"Рубинът" - читать интересную книгу автора (Скай Кристина)

12.

Дали бяха изминали минути или часове.

Започналото като удари на чук блъскане в гърдите му плъзна по цялото му тяло и стана толкова силно, че Пейгън почувства как се разпада на части.

Нов пристъп, каза си наум, докато се тресеше неудържимо. Тази малария…

Хининовата отвара беше недокосната върху походната масичка.

Защо, по дяволите, не беше я изпил? Защо беше изгубил контрола си през последните три седмици — в началото за дреболии, а сега за това?

Джунглата около него беше необичайно притихнала. Чуваше се само шумоленето на вятъра сред бамбуковите дървета.

Като предупреждение.

Пейгън се намръщи, като не преставаше да се чуди къде се скри белият дявол, и сложи пръст на спусъка. Изпсува, защото усети ръцете си несигурни, хлъзгави и лепнещи от пот. Зад него се чу припукването на палмови клони. Извърна се и втренчи очи в тъмния неспирен танц на джунглата.

Нищо. Само сенки. Навсякъде само неясни сенки…

Англичанинът знаеше, че тигърът може да се появи отвсякъде, обикновено оттам, откъдето най-малко очакваш.

Заля го нова вълна от болка, която сякаш избухна в мозъка му и взриви мислите и волята му.

Проклетата омразна малария!

— Кълна се в Бога, няма да ти се дам! — изкрещя срещу невъзмутимата тъмнина и шумолящите бамбукови листа. Срещу бялата смърт, за която знаеше, че неотклонно го следи от върха на хълма.

— Нито себе си, нито Уиндхевън!

В клоните на близкото салово дърво нещо изшумоля. Някъде високо над дървото се разнесе изплашения писък на птица.

Но Деверил Пейгън едва ли го забеляза. С безумно лице той здраво стисна пушката си и тежко закрачи по пътеката надолу към брега, изцяло в плен на кошмарните си видения.

Болка, И нищо друго, освен болка.

Тя почти се задушаваше от пулсациите на болката и от собствените си сълзи. Главата, раменете, гърбът — боляха я нетърпимо.

„Стига!“ — изкрещя безумен глас. Това не е нейният глас, каза си Барет. Такова отчаяние не можеше да има в гласа на никое човешко същество.

Внезапно усети, че пропада и потъва в хладна тъмнина, след което агонията се поднови с нова сила. Някъде далеч от нея чу сподавен вик, последван от глух тропот на бягащи крака.

После тишината закънтя в ушите й. Устата, носът и дробовете й се напълниха с вода.

Опита се да поеме глътка въздух. Усети изкушението да се предаде. Колко приятно щеше да бъде, ако потъне в тъмнината! Колко приятно щеше да бъде да се остави големите черни криле да я поемат и да не чувства повече нищо.

Без страх.

Без болка.

Без разтърсващия ужас на спомените.

Някъде наблизо отново се чуха стъпки и викове…

Хладни вълни в непрогледната нощ.

После и това усещане потъна някъде в съзнанието й. Инстинктивно протегна ръце напред и загреба хлъзгавата чернота около себе си, докато не изплува над повърхността. Отметна назад глава, за да поеме дълбоко въздуха.

Високо над нея проблясваше звездното небе, сякаш черното кадифено покривало на нощта бе обсипано с диаманти.

Вода, осъзна тя.

И около нея море. Но къде е тя в това море — нямаше никаква представа.

Единствената й мисъл беше отново да направи опит да поеме въздух и да се задържи срещу връхлитащите я вълни.

Да се бори. Трябва да се бори.

Но след всяка мощна черна вълна тя усещаше как силите й я напускат, докато ръцете й безпомощно започнаха да треперят, а дробовете да я болят от напрягане.

Някъде откъм дясното й рамо проблесна и за миг я скова фосфоресцираща удължена светлина. „Някакво малко нещастно морско създание се бори, за да запази живота си, също като мен.“

Въпреки че краката й бяха тежки като налети с олово, тя отново и отново се хвърляше срещу вълните, защото този сблъсък я изпълваше с нова сила и решителност.

За пореден път отметна глава, за да поеме мъчителната глътка въздух и тогава забеляза оранжеви отблясъци вдясно от себе си.

Огън?

Но това означаваше земя, мина й през ума. И спасение!

Дишайки мъчително и конвулсивно, тя с усилие се насочи към едва видимата светлинка, която беше като лъч надежда в черната нощ. Сърцето й лудо биеше, но тя не си позволи за миг да помисли за страха и болката и продължи да плува, подхвърляна от студените вълни.

Към далечния бряг. Към спасението.

Към мястото, където нямаше болка и унижение.

