"Рубинът" - читать интересную книгу автора (Скай Кристина)

15.

Тишината беше нарушена от груба ругатня. Пейгън яростно сграбчи тънките й китки.

— Я стига с тези глупости, дяволите да те вземат! Този път Ръксли се оказа по-умен, отколкото си мислех, но дори и жена с твоите безспорни качества няма да успее да му свърши работа. Така че, скъпа, по-добре да се примириш с факта, че сега си под моя контрол и аз ще правя каквото си искам с теб. Когато и където поискам, защото в момента си на територията на Уиндхевън. Тук Ръксли не може да ти помогне! — пръстите му стиснаха още по-здраво китката й и той довърши: — И сега аз искам истината. Как попадна тук? Има ли скрити на брега хора на Ръксли?

Пленницата успя да задържи стона си, докато бясно се мъчеше да се освободи от железните му пръсти.

— Не знам, проклет да си! Не разбираш ли английски? Или може би думите от две срички са прекалено сложни за теб? Ако е така, следи думите ми — след което тя произнесе прекалено ясно: — Аз — не — помня!

По устните му плъзна усмивчица.

— Е, чувам те прекрасно, Синамон, но не вярвам на нито една от трогателните ти думи. И знай, аз имам начини да разбера точно онова, което искам да знам. — Очите му се превърнаха в две безмилостни цепки. — Може би с малко опиум няма да е зле. В тази част на света го има в изобилие. Казвали са ми, че изцяло завладява й променя човека. Освобождава съзнанието, а в това време тялото потъва в неземна наслада. Дали по този начин няма да възвърнеш паметта си?

Тя все още се опитваше да се освободи, но слабичкото й телце не беше равностоен съперник на стоманено-здравите му мускули. След няколко секунди тя се от пусна замаяна върху леглото. Но гордостта я подкрепи да прикрие болката си. Вгледа се в мъчителя си със студено презрение.

— Прави каквото искаш, воняща дрипо! Нито с опиум, нито по друг начин ще постигнеш гнусните си цели!

— О, скъпа, това едва ли са думи, подходящи за една дама! Така-а, ще опитаме първо нещо друго. Изобщо не се съмнявам, че ти, Синамон, си само една от курвите на Ръксли, която е изпратена да изкопчи от мен тайната на Уиндхевън. — Очите му ледено проблеснаха само на педя от лице го й. — Планът беше такъв, нали? Да ме изкушиш с една дълга и завладяваща любовна нощ. А после да измъкнеш от мен всичко, което искаш, докато съм все още изтощен и замаян?

— Ти си… луд!

— Луд? — възклицанието му бе придружено с кисела усмивка. — Де да бях! Аз никога не се шегувам, малката, след малко ще се увериш е това. Така че започваме, нали? Няма нужда да чакаме до вечерта.

Той скочи на крака, отметна мрежата, която се бе оплела около раменете му и посегна да свали широкия си кожен колан.

— Да, ако те обладая още сега, на дневна светлина, насладата ще бъде много по-голяма. Искам да се уверя, че струваш всеки проклет шилинг от тези, които Ръксли ти е броил.

Коланът му полетя към пода и глухо тупна. Посегна към яката на ризата си. Лицето му излъчваше сурова непреклонност, явно нищо не можеше да отложи или промени решението му.

Тя пребледня като платно.

— Спри се, по дяволите! Не може наистина да имаш предвид…

— Остави приказките за после, Синамон. В момента имаме по-важна работа. Ти си единствената бяла жена в радиус от стотици мили, ясно ли ти е? — той почти изръмжа, преди да продължи: — За Бога, хубаво е, че не съм бил с жена почти два месеца. Удоволствието ще бъде многократно по-голямо.

Той свали ризата си и откри широките си гърди, гъсто покрити с косъмчета с цвят на махагон. Ръцете му посегнаха към панталоните.

— Излез оттук, мизернико! Няма да ти се дам, чуваш ли? Нито на теб, нито на някой друг! — извика тя, като го изгледа свирепо и стисна юмруци.

Пейгън само сви рамене.

— Значи сценарият е бил такъв, така ли? Чувал съм, че Ръксли самият предпочитал да му се дърпат известно време. Аз обаче не. Стига ми самото действие, може и нещо по-раздвижено и интересно. Не вярвам обаче да покажеш някакво чувство по време на самия акт.

