърс“ доста често. Не всички вештици бяха като крейдълджак. Имаше такива, които внушаваха лудост и само хората със силна психика успяваха да не им се поддадат. Някои от онези, които в момента гниеха в мрачните килии на „Редфорд Ейкърс“, бяха тикнати там от Джедрая и Таниел. Самото му присъствие на това място го изнервяше.

— Е, младежо, доколкото разбирам си дошъл, за да говорим за нещо — започна Пайк, поставяйки ръцете си на бюрото и взирайки се в Таниел с проницателните си сини очи.

До стаята достигна застрашителен вой — приглушен, но изпълнен с болка, който зловещо отекна из нея. Пайк дори не мигна.

— Една от нашите най-нещастни души. Изглежда никога няма начин да изолираме звука. Но след време се свиква.

— Доктор Пайк, дойдох при теб, за да ти задам един въпрос. Разбира се, той е поверителен.

— Поверителен ли? — възкликна възрастният мъж развеселено и очите му заблестяха. — Охо! Явно съм в беда!

— Изобщо не е така. Просто отговорът би могъл да засегне репутацията ти, ако достигне до неподходящи уши.

Пайк придоби по-сериозно изражение, облегна се назад и разтвори ръцете си с дланите нагоре.

— Давай тогава.

Таниел си пое дълбоко въздух, опитвайки да прикрие неловкостта, която изпитваше. Мразеше това място. Почти усещаше как затворниците гниеха в тъмните си килии, измъчвани от собствените си вътрешни демони.

— Доктор Пайк, как стои въпросът със сигурността в „Редфорд Ейкърс“?

По лицето на доктор Пайк за момент се изписа раздразнение. Сякаш искаше да каже: и дойде дотук, за да ме попиташ това?

— Задавам този въпрос — продължи Таниел, преди Пайк да отговори, — защото снощи попаднах на едно момиче, което бе в състояние на лудост. Първоначално си помислих, че може би е попаднала на вештици, но е трудно да се установи дали лудостта е вродена или предизвикана. Тогава си помислих, че може би е избягала от това заведение и…

— Виж, мога да те уверя, че не е! — отвърна Пайк рязко. — Охраната ни тук е на най-високо ниво и нито един пациент не е напуснал, преди да бъде напълно излекуван от нас.

— Съжалявам, сър — каза Таниел, навеждайки глава. — Трябваше да проверя, преди да опитам да определя с Ритуал източника на нейната лудост. Но сър, уверявам ви, че ако някой е избягал и ми кажете, мога да го доведа, без никой да разбере.

Пайк изглежда щеше да изръмжи още нещо, но изведнъж се успокои.

— О, прости ми. Не исках да избухвам. Просто миналата нощ спах малко. Не, приятелю, уверявам те, нито един от пациентите на „Редфорд Ейкърс“ не липсва — сега или когато и да било. Но бих могъл да проверя в другите приюти, ако желаеш. Момичето при теб ли е?

— Да — отвърна Таниел.

— Ако искаш можеш да я доведеш тук. Ще се погрижим за нея. За неопитен човек би било опасно да контактува с нея.

Таниел си помисли за мрачните коридори, ръждясалите решетки на килиите, писъците и виковете, плача и силния кикот, които раздираха вътрешността на порядъчната на пръв поглед сграда на „Редфорд Ейкърс“.

— Засега не съм имал проблеми — отвърна той дипломатично. — Най-добре да не я притесняваме.

— Много добре. А има ли си име?

— Не обелва нито дума.

— Аха — каза Пайк и му се усмихна със съжаление. — Най-вероятно е някое побъркано сираче. Казваш, че си я открил в Стария квартал? А как изглежда, за да мога да дам описанието на моите колеги?

Таниел се замисли за момент.

— На около двадесет и пет години е, с черна коса и тъмнокафяви очи — излъга той.

Пайк си записа.

— Ще поразпитам за теб. А сега, господарю Фокс, винаги ми е много приятно, но се налага да се връщам на работа. Ще те изпратя.

— Благодаря — отвърна Таниел.

Докато слизаха надолу по стълбите, двамата си размениха любезности, след което Пайк изчака Таниел да се качи в таксито. Шофьорът запали колата и потегли.