Зад нея оставаше преживеният ужас, който полека избледня и накрая съвсем се стопи в тъмнината на нощта. А с него изчезна и заплахата.

Пейгън започна да осъзнава кой е и къде е, едва когато усети първите хладни вълни в краката си. Нагази напосоки през кипящата посребрена пяна, докато умопомрачението започна да отпуска хищната си хватка.

Маларията го дебнеше постоянно, тя му остана един от многобройните спомени от Индия, също както неравния белег, който пресичаше надлъж тялото му — от Големия бунт, от Канпур.

Канпур. Място, обхванато от лудост и потопено в кръв. Смъртта там беше толкова осезаема, колкото и тежкия задушен въздух.

Спомените предизвикаха студени тръпки по тялото му. Сигурно е от водата, помисли си мрачно той. Сигурно е от нощта.

Но знаеше, че не е вярно.

Канпур го караше да трепери целият. Канпур, който нямаше да забрави никога. Все някой трябваше да помни. Нямаше друг оцелял освен него, за да помни.

Сдържа се да не изругае гласно и се отпусна в копринената чернота на хладните вълни. Гмурна се по-дълбоко. Искаше сякаш да отмие спомена за безкрайните дни на кланета и опустошения, когато сипайският бунт премина като ураган през Индия.

За една седмица изгуби къщата си, след още една — грижливо обработваните си земи.

След месец — слугите си и всичките си приятели.

Със сухи очи бе гледал как всичко скъпо изчезна за един миг, пометено от безумната лудост на омразата.

Сега, след осем години, той се бе превърнал в пленник на мечтата си за този остров, който сякаш беше отронена сълза от окото на Индия. И, Бог му е свидетел, щеше да остане тук — с гръб към забулените в мъгли планини и с лице към югозападния мусон, решен да се бори и да запази земите си.

Ще успее.

Ако не бяха тези постоянни нощни кошмари. Ако можеше някак да забрави Канпур.

Протегна силните си ръце нагоре и мощно загреба, докато изплува на повърхността. По главата и рамене те му се стичаха капки вода като диаманти. Пое дълбоко въздух и долови миризмата на дим някъде откъм върха на хълма, примесена с тръпчивия аромат на източни билки. Тайни обредни ритуали през нощта?

Беше заплашил работниците си, че моментално ще ги уволни, ако ги хване тайно да се молят на черепа на Кали, но явно тази заплаха не действаше. Те продължаваха да правят онова, което бяха правили от векове.

Пейгън се гмурна още веднъж в хладната бездна.

„Забрави петимата убити работници, които намери при завръщането си от Лондон! Забрави нападението в Коломбо! Забрави мъжете, които те проследиха в нощта и те нападнаха в гръб!“ — повтаряше си той, след като изплува на повърхността и се остави отпуснат на люлеенето на вълните.

В прегръдката на водата той се чувстваше като в прохладна люлка в знойна нощ. Тя беше божи дар, благодатен оазис в сухата пустиня на преследващите го видения. И той се предаде на милувката на морето, която го даряваше със забрава. После заплува с мощни загребвания.

Тогава пръстите му случайно докоснаха все още незаздравелия белег, който минаваше зигзагообразно от скулата до дясната му вежда. Силното му тяло сякаш се вкамени. Когато след секунда главата му се показа над водата, за да си поеме дъх, очите му отново бяха твърди и студени, а от магията на спомена не бе останала нито следа.

Да забрави!

Това беше нещо, което Деверил Пейгън никога нямаше да направи.

Тя усети дъното. Малко след това вълните я изхвърлиха на брега. Устата й беше пълна с пясък, водорасли и мидени черупки.

Изпълзя от водата, като непрестанно плюеше, и се отпусна върху живителната топлина на пясъка.

Под ръката й излази изплашено раче, но тя не можеше да помръдне от изтощение. Силите й стигаха само да диша. Една вълна се разля до краката й и тя разбра, че трябва да се премести някъде по-високо, защото рискуваше приливът да я завлече обратно в морето.

С мъка се опита да се изправи, но не успя да се задържи и отново се свлече върху пясъка. Лицето й беше пепелносиво от усилието да пропълзи няколко крачки навътре в сушата, което изцеди и последната капка енергия.

Поне не усещаше болка, освен леко боцкане по гърба, може би защото вече нямаше сили да усеща каквото и да било.

Стисна зъби и леко повдигна глава, за да потърси бляскащата светлина, която я насочваше последните часове и най-накрая я бе извела до спасителния бряг.

Странно, светлината беше изчезнала.

Но това вече нямаше значение. Сега нищо нямаше значение.

Устата й се отвориха в прозявка, след това очите й се затвориха. Минута по-късно тя вече спеше.

