"Рубинът" - читать интересную книгу автора (Скай Кристина)

4.

— Внимание! Внимание, дами и господа! Настъпи най-вълнуващият момент тази вечер.

Изправен пред развълнуваното множество в залата, стройният мъж студено се усмихна и опипа украсената с орнаменти кутийка от розово дърво върху поставката зад резбования махагонов подиум.

— Ето че настъпи дългоочакваният миг — той рязко се обърна и взе кутийката. — Номер тридесет и седем!

Публиката зашумя, превърна се в развълнувано море. Обсипаните със скъпоценности високопоставени дами вдигнаха лорнетите си, за да виждат по-добре, а придружаващите ги джентълмени в официално вечерно облекло, нетърпеливо се изправиха, забравили кавалерските си задължения.

През прозорците, стигащи до тавана на залата на светлината на уличните фенери се виждаше как снегът се сипе по призрачните алеи. Улиците, покрити с пухкавия бял килим, тънеха в тишина, но никой от присъстващите не обръщаше внимание на падащия сняг.

Затаили дъх, те не откъсваха очи от пръстите на търговския агент, които галеха инкрустираната кутийка от розово дърво. Бавно и внимателно Хорас Пърди повдигна полирания капак и откри тапицираната с небесносин сатен вътрешност на кутийката.

В това легло, гален от меката коприна, лежеше царствено огромен рубин, а кървавочервените му многоъгълници хвърляха пурпурни отблясъци.

— „Окото на Шива“, четиридесет и шест карата. Според легендата, открит е в една скалиста местност в централната част на Цейлон. Както сами виждате, това е приказен камък, ненадминат по красота, блясък и прозрачност.

Двеста души ахнаха едновременно, поразени от притегателната сила на прочутия камък.

Тази сила можеше да служи както на божественото добро, така и на демоничното зло.

На всички присъстващи рубинът нашепваше различни слова. Тайнственото му послание беше единствено за всеки. На едни обещаваше ласкателства, на други финансова осигуреност, а на трети небивали чувствени наслади.

Хората в залата не помръдваха, обзети от необяснимо безпокойство и напрежение. Сякаш сред тях беше нахлула древната история на човечеството и се възраждаха спомени още от антични времена — от самото създаване на човешкия род.

Този камък несъмнено беше способен да омагьосва. Говореше се, че „Окото на Шива“ може да направи човека богоподобен, да го дари с неизтощимо сладострастие и с издръжливостта на тигър. В този момент всички мъже в залата си спомниха за невероятните слухове, които съпътстваха рубина още от самото обявяване на търга.

Лондон говореше за вълшебни еротични ритуали, за това как владетелите от Ориента, благодарение на силата на този камък, дарявали с наслада за една нощ стотина жени от харемите си.

Носеше се и мълвата, че ако по време на любовната игра рубинът се постави между горещите тела на мъжа и жената, от съприкосновението се получавали искри и двамата изпитвали неземно, изпепеляващо блаженство.

Много от присъстващите дами също си припомниха за тези слухове и представите предизвикаха ситни капчици пот по челата им.

Само един човек гледаше рубина по начин, различен от сляпото страхопочитание на останалите. Беше висок мъж с тюрбан на главата. Стоеше в един закътан ъгъл в дъното на залата.

Влизането му преди десетина минути предизвика вълна от любопитство. Присъстващите за първи път виждаха този чужденец, явно с благороден произход, с проницателни абаносови очи и самоуверено безстрастно изражение на лицето, сякаш издялано от махагон.

При вида на изсечените му, мъжествени черти много от иначе недоверчиво настроените дами решиха, че тайнствените слухове за рубина и раджата на Ранапур са верни.

Из Лондон се говореше, че палатът му бил с настилка от чисто злато, а харемът му — препълнен с екзотични красавици, които ревностно се надпреварвали да вкусят плодовете на неговата мъжественост.

Говореше се също, че този мъж бил опитен и ненаситен любовник, че можел да дари жената с неземна наслада и че всяка една, докосната от него, до края на живота си оставала доброволна пленница на любовта му.