Те се клатушкаха по неравната алея към портала, но на Таниел това не му правеше впечатление. Той бе потънал в размисли.

Не бе казал, че е намерил момичето в Стария квартал. Откъде тогава Пайк знаеше за това? Може би бе предположение, все пак той му бе казал, че е бил на лов, когато я е намерил, а голяма част от лова на вештици ставаше там. Именно там бяха вештиците. Но въпреки това имаше нещо подозрително.

Засега той реши да не мисли за това. По-спешно бе да открие самоличността на момичето.

Когато се върна на „Крофтърс Гейт“, вече бе късен следобед. Той отиде да провери момичето, което все още спеше, но непрестанното й мятане и обръщане бе изцапало и събрало чаршафите му. Кейтлин пък бе заспала на стола във всекидневната. Бе наредила Стражи навсякъде около стаята на Таниел. Той се засмя. Независимо че Кейтлин изглеждаше вятърничава, тя бе една от най-добрите в Лондон. С нея шега не биваше.

Таниел бе капнал от умора, тъй като не бе спал от предната вечер. Затова разрови огъня и се сви върху килимчето. Тази вечер, реши той, щяха да проверят дали момичето е по-добре и да преценят какво да правят с нея в случай че не беше. За момента се отпусна и потъна в дълбок сън.

На Таниел не му се налагаше да навива часовник. Имаше завидната способност да реши кога иска да се събуди и отваряше очи точно три минути преди часа. Просто това бе една от неговите странности. Помисли си, че в него има доста неща, които не се смятаха за нормални, докато си миеше лицето в банята и се гледаше в огледалото. Колко хора можеха да се похвалят с това, че бяха ловци на вештици на седемнадесет години? И колко живееха в собствен дом, пък бил той и купен от баща им?

Но със сигурност не изглеждаше ненормален. Имаше чиста кожа и приятни черти. Лицето му не носеше белези от едра шарка или треска като много други, които бе виждал. Вероятно бе малко блед и никога нямаше да има фигура като на баща си, тъй като раменете му бяха по-тесни и бе по-слаб. Но притежаваше красиви бледосини очи и лъскава руса коса, наследени от майка му, на която приличаше много. Баща му често казваше, че като го погледне, вижда майка му. Понякога го правеше с обич, а друг път — с разочарование затова, че Таниел не бе успял да отговори на очакванията му. В подобни моменти Таниел се чувстваше съкрушен и всеки път нещо се пречупваше в него.

Но баща му си бе отишъл, както и майка му. Сега той бе съвсем сам.

Детството му не бе лесно. Беше единственият син на човек, който още преди неговото раждане си бе извоювал заслужено славата на легенда. Джедрая Фокс — най-изтъкнатият ловец на вештици в Лондон, а и в света. Той знаеше повече за вештиците от всеки друг. Бе висок и едър мъж с гъста черна брада, силен като бик и с ум, остър като бръснач. Бе оцелял след стотици срещи със смъртта и се бе превърнал в икона сред останалите ловци на вештици в Лондон. В годините, когато никой не знаеше нищо за вештиците и ловът им бе равен на самоубийство, именно разказите за неговите подвизи привличаха нови ловци. Същата роля имаха и есетата, които той публикуваше и по този начин разпространяваше знания за това как се побеждават различните видове вештици. Таниел благоговееше пред баща си.

Но тогава си отиде майка му. Чиана Роузлийф Фокс, безсмислено и брутално убита в гробище в Уайтчапъл. Тя бе красива, артистична, сладка, баща му я обожаваше и Таниел я обичаше много. Но въпреки това тя бе умряла. След смъртта й Джедрая се бе променил.

— Тя бе прекалено добра за този свят. Принадлежеше на следващия живот, на ангелите. — Той бе казал това веднъж, когато Таниел бе на шест години. В гласа му се усещаше ужасяваща тъга, когато бе погледнал през прозореца. — Хора като твоята майка просто нямат място на този свят. Благият й характер, състраданието й, творческите й пориви… ако някога са били силни качества, сега са се превърнали в слабости. Сега е векът на индустрията, Таниел. Векът на Разума. Хората се трудят във фабрики, учените създават чудеса. Лека-полека разкриваме тайните на вселената, а те са студени и безмилостни. Сега на дневен ред е науката, а при нея няма място за поезия, разкази или разтоварваща музика. Страх ме е за теб, сине. Страхувам се, че чертите, които си наследил от майка си, могат в един момент да се изправят срещу теб.