Първото копче на панталоните му бе разкопчано, после и второто. Когато леко се разтвориха, очите й се разшириха при вида на стесняващото се надолу като триъгълник окосмяване, под което личеше издутина.

— Мръсно животно! Махай се! Веднага, преди да съм…

— Преди да си какво? — изръмжа англичанинът, като се намери до леглото с един скок. Отметна мрежата, наведе се, дръпна настрана фустата й, хвана я за ръцете и я придърпа към себе си. Очите му сякаш изгаряха разголената й плът над корсета. — Да не си забравила, че точно за това те е изпратил Ръксли?

Жертвата му потрепери от напрежение, по страните й бяха избили червени петна от ярост.

— Ръксли, Ръксли, Ръксли! Да пропадне вдън земя дано! И ти заедно с него, отвратителен господин Пейгън! Когато господарят ти разбере как си се отнесъл с мен, ще те изхвърли там, където ти е мястото!

Той само се усмихна.

— Браво, малката! Страхотна си! Цялата работа може да се окаже много по-забавна, отколкото си мислех. Ами да, ако ми доставиш удоволствие, мога да ти подхвърля някаква информация, само да поддържам стръвта у Ръксли — след което добави: — Ако си умна, а нещо ми подсказва, че си много умна, Синамон, можеш дори да спечелиш повече, ако играеш двойна игра.

— Върви в пъкъла! Змии да ти изпият очите дано!

По челюстта на Пейгън заигра един мускул.

— До гуша ми дойде от ругатните ти. Я дръж по-приличен език!

— Ще говоря както си искам, тъпак такъв!

Той натисна ръцете й към леглото. По устните му се появи подигравателна усмивка.

— А каза ли ти Ръксли, че това боричкане ще ми бъде много приятно, Синамон? Каза ли ти, че уличният ти език и ритниците ти ще ми допаднат? Да, така става много забавно. Всичко друго ще ми хареса, но не и измъчената ти роля на девственица, която играеш. Защо не пробваме? — и я притисна с бедрото си към леглото.

Жената под него внезапно остана съвсем неподвижна. Девствена ли беше? Господи, нямаше ни най-малка представа! Когато го осъзна, просто застина.

Защо не беше в състояние да си спомни? И въпреки това последното нещо, което щеше да направи, е да покаже на този мъж страха си.

— Ще съжаляваш, че си се докоснал до мен! — изсъска тя, без да си даде сметка, че лицето й, останало без капчица кръв, съвсем не говореше за самоувереност.

— Те не успяха, и ти няма да можеш! — И когато думите се отрониха от устата й, дъхът й внезапно замря.

В съзнанието й се появиха смътни образи и звуци. Груби ръце, подигравателен смях. По гърба й пропълзяха тръпки на ужас. Но образите-фантоми потънаха някъде, като пясък, който изтича през разтворени пръсти.

Все пак тя бе казала истината — необяснимо как усещаше, че е имало и други, които са опитвали да я подчинят на волята си.

Тя ги беше надхитрила. И с този ще се справи някак си.

Тази убеденост я подкрепи и окуражи.

Очите на Пейгън се притвориха, лицето му беше много близко до нейното.

— Значи все нещо е останало от паметта ти, Синамон! Може би просто е твърде избирателна?

— Глупости! Образите просто… ми се появиха — отвърна тя, като мяташе глава в усилията да се освободи от него, а познатата болка отново я прониза.

— Все още ли играеш измъчена невинна девица? — той сведе лице толкова близо до нейното, че на нея й се привидяха ухилени дяволчета в здравото му око. — А сега е вече време да се отървем от този ужасен корсет. Нали?

Тя можеше да види всяко косъмче по гърдите му, всеки мускул, който играеше под кожата му. Усети с корема си топлината, която излъчваха мускулестите му бедра, както и възбудената му мъжественост, насочена към нея.

— Никога! Ти ще трябва… само…

— Е-е, Синамон, вече ми досаждаш. Не можеш ли да измислиш нещо друго? — изръмжа Пейгън, след като с неумолимо изражение на лицето здраво стисна китките й е едната си ръка, а с другата развърза сатенената панделка на корсета. Гърдите й всеки миг щяха да изскочат навън.