Като наблюдаваха изсеченото му лице и изваяния орлов нос, някои благопристойни дами си помислиха, че с радост биха дали всичките си богатства, за да прекарат поне една нощ в леглото на раджата. А масивната фигура на телохранителя му, застанал встрани, придаваше на окръжаващата го тайнственост и някакво пикантно страхопочитание.

Хорас Пърди обаче имаше други грижи и малко се интересуваше от това как езическият принц доставял наслада на жените си.

— Това е камък, достоен за съкровищницата на крал — продължаваше търговският агент с напевен тон, като вдигна още по-високо рубина. Мислено той вече пресмяташе как ще оползотвори солидната си комисиона. — „Окото на Шива“ наистина ще направи от притежателя си човек, на когото всички да завиждат. Този момент ще остане в историята. За него ще разказвате на децата и внуците си.

Докато говореше, Пърди леко завъртя рубина. В кристалното сърце на камъка сякаш лумна огън, който хвърляше горещи кървавочервени искри.

Много сърца забиха лудо при тази гледка. Много от присъстващите, които бяха дошли само от любопитство, решиха да се включат в наддаването.

Всичко това беше добре дошло за Хорас Пърди.

Той присви очи и завъртя камъка още веднъж, за да нажежи още повече публиката и да подбере вероятните купувачи. Само няколко минути му бяха достатъчни да реши, че те са петима — всичките с огромно богатство и влияние.

Ноздрите му леко се разшириха. Пърди изчакваше. Пресмяташе наум суми и проценти. Опитваше се да предвиди колко високо ще се вдигне наддаването тази вечер и обмисляше как да изкопчи повече.

Работата на търговския агент си беше чисто изкуство, което Хорас Пърди владееше до съвършенство. Алчността, безочието и похотливостта бяха сигурни оръжия в ръцете му. Той старателно разпалваше тези страсти у клиентите си, а после изкусно ги насочваше срещу тях самите.

Но днес Пърди се чувстваше необичайно неуверен. Първо, не можа да устои на очарованието на рубина, който пламтеше в ръката му. Второ, силно го притесняваше тайнственият раджа, потънал в мислите си, застанал в задната част на залата, охраняван от този огромен мъж с безизразно лице и смъртоносна кама в ръката.

Търговският агент не успяваше да отпъди от съзнанието си и една друга тревога. Вчера в сградата за търгове отново бе пристигнала анонимна бележка, в която с потресаващи детайли се описваше какво точно ще се случи на човека, предявил претенции към рубина.

На Хорас Пърди му бяха добре известни всички мрачни легенди за този камък. Хилядолетия изваяната от природата огнена прелест бе лежала, приютена в недрата на плодородната цейлонска земя.

Но в момента, когато човешка ръка бе докоснала рубина, той сякаш се бе превърнал в символ на злото. За него се бяха водили кръвопролитни битки. Той бе ставал причина хората да обезумяват, а всички, които се бяха осмелили да го притежават, бяха загинали от жестока смърт. И сякаш с всяка нова жертва пурпурните му огньове се разгаряха по-силно, а пламъците им ставаха по-ярки и ослепителни.

Хорас Пърди не обръщаше внимание на тези истории или поне се опитваше да не мисли за тях. По време на дългогодишната му служба през ръцете му бяха минали много безценни камъни и той като че ли бе претръпнал за тяхното очарование. Поне самият той бе убеден в това… до момента, в който видя „Окото на Шива“.

Пръстите му леко потръпваха и най-голямото му желание беше всичко вече да е свършило, да си бъде вкъщи с чаша портвайн в ръка, доволен от обещаната четирипроцентова комисиона.

И въпреки това той отлагаше началото на наддаването, обхождайки залата с поглед с надежда да намери най-запаления купувач. Цял Лондон тръпнеше в очакване на научи името на този щастливец.

Джулиан Фицрой Деверил Пейгън, маркиз на Хамптън и Стонтън, виконт Сент Сир, наследник на Сефтън беше с благороден произход, който не подлежеше на съмнения, и наследник на стар род, който водеше началото си още по времето на нормандското нашествие. При него обаче нещата се бяха стекли по малко странен начин. Роден и отрасъл в Индия, той бе наполовина езичник, каквото беше и името му. Баща му, десетият херцог на Сефтън, от дълги години бе оставил сина си на произвола на съдбата — поне така се говореше. И сега той живееше в Цейлон и без да пести средства и енергия, разработваше плодородната цейлонска земя, в чиито недра преди стотици години бе открит рубинът.