Зората вече бе обагрила в кървавочервено хоризонта откъм Бурма, когато Пейгън излезе уморен от морето. По лицето и гърдите му се стичаха сребърни струйки вода, които светлееха върху бронзовия загар на силното му тяло. С почти животинска грациозност той разтърси глава и се протегна, без да го е грижа, че е гол.

Най-после в него бе нахлула приятна, гъделичкаща сетивата му умора. С малко повече късмет може би щеше да успее и да заспи.

От жаждата в слабините му бе останала само тъпата болка. Точно както спомените от Канпур.

Смръщен, той започна да се бърше, после обу бричовете си, мускулите му играеха и се извиваха при всяко негово движение. Прокара бавно ръка назад през черната си коса и се обърна към пътеката нагоре.

Тогава видя цветното нетно, което се открояваше върху сивкавата пясъчна ивица на юг.

Там, където не би трябвало да има нищо.

Високото му чело се набразди от учудване. Той замръзна и се напрегна да види по-добре. Разбира се, това не можеше да бъде действителност, беше поредното видение.

Притвори очи и отърси останалите капчици вода от лицето си. Когато погледна отново, беше уверен, че цветното петно няма да го има.

Но то беше там. Стоеше все на същото място.

Пейгън ясно видя, че това беше жена.

По гърба му пробягнаха тръпки, сякаш го прониза някакво предчувствие.

Все още под влияние на нощните си кошмари, мъжът с гарвановочерна коса и загадъчни като оникси очи, гледаше омагьосан неясните очертания и не можеше да повярва на очите си. Още един мираж, още една илюзия, която ще го преследва в дългите тропически нощи.

Върху лицето си почувства топлия полъх на вятъра. Тази топлина предвещаваше палещата жар, в която щеше да се превърне въздухът по обяд. В гърлото му се надигна непознато и странно усещане и Тигър-сахиб, както го наричаха работниците му, решително закрачи по мокрия гладък пясък.

Сянката му падна върху неподвижната фигура — тъмно издължено петно върху бялата като слонова кост кожа и светлата, мокра рокля. Пейгън бавно коленичи, обзет от чувството за съдбовност. Стана му ясно, че дори и да иска, вече няма да може да се обърне и да си тръгне.

Последното нещо, което сега би пожелал.

Очите му се присвиха. Кръвта заудря в слепоочията му буйно, на тласъци.

Късмет, си каза той. Jo hoga, so hoga.

Въпреки усилията на волята му, ръцете му трепереха.

Още преди да погледне надолу, той знаеше, че тя ще бъде хубава. Просто беше същата, тази от кошмарните видения, които го измъчваха от седмици.

„Жена!“ — каза зашеметен Пейгън, докато съзерцаваше разпилените но пясъка коси с цвят на мед. Бяла жена…

Но как е попаднала тук? Освен малкото наемни работници, никой друг не знаеше за съществуването на това закътано заливче. Малцината посветени бяха местни хора, в чиято вярност той изобщо не се съмняваше.

Какво тогава правеше тук, на неговия бряг, тази спяща крехка девойка, чиято коса имаше цвета на изгряващото тропическо слънце?

Пръстите му леко трепереха, когато отметна падналите върху лицето кичури коса. Откриха се копринено гладки скули и дълги ресници.

Красива.

Точно такава, каквато знаеше, че ще бъде. Сякаш… някак позната?

Отново видя лицето, което толкова често се явяваше в безкрайната върволица трескави кошмари. Ето го тънкият, изваян нос, леко вирнат, ето я брадичката, предизвикателно изваяна. Мили Боже, същите устни с цвят на диви орхидеи, сочни, меки, копнеещи.

Устни, които могат да влудят един мъж.

Преглътна една ругатня и се опита да изтрие от съзнанието си ярката картина на желанието — тези устни да покриват с целувки инч по инч голото му, тръпнещо тяло.

Слабините му сякаш избухнаха от надигналото се желание. Той пусна като опарен златните къдрици, дръпна се назад и седна на пети. Не откъсваше погледа си от нея.

Дяволите да я вземат, беше много красива, но той го знаеше предварително! И ако разбираше от жени — а Сент Сир се ползваше със славата на познавач — тази тук имаше идеално тяло, което напълно подхождаше на финото лице.

А Тигъра не бе докосвал жена почти два месеца. А цял месец вече дори не бе виждал, след като тръгна от Уиндхевън.

Ръксли сигурно знаеше това.

Англичанинът се изправи и се загледа към спокойното море, което се разстилаше посребрено под лъчите на изгряващото слънце.

Както и предположи, никъде не се виждаха натрошени греди, накъсани въжета и раздрани платна.

По лицето му се изписа гняв. Щом нямаше никакви отломки, значи не е имало и корабокрушение, което би било единствената причина тази жена да бъде изхвърлена на този усамотен бряг, който не беше отбелязан на нито една английска морска карта.

