"Перлата на любовта" - читать интересную книгу автора (Скай Кристина)

29.

— Какво значи — нашият човек е изчезнал? Белокосият ръководител на Триадата седеше в сянката; дим от тамян се виеше около дългите му пръсти.

Човекът пред него падна на колене.

— Хиляди пъти простете, господарю. Един от чуждоземните дяволи го проследил, когато се връщал на лодката. Вероятно са го заловили.

Водачът на Триадата събра върховете на пръстите си.

— Предан ли е? Дали няма да ни издаде?

— Никога, господарю. Той е храбрец. Нищо не може да го застави да проговори.

Възрастният мъж, скрит в сянката, се изсмя злокобно.

— Всички хора проговарят, глупако. Просто е въпрос на време. Сега заради този син на костенурка ще се наложи да променяме плановете. У-ф-ф! Наистина съм заобиколен от бездарни глупаци! — Притвори очи и за миг вдъхна ароматния тамян. — Но не всичко е загубено. Ще започнем с жената. Знаем слабото й място.

— Англичанинът от „Хаф Мун Стрийт“ ли?

Възрастният мъж кимна.

— Точно така. От тебе ще излезе способен триад, Уи Фан. Сега слушай внимателно. Чух за някакъв чуждоземен дявол, който много се интересува от книгата на насладите. Той обаче се крие и ще бъде трудно да го намерим.

— Аз ще успея, господарю.

Старият триад се усмихна при тази самоувереност.

— Ще можеш ли? Ако го сториш, ще бъдеш добре възнаграден, тъй като човекът може вече но някакъв начин да е замесен в случая. Наеми всякакви помощници, от каквито се нуждаеш. Английските чуждоземни дяволи по доковете са готови на всичко за няколко късчета злато. Но първо се погрижи за жълтокосия чуждоземец. И този път нямаш право на провал, както преди. Избери внимателно момента и направи отровата по-силна. Англичанинът трябва да умре, защото разсейва жената и тя не търси книгата на насладите.

— Разбирам, господарю.

— Ще изпълняваш всяка моя заповед точно. Иначе ти и твоите потомци ще умрете от бавна и мъчителна смърт.

Докато димът от тамяна продължаваше да се вие нагоре, войнът се наведе напред и се заслуша внимателно.

— Какво означава това — девойчето на Камърън просто е изчезнало?

Облечена в копринен пеньоар, който разкриваше почти всички прелести на зрялото й тяло, лейди Луиза Ландрингам седеше с изправен гръб върху кадифения диван.

Помади и шишенца с парфюм с трясък се посипаха по пода.

Застаналият пред нея мъж, облечен в светлосиня ливрея на лакей, сви рамене, но по челото му избиха капчици пот.

Луиза бавно се изправи на крака, а пеньоарът се разтвори и разкри белите бедра и плътния окосмен триъгълник като гнездо между тях.

Лакеят звучно преглътна. Очите му се вторачиха в едрите изпъкнали гърди, които напираха от деколтето на ефирната материя.

— Ти си… — Господарката леко се намръщи и се приближи към него. Пръстите й погалиха покритите със сатен рамене. — …Уилсън, нали?

Почервенял и онемял, прислужникът успя само да кимне.

Кървавочервените нокти докоснаха врата му и го погалиха по ухото.

— Уилсън. Такова смело име — Пръстите се плъзнаха надолу, погалиха бедрата му. — Такова твърдо име…

— Моля за прошка, господарке, но вие не споменахте нищо за…

Внезапно лицето му се изкриви. Пръстите й умело откриха най-горното копче на панталоните и го разкопчаха.

— И така, Уилсън, дай да видя дали името отговаря на тялото ти.

Луиза Ландрингам прокара розовото си езиче по устните и те заблестяха от влагата. Но не за Уилсън мислеше тя, а за един рус граф с очи като сапфири.

Още едно копче се освободи.

— Разбира се, ако предпочиташ да не си мой слуга, не бих и помислила да те задържам. Ако имаш нещо по-примамливо предвид…

Мъжът шумно си пое въздух в момента, когато членът му изскочи на свобода. Гледаше надолу с невярващи очи, докато червените нокти обкръжаваха пламналата плът.

— Не… Недейте, лейди Ландрингам. Искам да… — Тръпки полазиха тялото му, докато опитните пръсти го галеха и караха кръвта в слабините му да пулсира. — Боже милостиви в небесата, никога не съм вярвал, че…

— Така е добре, Уилсън. Много добре… — Полуголата жена се усмихна на възбудената му мъжественост, потреперваща в ръката й.