Преди дванадесет години маркизът бе спечелил на карти малка корабна компания, която бе превърнал в могъща империя за по-малко от пет години. До Пърди бе достигнала мълвата, че сега Сент Сир иска да притежава „Окото на Шива“ за своята колекция от скъпоценности, която се пазеше в къщата му — внушителна сграда в англоиндийски стил, построена на един от обвитите в мъгла хълмове в цейлонските кафеени плантации.

Мисълта за последната анонимна бележка, получена малко преди началото на търга, отново жегна Пърди. Той потръпна и забрави за Сент Сир. Зловещите думи звучаха в главата му и не му даваха мира.

Да, наистина имаше нещо тайнствено в този камък, разтревожен си каза той. Имаше нещо, което… нещо почти…

Злокобно?

Точно в този миг очите му срещнаха студения изпитателен поглед на раджата и за първи път в живота си Хорас Пърди усети, че не може да помръдне, да си поеме дъх, прикован от тъмната магия на този взор, който бе твърд и лъчист като обсидиан. С огромно усилие той успя да се хване за подиума и да се отърси от тази магия.

Остави отворената кутийка и оправи черната си жилетка. Удари с гравираното сребърно чукче, за да обяви началото на наддаването.

— Много добре. Видяхте със собствените си очи легендарния камък. Уверихте се в блясъка му, в неземната му красота. Нека сега да започнем, дами и господа. Да започнем от скромната сума двадесет хиляди лири, ако това не обижда нашия дълбокоуважаван гост от Ориента.

При тези думи Пърди кимна към облечения в коприна раджа.

Аудиторията зажужа като кошер.

Владетелят от Изтока небрежно махна с ръка от дъното на залата в знак на съгласие. Пръстенът му хвърли горещи искри наоколо, големият смарагд в устата на съскащата кобра върху тюрбана му ослепително проблясваше.

При този жест на раджата дузина дами размахаха пищните си ветрила, за да скрият зад тях пламналите си лица, а много от мъжете неспокойно се размърдаха на местата си.

Наддаването нямаше да бъде продължително. Но щеше да бъде на живот и смърт. Така поне си мислеше Пърди.

— Кой е готов да даде двадесет хиляди?

Млад мъж с масивна челюст плахо вдигна ръка от първата редица. Това беше русокосият лорд Белингам. Наскоро бе станал граф и сега безразсъдно пилееше богатството, което баща му бе трупал с толкова усилия. Значи и на младия граф му се искаше да притежава „Окото на Шива“?

„Единственият начин да успееш, е да продадеш онази къща в Кент и всичките антични уникати в нея“ помисли си с насмешка Пърди.

Той изсумтя и се обърна към другия ъгъл на залата.

— Някой предложи ли двадесет и пет хиляди?

Вдигна се друга ръка.

— Двадесет и пет хиляди. Тридесет хиляди?

Един мъж с проницателни очи, облечен в син костюм, се наведе напред и сковано вдигна ръка.

„Такива като теб са ми ясни“, помисли си Пърди. „Въпреки че си самонадеян и носиш скъпи дрехи, не си нищо повече от жалък фабрикант в Йоркшир. Не, «Окото на Шива» е прекалено царствен за теб.“

— Тридесет — отчетливо произнесе Пърди. — Не каза ли някой…

— Петдесет хиляди!

Залата се раздвижи. Чуха се силни възклицания. Целият лондонски елит се обърна да види кой бе предложил тази фантастична сума.

Сърцето на Пърди подскочи. Сигурно този тъмнокос мъж с елегантна, но небрежно завързана вратовръзки беше Сент Сир.

Когато обаче се взря в него по-внимателно, надеждите му рухнаха. Това бе един пенсиониран британски служител, току-що завърнал се от Индия, където дълги години е бил губернатор на Бенгал… или може би Пенджаб?

Това, разбира се, нямаше значение. Единственото важно нещо за Пърди беше, че този човек се бе завърнал в страната богат като крез, с плячкосано по време на двадесетгодишната му губернаторска служба огромно богатство. При завръщането му в Англия Нейно Величество го бе удостоила с титла за заслугите му, която напълно съответстваше на тежката му кесия.