Дългите му пръсти се насочиха към първата метална кукичка. Докосването му беше като огън. Изгарящо и безжалостно като погледа му. Ловко и уверено като тялото му, което я притискаше.

— П-пусни ме, побъркан идиот такъв! — изкрещя тя и бясно се заизвива под него, от което раната на челото й се отвори. Очите й се замъглиха от сълзи, но продължи да се мята.

— Ще кажа на виконта какво си ми направил! Дори и в това забравено от Бога място, където и да е, не се надявай да се измъкнеш безнаказано!

— Сент Сир? — възкликна той и студено се изсмя. — По отношение на жените виконтът е по-безсъвестен и от мен. Ако беше тук сега, просто щеше да се позабавлява на зрелището, а след това на свой ред да се настани между краката ти.

Тези цинични думи сякаш я заляха със студена вода. Това не беше човешко същество! За малко беше пуснал ръцете й и тя моментално се нахвърли и замахна напосоки към лицето и врата му.

Пейгън леко се отдръпна, за да избегне извитите й като на граблива птица пръсти. Но ноктите й се вкопчиха в бузата му и я раздраха от скулата до челюстта, точно под пресния розов белег, който ясно се очертаваше върху загорялата му кожа.

Той изруга цветисто и продължително. „Стига приказки, глупако! Обладай я и свършвай най-после с това! Събери си ума и се хващай за работа. Върху плещите ти е цяла плантация. Освен това трябва да хванеш убиеца.“

Той отново я затисна с тялото си, коляното му се опря на бедрото й. Допирът с нея беше като мълния, която го порази. Членът му болезнено се напъна. По дяволите, ако не го направеше след малко, щеше…

Изведнъж се сепна. Бялата превръзка на челото й бързо се напояваше с прясно избила кръв.

— Престани с играта, защото ще отвориш раната. Няма да ти причиня болка — промърмори грубо, като изведнъж се почувства необяснимо смутен от бледата й кожа, от безумието, което се четеше в необикновените й синьозелени очи. — Това не е обичайно за мен, Синамон. Така че по-добре се откажи от плана, в който те е въвлякъл Ръксли. Няма смисъл да се усложняват нещата повече, отколкото са.

В отговор очите й го стрелнаха с отвращение и тя твърдо отговори.

— Ти, нищожество, вече ми причини болка. При първия удобен случай ще си го върна, да знаеш!

„Колко е слаба, колко е беззащитна!“ — каза си той, но упорито продължи да откопчава кукичките на корсета й, докато не почувства как тя цялата трепери.

— Какво има? — попита той.

Но жената под него само стисна зъби и мълчаливо извърна лицето си.

Пейгън невъзмутимо продължи.

— Носиш прекалено много дрехи. Защо вие, жените, не искате да разберете, че тук са тропиците, а не Англия. Ще се задушиш под толкова много дрехи!

Тропиците? Тя премигна и безсилието, което изпита, я скова. Толкова далече от дома, далече от всеки, който да й помогне. Но къде беше домът й? Кои бяха приятелите й?

Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя не се остави самосъжалението да я размеква. Нещо й подсказваше, че макар да не помни, тя е неподозирано твърда и силна, закалена в дълга и мъчителна борба за оцеляване.

Тя ще го научи този идиот, закле се пред себе си. Той сигурно ще я пусне за малко, за да свали всичките си дрехи. Когато го направи, тя ще бъде готова.

Очите й се присвиха като на котка и тя се втренчи в лицето му. Съсредоточи се и с усилие на волята почти забрави разяждащата гърба й болка.

Почти.

— Е, най-после разбра… Добре. — Пейгън разкопча още една кукичка, и още една. Под пръстите му тялото й постепенно се разголваше.

Възбуждаща плът като слонова кост. Кожа, която излъчваше замайваща топлина и сякаш те възнасяше още при първия допир.

Кожа, каквато той не беше виждал от месеци.

Кожа, която си представяше в трескавите видения нощ след нощ.

Ръцете му се преместиха на следващата кукичка. Жената се извъртя и успя да се отдръпне, преди той отново да я притисне под себе си. С всяко движение се мъчеше да отхвърли спомените за другата жена, чернокосата красавица, която беше целувал под светлината на уличния фенер.