Толкова уязвим. Какъвто ще бъде и Тони Морлънд скоро. И тогава ще му го върне, затова, че я унизи. Тя разполагаше с идеалния човек, който щеше да й помогне.

Устните й се присвиха.

— А сега ще ме слушаш, скъпи Уилсън. Ще ме слушаш внимателно.

Тя заговори, като продължаваше да го гали. Изговаряше думите нежно и меко. Те звучаха по-скоро като любовни слова, но съдържанието им бе зловещо.

Когато приключи, слугата бе пламнал като божур. Едва дишаше и не можеше да говори разбираемо от обзелото го желание.

— А сега, Уилсън, след като си такова палаво момче, ще трябва май да те накажа. — Очите й се присвиха. — Доста строго, така че да ти стане горещо, да ти се прииска да виеш…

Бавно се отпусна на колене. Очите й бяха тъмни, непроницаеми. Отметна коприната от напарфюмираните си рамене и повдигна глава.

Рубинените й устни бяха отворени.

— Ела насам, Уилсън — прошепна тя.

Лакеят се приближи. Лейди Ландрингам все още се усмихваше, когато пое члена с устни и първият болезнен вик се изтръгна от гърлото му.

— Не мога, но дяволите, да повярвам! Как така е изчезнала?

Уитби се стараеше да не трепери при свирепия разпит на господаря си. Гледаше съсредоточено цветния мотив по облицованите с коприна стени.

— Тъкмо се канех да проверя какво става, когато Ваша светлост позвъни.

Лорд Морлънд прекоси салона, отвори парадната врата и огледа улицата. Лицето му бе помръкнало.

— Никой ли не я е видял да си тръгва?

Уитби определено изглеждаше притеснен и нервно подръпна крайчето на сакото си.

— За последен път са я видели в кухнята.

Русите вежди на Морлънд се вдигнаха недоумяващо.

— В кухнята. Какво, за Бога, е правила в кухнята?

— Ами… Опитвала е лимоновите пастички на мисис Харис, милорд — отвърна лакеят сковано.

— Опитвала е лимонови пастички? Ти за глупак ли ме вземаш, Уитби?

Прислужникът се изчерви.

— Не, разбира се. Нищо подобно…

Ръцете на Морлънд се свиха в юмруци.

— Тогава този път ми кажи истината, и то бързо, човече!

Дръпна завесите и се приближи до прозореца. С изненада откри, че трябва да се облегне на перваза за опора.

Само благодарение на желязната си воля Уитби се въздържа да не се втурне към Морлънд. Старият иконом знаеше много добре как ще бъде посрещнат всеки опит да му се помогне. Именно затова бе толкова благодарен на мис Камърън, че се появи, когато графът имаше нужда от помощ. Никой друг нямаше да може да му заповяда да лежи, докато не оздравее. И определено никой друг нямаше да може да го спаси от въздействието на чудовищната отрова, проникнала в тялото му с острието на ножа.

Прислужникът се понамръщи. Но къде, по дяволите, бе изчезнало това момиче? И защо? Тя бе необходима тук. Някъде в малките часове на нощта се бе оказало, че всички неволно са започнали да разчитат на спокойния й, трезв разум.

А графът, въпреки че лицето му оставаше каменно, вероятно най-много.

Уитби въздъхна, а Морлънд поднови бясното си кръстосване из стаята с ръка върху пулсиращата под бинтовете рана.

— Е?

— Негова светлост, младият граф, заяви че тя просто… е изчезнала.

— Джеръми? Боже милостиви, не ми казвай, че той я е видял?

Уитби кимна със съжаление.

— Скоро след като пристигнаха със сестра си, придружени от ядосаната и почти омаломощена гувернантка и двама лакеи. Мис Туитчет — май се казваше жената. Чух я да споменава, че никога досега не е имала нещастието да бъде гувернантка на две толкова неблагодарни, неподлежащи на възпитание жи… подопечни. Е, не ги нарече точно подопечни, милорд — прокашля се Уитби.

Лицето на Морлънд потъмня от гняв.

— Тя нарече децата животни, така ли?

Уитби кимна.

— Това бе точно след като извади мишката от пътната си чанта.

Морлънд неволно се усмихна.

— Така ли? — Той потърка бузата си. — Мис Туитчет, а? Не е ли тя онова същество с острия, стържещ глас?

Уитби кимна, възхищавайки се на точността на унищожителното описание.

Морлънд прокара ръка през дългата си тъмноруса коса.

— Не мога да си обясня защо наех тази проклета жена. Тя е с пилешки мозък и няма никакъв усет към децата. Изобщо не трябва да се занимава с деца.