Ноздрите на Пърди се разшириха, подушили мириса на големи пари. Да, сър Джон Хъмфри предлагаше цяло море от злато.

В края на краищата изглеждаше, че от Сент Сир изобщо нямаше да има нужда.

— Петдесет хиляди! — повтори агентът. — Шестдесет хиляди?

— Шестдесет хиляди! — изгрухтя йоркширският фабрикант, самозабравил се от алчност.

Пърди едва скри презрението си.

„Жалък лаком парвеню!“, помисли си той.

— Кой каза…

— Осемдесет и пет хиляди! — извика граф Белингам.

— Осемдесет и пет хиляди. Някой предложи ли деветдесет?

В залата настъпи напрегнато мълчание, нарушавано само от шумоленето на копринен сатен, колосан лен и мека вълна. Даже шепотът беше замрял.

— Деветдесет хиляди? — високо повтори Пърди.

„Да бъда проклет, ако го дам за по-малко от сто хиляди!“

Публиката бе застинала в очакване.

— Деветдесет хиляди лири първи път! — отново извика Пърди, отглеждайки присъстващите.

И тогава, с крайчеца на окото си, той забеляза нервно раздвижване в края на втората редица. Да, Пърди добре познаваше това лице. Знаеше го и половин Лондон: очи с дълги мигли и плътни месести устни. Мъжът беше дребен на ръст, облечен в костюм, който макар да бе дело на най-добрите лондонски шивачи, сякаш не му беше по мярка. Ръцете му бяха толкова фини и бели, че при вида им човек едва ли би повярвал в чудовищните им дела, чиято зловеща слава се носеше по три континента.

Джеймс Ръксли, Принцът на търговците от Ламбърд стрийт — поне така го бяха нарекли вестниците миналата година, спомни си Пърди. Огромното му състояние бе натрупано по твърде съмнителен начин, Бог знае как. Империята му се простираше от Европа до Крим, стигаше чак до Хималаите и отвсякъде като пияница смучеше несметни богатства.

Търгуваше с опиум в Калкута, със сапфири в Цейлон, продаваше оръжие на бунтовниците от Тайпе и организираше бягствата на китайците, които строяха железопътна линия в американския Запад — или по-скоро на онези от тях, оказали се твърде безразсъдни, за да приемат условията му, които ги поставяха в още по-голяма зависимост.

Всичко това обаче бяха само догадки. Тези негови съперници, които се бяха опитали да разнищват машинациите му, бяха жестоко наказани.

Говореше се, че Ръксли и Сент Сир са кръстосвали саби някъде из Изтока и че по време на този сблъсък Ръксли бе пострадал. Може би заради това винаги носеше ръкавици.

Хорас Пърди си помисли, че би дал мило и драго, само за да види този двубой.

А сега Принцът на търговците бе приковал поглед и рубина.

Очите на агента блеснаха доволно. Той не беше изненадан. Според мълвата, Ръксли обичал редките и красиви неща, а несметното му богатство му помагаше да задоволява всичките си капризи. Говореше се също, че напоследък Ръксли си търсел за жена благородничка, красива като скъпоценностите, които притежаваше. Чрез такъв брак той щеше да се издигне в обществото и да се изравни по блясък с най-уважаваните благородници.

Може би Ръксли искаше рубина, за да открие съпругата, която си търсеше.

Да, това беше най-надеждният купувач, веднага реши Пърди, без да откъсва поглед от мрачните очи, полускрити зад дългите клепки.

— Деветдесет хиляди лири! — повтори той, усетил напрежението в залата.

Един херцог леко се наведе напред. Двама от графовете смръщиха лица, бесни от мисълта, че не могат да си позволят такава цена.

Пърди въпросително погледна останалите участници. Фабрикантът нервно мачкаше яката си. Лицето на бившия губернатор беше почервеняло от вълнение, а устните му — упорито стиснати. Отлично!

Сега Пърди трябваше само да подклажда огъня.

Както бе запланувал, той кимна на асистента си, който мигновено донесе плик от пергаментова хартия върху сребърен поднос.