Но не успяваше. Спомените ставаха все по-ясни и живи.

— Стига си се борила, по дяволите!

Корсетът беше почти разкопчан и сигурно можеше да се разтвори. Пейгън смръщи вежди, учуден, че все още здраво обхваща кръста й. Може би е някоя проклета нова мода, която англичанките бяха измислили, докато отсъстваше, си каза наум.

Нетърпеливо я обърна по корем и развърза всички панделки на корсета. Забеляза, че са захванати в метални халки и се усмихна кисело. Не беше подходящо за тукашния климат. Тук ръждата и гниенето съсипваха всичко, освен слоновата кост.

Очевидно никой не й беше казал това.

Което означаваше, че тя току-що е пристигнала от Англия. Иначе вече щеше да го е научила. Още един факт, който може би ще му свършеше работа в бъдеще, в случай, че тя продължи да играе на загубила паметта си.

Раменете й се стегнаха. Тази неестествена напрегнатост направо разяри Пейгън. Значи тя все още не се отказваше от маскарада, според който трябва да жертва девствеността си? За Бога, Ръксли сигурно й е платил цяло състояние!

Представи си как Ръксли я обучава в сексуални волности и това преля чашата. Пейгън сграбчи корсета и го дръпна.

И тогава се вцепени като поразен от гръм. Вторачи се в гърба й. Какво беше това, дяволите да го вземат!

Кръв, навсякъде кръв. Тя се процеждаше от живи рани, които бяха нарязали гърба й от раменете чак до набрания ръб на смешните й кюлоти.

Защо не му беше казала?

Той безмълвно се отдръпна и скочи на крака. Стомахът му се разбунтува. Хвана се за таблата на леглото, почти сигурен че ще повърне. Кой, за Бога, беше в състояние да извърши подобна жестокост?

Чак тогава чу тихите стонове. Техният звук го изпълни с отвращение към самия него.

Беше си казал, че тя е или много смела, или много умна. Сега вече знаеше кое от двете. Наведе се и леко сложи ръка върху рамото й.

— Мили Боже, Синамон, аз…

Но пленницата му трепна и се отдръпна.

— Недей! — После се надигна, посегна към мрежата, разтвори я и се измъкна от леглото. — Не ме докосвай, или, кълна се в Бога, ще те накарам да съжаляваш, че някога си ме срещнал!

Стъпка по стъпка тя се отдалечи от него, прикривайки гърдите си с ръка… Погледът й го изгаряше, очите й бяха пълни с болка.

Пейгън не беше срещал такава жена досега. Жена, която се бореше с него дори в момент, когато изпитва неописуема болка.

При мисълта за гърба й отново му се повдигна.

— Тези рани… трябва да се почистят, Синамон. — Видя очите й да проблясват като диаманти от напиращите сълзи. Но тя не се разплака, а брадичката й беше гордо вдигната.

Не, тази жена не плачеше за щяло и не щяло! Който и да я е подредил така, сигурно го е знаел. Гняв замъгли погледа му. Изведнъж изпита страстно желание да усети врата на този човек в ръцете си. И все пак, въпреки всичко, гордото й лице оказваше странно въздействие върху ритъма на сърцето му. Както и прекрасните извивки на голата й снага, полуприкрити под треперещите пръсти. С такова тяло тя сигурно изкарваше цяло състояние за една нощ!

По дяволите, нима той беше само едно разгонено животно?

Помъчи се да не обръща внимание на ожесточението, което изпита към себе си, избухнало сякаш във вените му.

— Кой беше? Кажи ми само това.

По лицето й пробягна сянка, която смътно напомняше на обреченост, когато се подпря на вратата.

— Казах ти, че не знам. Не знам дори и какво са ми направили. Нищо не си спомням, разбираш ли? Абсолютно нищо! — каза тя и извърна лицето си, защото сълзите й рукнаха. По бузите й закапаха горещи солени бисери.

Пейгън вече стоеше до нея и преди тя да успее да се противопостави, той непохватно я прегърна и в изблик на нежност я притисна към голите си гърди. Болката, която я сковаваше се оказа по-силна от порива да се бори и тя замря в прегръдката му.