— Но кажи ми за вештиците, татко? Къде се вписват те в този нов век на науката, разума и логическата мисъл?

Джедрая леко наведе глава.

— Не се вписват — отвърна той. — Точно по тази причина ги убиваме.

Когато Таниел бе на единадесет години, уменията на баща му, които го бяха превърнали в легенда, му бяха изневерили. Така и не откриха онова, което бе преследвал, а от самия него също бе останало твърде малко.

Приятелката на Джедрая — Кейтлин — се зае с обучението на момчето. Джедрая му бе оставил къща и приличен доход, тъй като ловът на вештици бе доста рентабилна професия заради опасността, на която се излагаше човек. Парламентът отпускаше заплати и премии, които караха адвокатите да скърцат със зъби от завист. Кейтлин се премести в дома на Таниел и продължи обучението му като ловец на вештици. Това бе единственото му обучение още от осемгодишна възраст. Не се бе занимавал с нищо друго. С времето учителят и ученикът станаха приятели, а след това и ловни другари. Таниел затвори чешмата и отиде да види как е момичето. Тя беше доста интересна. В началото, когато бе решил да я вземе със себе си, не беше мислил много — просто бе сметнал, че не бива да я оставя в това състояние да броди сама из Стария квартал. В действителност дори не бе мислил за това какво щеше да стане, след като се оправеше. Вероятно щяха да открият родителите й и да им я върнат. Но ако не се оправеше?

Този въпрос се въртеше в главата на Таниел, докато прекоси коридора до стаята си, където бе заключено момичето. През цялото време в съзнанието му изникваха противоречиви мисли. Имаше малко приятели и никой от тях не му бе достатъчно близък. Но това бе участта на ловеца на вештици. Работеше през нощта, почти винаги сам. Обучението му се извършваше у дома. Но все пак имаше Кейтлин, нали така? А познаваше и други ловци на вештици. Беше щастлив. Можеше да гние в приют за бедни вместо да печели в пъти повече от по-голямата част от хората в Лондон. Можеше да бъде и по-лошо.

Той отключи стаята и пристъпи вътре, потънал в своите мисли.

— Един джентълмен би почукал, преди да влезе — каза момичето тихо.

Таниел бе внезапно откъснат от мислите си.

— О…, Аз много съжалявам, аз… не очаквах да си будна.

Тя лежеше на една страна, завита до брадичката. Кожата й блестеше от пот, а русата й коса падаше върху бузите. Но очите й бяха отворени и тя го гледаше.

— Температура ли имаш?

— Студено ми е — отвърна тя. Погледът й се плъзна към отворената врата, след което се върна обратно на него. — Кой си ти?

— Таниел Фокс, мис. На твоите услуги.

— Може ли да хапна нещо? — попита тя с дрезгав глас.

— Разбира се. Може би нещо готвено?

Тя кимна леко и се облиза, след което се усмихна, което й придаде вид на доволно коте.

— Веднага се връщам — каза той и се насочи към вратата.

— Как попаднах тук? — дочу се отново гласът на момичето.

— Не си ли спомняш? — попита Таниел.

— Не — отвърна тя. Очите й се разшириха и тя придърпа завивката по-нагоре. — Не мога да си спомня нищо!

Таниел се приближи до нея. По лицето й бяха изписани страх и безумие — същите, които бе забелязал, когато я видя за пръв път.

— Успокой се. С времето ще си спомниш. Знаеш ли как се казваш? Да започнем с това.

Тя изглежда се поуспокои малко.

— Да, помня как се казвам — каза, очевидно успокоена от този факт. — Елейзабел Крей.

— Нека тогава ти донеса нещо за ядене, мис Елейзабел, след което ще продължим разговора си.

Тя кимна отново. Трепереше и продължаваше да се поти. Таниел се изправи и излезе, затваряйки вратата зад себе си. След няколко крачки той се върна и завъртя ключа в ключалката.