Пърди майсторски сгъстяваше напрежението сред публиката, застинала в трепетно очакване. Той бавно разкъса плика и извади празен къс хартия. Нарочно бавно се взря в него и обяви:

— Дами и господа, тази вечер сред нас има и друг участник, участник, който предпочита да остане анонимен.

— Сент Сир!

— Пейгън. Сигурно е Деверил Пейгън!

Имената заваляха от всички страни — точно така, както очакваше Хорас Пърди. „Колко лековерни са хората — помисли си той, — веднага повярваха на тази изтъркана хитрост.“

Чевръсто сгъна листчето и го пъхна в джоба си.

— Сто и двадесет хиляди лири! — тържествено обяви той.

Това, разбира се, бе твърде голям риск, но Пърди беше убеден, че си заслужава.

Публиката ахна. Младият граф на Белингам несдържано изруга. Без агентът да забележи, пликът се плъзна покрай джоба му и падна на земята.

— Кой каза…

Сър Хъмфри рязко вдигна ръка от петия ред.

— Сто и тридесет! — напевно извика Пърди и вече виждаше пред очите си елегантната къща, която щеше да си купи близо до Риджънт стрийт. „Добре е направил Господ, когато е създал и алчни хора!“ — помисли си той.

Въпреки това той умело прикри задоволството си, като придаде на изпитото си лице безпристрастно делово изражение.

— Сто и тридесет хиляди от джентълмена на петия ред. Други предложения?

Фабрикантът нервно вдигна ръка.

— Сто и четиридесет хиляди!

— Сто и седемдесет хиляди! — миг по-късно обяви сър Хъмфри. Лицето му беше покрито с червени петна.

„Сигурно страда от сърце — реши Пърди. — Няма съмнение, че това е последствие от пикантната индийска кухня. А може би и от индийските курви, които е сменял в леглото си.“ Агентът присви очи, молейки се сърцето на Хъмфри да издържи поне до края на наддаването.

Пърди взе кутийката с рубина и я наклони така, че светлината от полилеите да се пречупи в камъка. От кървавочервената сърцевина лумнаха ослепителни огньове.

— Сто и седемдесет хиляди. Кой дава сто и осемдесет?

Моравочервеното лице на Джон Хъмфри будеше сериозно безпокойство.

— Кой дава сто и осемдесет хиляди за този царствен рубин — най-ярката звезда на Серандип, най-бляскавия камък от съкровищниците на много раджи?

Някакво неосъзнато любопитство накара агентът да погледне към дъното на залата, за да види реакцията на мъжа с тюрбана.

Ако бе очаквал да види триумф или някакво друго човешко чувство върху лицето на раджата, той остана дълбоко разочарован. Напълно безразличен към наддаването в момента индусът разговаряше с един от телохранителите си, който ниско се поклони и излезе през вратата в дъното на залата.

Някакво едва забележимо раздвижване насочи вниманието на Пърди към втория ред.

Очите на Джеймс Ръксли проблеснаха за миг, после леко се присвиха.

— Мисля, че мога да си позволя… — провлачено започна Принцът на търговците, — двеста хиляди лири.

Залата се взриви от изумление при това равнодушно изявление. Чуха се силни ръкопляскания. Всички присъстващи — и участващи в наддаването, и зрители — изведнъж осъзнаха, че наистина са свидетели на историческо събитие.

Краката на Пърди се подкосиха. Той напразно удряше с чукчето по подиума, призовавайки залата към тишина.

— Дами! Господа, моля ви! Тишина, моля! Запазете тишина!

Необходими бяха няколко минути, за да стихнат оживените коментари и търгът да продължи.

Хорас Пърди не беше на себе си от възбуда.

— Двеста хиляди лири за „Окото на Шива“! — отчетливо произнесе той, сякаш вкусваше от сладостта на всяка дума. — Други предложения?

Докато обявяваше, агентът огледа за последен път залата. Фабрикантът се мръщеше в безсилен гняв, червеното лице на сър Хъмфри застрашително ставаше още по-червено, а младият граф се опитваше да демонстрира безразличие.

Вече се виждаше краят — без съмнение чудесен край.

— Двеста и петдесет хиляди! — сподавеният вик проехтя така диво, сякаш не беше издаден от човешко същество.