Той потръпна, когато гърдите й се допряха до него, когато усети, връхчето на зърното да се заплита в космите му и това предизвика буря от усещания. В това време горещите й сълзи капеха върху гърдите му и сякаш го изгаряха. Всяка сълза засилваше до безкрайност съжалението, което свиваше сърцето му, пораждаше желание отношенията между тях да се бяха развили по друг начин.

През целия си авантюристичен живот досега Деверил Пейгън никога не бе позволял някаква жена да наруши равновесието му дори за секунда. И ето, че само за няколко часа тази тъмноруса съблазнителка обърна надолу с главата целия му свят.

Кадифеното зърно продължи сладостно да го измъчва и той преглътна с усилие.

— По дяволите, защо не ми каза веднага.

Тя не помръдваше, твърде слаба, за да се бори, но достатъчно силна, за да му покаже, че докосването до него не й харесва.

— Нали се опитвах точно това да ти кажа, безумнико! — Макар и пресипнал, гласът и се извиси: — Просто се махни! Остави ме! — клепачите и се отпуснаха, а тъмнорусите ресници потреперваха.

Какво ли щеше да изпита, ако покриеше с целувки очите й, запита се той. А скулите й, гладки като слонова кост? Боже, ами гърдите й, с влудяващите го коралови зърна?

Пръстите му се стегнаха от избухналия нов пожар в слабините му.

Тя си пое дъх и изстена:

— Стига… моля те!

Ръцете му веднага се отпуснаха. Дявол да го вземе, какво му ставаше? Как успяваше така да го привлича? Фактът, че не успяваше да се контролира, отново го разгневи.

— Не се притеснявай, малката, това нищо не означава. Ти усети възбудата на мъж, който просто дълго време е бил в джунглата. Сега всяка уличница би ме довела до подобно състояние — каза той с подчертано безразличен тон.

Тя вдигна лице и синьозелените й очи, променливи като морето, го привлякоха неудържимо.

— Кой те подреди така? Някой ревнив любовник? Или съпруг, който те е изненадал с най-добрия си приятел? Да не би да е самият Ръксли, ядосан, че не усвояваш уроците му толкова бързо, колкото той иска — заговори той, като произнасяше думите натъртено и студено. Видя как тя пребледнява с всяка изречена от него дума.

И разбра, че това не му доставя никакво удоволствие. Напротив, почувства се още по-зле от гледката. Тя се отдръпна и се подпря на стената.

— Помня само, че беше мъж. Мъж като теб. Огромен, силен и просташки груб.

— Ще трябва да почистя раните ти, Синамон. Това ще… Ти ще се почувстваш…

Тя леко се олюля. Устните й несъзнателно се отпуснаха, а пръстите, с които се задържаше за стената, побеляха.

— Не се грижи за мен, Пейгън. По-добре се погрижи за себе си!

„Смела си, Синамон. Но вената на слепоочието ти сякаш ще се пръсне, а това говори, че всеки момент ще рухнеш на пода!“

От карболовата киселина щеше да я заболи още по-страшно.

Пейгън преглътна една ругатня и реши само да гледа и да чака. Даваше й не повече от половин минута.

Очите й се затвориха, миглите й се отпуснаха като златни ветрила над скулите й. Може би вече беше в без съзнание. Само на шията й кожата леко пулсираше.

Секундите отлитаха. Той безшумно се приближи до нея.

Двадесет секунди.

Пръстите й се отпуснаха. Миглите потрепнаха. Застанал достатъчно близо до нея, той все още долавяше едва чутото й дишане.

Десет…

Чакаше като хищник, дебнещ в храстите, готов за скок.

И когато дишането й рязко секна, а коленете й се подгънаха, той вече се навеждаше, за да я подхване — едната ръка около раменете й, а другата през кръста. Притегли я към себе си, без да обръща внимание на жарта, която го опари там, където едно от зърната й се, допря до гърдите му.

Цялото му тяло се разтресе.

— Аз не плача. Аз никога не плача — тя едва не бълнуваше, а широко отворените й очи горяха мрачни и предизвикателни.

След секунди главата й клюмна върху рамото му и косите й се обвиха около него като златна наметка.