— Така казахте и преди, милорд — вметна плахо Уитби.

— Тогава защо я наех?

— Май проблемът с животните за разплод изискваше незабавното ви пристигане в Йорк. След това бяха състезанията в Нюмаркет, а…

— Не ми напомняй, Уитби. — Морлънд ядосано разтри брадичката си. — Боже, каква каша. И не знам какво да правя с тях. — Очите на Морлънд заблестяха. — Мишка ли казваш? Ех, да бях видял това.

— А и змия имало, милорд.

— Змия ли?

— Доста голяма и на петна, доколкото разбрах. Влечугото изпълзяло от куфара на гувернантката и взело да търси мишката. Една от общите камериерки припаднала и имало доста голяма дандания в долния салон. Херцогинята тъкмо се готвела да си тръгва, нали разбирате, и…

— Херцогинята? На Кранфорд? И тя ли е била тук?

Устните на Уитби се изкривиха.

— Да, милорд. Май херцогинята и децата се бяха наговорили нещо. Когато мис Туитчет посегна и хвана ухото на младия Джеръми, херцогинята каза, че Джеръми трябва веднага да бъде оставен на мира. Тогава гувернантката заяви, че може и да напусне, а херцогинята одобри решението й, като добави, че никой не се нуждаел от нейните услуги. — Лицето на прислужника стана безизразно като маска. — Не че съм подслушвал или нещо такова.

— Разбира се, че не си — отбеляза Морлънд сухо.

— И къде е била мис Камърън по време на цялата тази врява?

— Ами точно това е, милорд. В цялата суматоха тя просто… просто е…

— Изчезнала?

Уитби тъжно кимна.

Лицето на Тони придоби замислено изражение.

— Това ли е направила? Съмнявам се.

Валеше дъжд.

Чеси се намръщи, стиснала между пръстите си ръба на протритите муселинови пердета. Миг след това ги пусна да закрият отново прозореца към мократа улица.

Дъждът напълно подхождаше на настроението й.

Но тя нямаше да плаче. Нямаше да тъжи. Дори бележката, пристигнала, докато е била на „Хаф Мун Стрийт“, не можеше да я накара да се разридае.

Чеси рязко се обърна и приглади туниката си за упражнения. Пое дълбоко дъх и се съсредоточи, опитвайки се да прогони горчивите, натрапчиви спомени.

Ръцете й се раздвижиха, вдигнаха се напред като лястовички в полет. Владееше се, докато търсеше темпото, с което мълчаливо да прекоси празната стая, стъпвайки по дирята на прокрадналия се слънчев лъч.

Само очите й издаваха вътрешно безпокойство, напрежение и тъга.

Бележката бе кратка, но много точна. Суидин й я бе прочел с недоволно изражение.

Копринените й пантофки се плъзнаха по дървения под, вдигайки облачета прах, които затанцуваха на светлината. Въздухът бе неподвижен и наситен с аромат на лимон.

Вероятно мисис Харис ги е изпрала, помисли си Чеси. А граф Морлънд бе отказал на самия престолонаследник да му я преотстъпи!

Кракът й се подхлъзна. Глезенът й се изви.

Тя изруга под носа си и посегна надолу, за да освободи пантофката. Но дървото сякаш бе залепнало за тъмната коприна. Чеси го възприе като някакъв таен знак, който не можеше докрай да разгадае.

Ядосано хвана пантофката и се намръщи, когато тя се изплъзна от пръстите й. Опита пак, като дърпаше по-силно.

С остър звук копринената пантофка се раздра на две.

Всичко това изведнъж й се стори ужасно смешно. Крехка и неподвижна, Чеси стоеше и се взираше в скъсаните краища на някаква черна коприна. Смях напираше в гърлото й.

Последваха едри бисерни сълзи, стичащи се безутешно по бледите й бузи.

Там, в смътната светлина, в стаята, ухаеща на лимон и прясно откъснати рози, тя разглеждаше унищожената си пантофка. Последната си пантофка.

Да, беше някак смешно. Ужасно смешно…

Задавеният й смях отекваше във високия таван, пресеклив и накъсан като коприната в ръцете й. След това звукът се промени — стана дълбок и болезнен.

Докато се свлече на полирания под, все още стискайки глупавата пантофка. Тя вече ридаеше.

За пантофката е, опита да се убеди тя.

За мечтите.

За бащата, когото не можеше да намери, и за майката, която не помнеше.

Но докато притискаше здраво скъсаната коприна и усещаше как се напоява от сълзите й, тя знаеше, че се самозаблуждава.