Пърди широко отвори очи и за миг онемя от изненада. Не можеше да повярва, че сър Хъмфри се е решил на тази отчаяна стъпка. Бавно се обърна към Ръксли, чиито бели ръце се бяха вкопчили в облегалката на стола.

Агентът въпросително повдигна вежди.

Принцът на търговците се намръщи и, обезумял от ярост, поклати отрицателно глава. Секунди по-късно каза нещо на кочияша си, който бързо излезе от залата.

Двеста и петдесет хиляди!

„Мога да се оттегля още утре! — ликуваше Пърди. — Не, за Бога, мога да се пенсионирам още тази вечер!“

Усети полъха на студен въздух, който идваше някъде откъм гърба му. Явно този небрежен прислужник пак беше забравил да затвори прозореца в канцеларията му? Както и да е, това вече нямаше никакво значение. Пърди повече никога нямаше да стъпи там.

Тъкмо вдигаше чукчето да обяви крайната цена, когато в залата влетя мъж, загърнат с наметало.

— Mar ja sale6! Смърт на всички предатели! „Окото на Шива“ никога няма да попадне в нечестиви ръце! Никога! — извика мъжът и отметна пелерината си. Под ней носеше индийска туника. — Смърт на всички, които са дошли тук тази вечер!

Скочи напред с насочен револвер със златна дръжка.

Обезумял от ужас, Хорас Пърди не откъсваше очи от зловещото дуло на оръжието. Целият му живот, преминал в дребни пресмятания и още по-дребни лукави хитрости, се изниза пред очите му като един миг.

Чу се прищракването на спусъка. В следващия момент към подиума полетя дъжд от куршуми. Жените пищяха и залягаха по пода. Мъжете търсеха прикритие. Единствен добре обученият асистент на Пърди запази самообладание в ужасната суматоха. Той грабна кутийката и от розово дърво, в която лежеше „Окото на Шива“

Но Хорас Пърди никога нямаше да научи за това. Куршумът го простреля точно между веждите и сега безжизненото му тяло бе простряно върху лъснатия под. И върху забравения пергаментов плик.

— Дръжте го! — извика някой. — Убийте проклетия езичник!

— Спрете го! Той е дошъл за рубина!

Една глава се надигна и внимателно огледа залата.

— Ето го негодникът!

От всичките тези викове нямаше никакъв смисъл.

Убиецът сега бе насочил револвера си към облечения в коприна раджа, който го гледаше безстрастно, без да помръдне от мястото си.

Никой не смееше да гъкне. Лицето на раджата приличаше на маска от махагоново дърво. Очите му — два скъпоценни обсидиана, бяха леко присвити. Внезапно той гърлено произнесе една дума.

Другият побеля като платно. Ръката, която стискаше оръжието, потрепера. Той хвана револвера с две ръце и изкрещя:

— Mar ja sale! Умри, предател!

Никой от присъстващите в залата не беше в състояние да разкаже какво се бе случило след това, макар че за събитието щеше да се говори години наред.

Спомняха си само, че убиецът извикал отново, а раджата пристъпил напред.

В този миг с мълниеносно движение телохранителят Синх се хвърли към тюрбана на господаря си, освободи острия като бръснач метален обръч и го завъртя около показалеца си.

Обръчът се стрелна със свистене във въздуха, безпогрешно намери жертвата си и преряза гърлото й.

Бликна фонтан от кръв. По-голяма част от жените припаднаха.

С грациозна походка, неочаквана от човек с толкова едро тяло, раджата безшумно прекоси залата. Очите му зловещо просветнаха, когато се наведе да разгледа лицето на убития. Взе един от медните патрони, сложи го в джоба на дрехата си и бавно се изправи. Устните му бяха плътно стиснати, лицето — непроницаемо.

При това движение туниката му се отметна и откри кървавочервеното петно върху бедрото му.

— Боже, той е ранен! — извика една дама.

— Даже не трепна! — допълни мъжки глас, пълен със почит и малко завистлив.

Но раджата повече не се интересуваше от събитията в залата. Нареди нещо с тих глас на телохранителя си и излезе.

След него присъстващите продължиха да гадаят на чия ли страна е раджата при вдигналите се напоследък пълни от бунтове в Индия.