По-точно единствената приемлива причина.

Но очевидно някой беше проговорил. Доказателството за това лежеше пред него.

Очите му блеснаха в пристъп на ожесточение, когато отново погледна отпуснатото върху пясъка тяло. Свиваше и разпускаше юмруците си и едва се сдържа да не я сграбчи, да я разтърси и да изкопчи всичките й тайни, като се започне с подробностите от последния план на Ръксли, чрез който искаше да научи мястото на прословутата мина за рубини в Уиндхевън.

„Хайде, почвай — обади се мрачен глас в него. — Съблечи тази малка развратница и се наслади на красивото й тяло. Забавлявай се с нея, както мъж трябва да се забавлява с една жена! Хайде де, какво чакаш? Накарай я да се възпламени, да загори от страст и да започне да те моли да я обладаеш. А след това я направи послушна играчка на желанията си, докато не изстискаш всичко от нея.“

Но Пейгън не помръдваше, макар да усещаше в главата си ударите на сърцето като гръмотевична канонада.

Заля го желанието — неистово и всеобхватно — като мощните дъждовни облаци, които предшестваха югоизточния мусон.

Защо не? По челото му се стичаха струйки пот. Пак започна да спори със себе си. Тази земя, този бряг бяха негови. Тук той беше бог и господар.

Лицето му се изкриви от самоиронична усмивка. Може би тези два месеца бяха твърде дълго време и сега просто страхът го възпираше.

За Бога, понякога той почти забравяше как изглеждат жените. Почти!

Топлият вятър, който милваше лицето му, лека надигна полите на роклята й и той видя под фустата дантелени кюлоти, завързани с панделки в прасковен цвят.

По тила му се стече струйка пот, плъзна надолу и кожата му настръхна.

Жена! Исусе Христе, истинска жена, от фустата и кюлотите с волани до скъпата рокля от плътна дамаска.

Защо тук? Защо точно сега? Тези два въпроса се въртяха в главата му в омагьосан кръг. Той не искаше да признае отговорите пред себе си. Всъщност той беше един, и то много прост.

От две думи.

Джеймс Ръксли. Човекът, който не би се спрял пред нищо, за да се добере до тайната на Уиндхевън. Особено сега, след като големият рубин изчезна в Лондон.

Убиецът на сър Хъмфри не бе открит, нито самият рубин, въпреки продължилото дълго разследване. Явно Ръксли не се бе добрал до скъпоценния камък и това беше голяма изненада за Пейгън.

Ето защо от Принца на търговците можеха да се очакват всякакви изненади.

Досега шестима от неговите хора бяха идвали в Цейлон. Разпитваха местните жители и ги изкушаваха с блясъка на златните гвинеи. Но не постигнаха нищо, след което бяха решили да тръгнат направо през джунглата. И шестимата загинаха при този опит. Пейгън бе намерил труповете им един по един — ухапани от змия или разкъсани от леопард, а над тях кръжаха лешояди.

Разбира се, те не можеха да се надяват на успех. Между планините на Уиндхевън и брега лежаха петдесет мили непроходима джунгла, без пътища, само с едва проходими пътечки през гъстата растителност, сред която се спотайваха хиляди опасности. Например бенгалските отровни змии, които чакаха навити на кълбо само да дочуят нечии непредпазливи стъпки. Стената от сплетени клони беше непроходима, ако не си проправяш път с мачете.

Очите на Тигъра станаха металносиви. О, нека Ръксли прати още сто мъже! Ако змиите и леопардите не им видят сметката, той ще го стори!

Чак сега му хрумна, че всъщност Ръксли действаше по друг начин — елементарно, но много ефикасно.

Една красавица, подхвърлена на пустинния бряг.

Един изтощен от маларията мъж, влуден от липсата на жена.

О, да, по всичко личеше, че това е един прекрасно замислен план. Освен ако Ръксли все още не беше паднал дотам, каза си Пейгън. С какво удоволствие сега щеше да научи истината от тази натрапница! Очите му жадно поглъщаха заоблените й форми. Усети предупредителното набъбване под слабините си, горещата вълна на мощната му мъжественост. Тя ще се събуди в неговото легло, когато той проникне дълбоко, дълбоко в нея. Той щеше да я възбуди до полуда и когато тя отвореше очи, нямаше да може да види нищо друго, нищо освен него.

Англичанинът се наведе, вдигна и преметна през рамо нарушителката на личните му владения. Мускулите му потръпнаха, когато косата й се разпиля по голия му гръб. Там, където гладката й копринена кожа, затоплена от слънцето, допираше неговата, усещаше изгарящ огън.

Пое по пътеката към бунгалото, без да се оглежда наоколо.