ЧудомирКумата Берта

Кумата Берта е чистокръвна немкиня, или „немцозойка“, както я нарича един неин съсед.

Пълничка, кръгличка и уредна немцозойка. По цял ден шета: шие, мие, мете, плете и къщичката й е пригласена, натъкмена — да я удариш, гдето има една дума, с пръчка, и ще тръгне. Къщата, разбира се, да удариш — не нея. Кума бие ли се! Пък и с нищо не заслужава. Всичко й е на място, всичко й е в ред. Само езикът й, дяволски, пустият й български език е един такъв особен — просто кръстословици! Рече нещо, а ти се пулиш, блъскаш си блъските и нищо не можеш да разбереш. Абсолютно нищо.

Пристига един пролетен ден у дома весела, ухилена и вика още от вратата:

— Кумеец! Бях сега у госпожа Саксиева, ава нямаш представа колко красиво! Целият им двор пълен с кокички. Кокички, кокички, просто — ландшафт!

— Какви кокички — питам, — черешови ли, или от зарзали?

— Не бе, кумец! Ава цвете бе! Беличко едно, красивичко — файн! Нали му казват кокиче?

— Да — казвам, — има цвете, което се казва кокиче.

— Ава, ава!… Едно цвете — кокиче, много цвете — кокички! Множествено число. Нали така?

— Така, така — казвам. И се разбрахме.

Друг път седим у тях и се греем при печката. Тя рипва изведнъж, отива до прозореца и се провиква от възторг:

— Майн гоот, каква красота!

— Какво има? — питаме.

— Ава не виждате ли каков бял дож вали?

Ставаме ний, гледаме — сняг. Най-обикновен сняг на парцали.

— Ава ужасно е прекрасно — продължава тя. — Аз много обичам такова фреме. Кумец, тук е тясно и тъмно, не обичате ли да излезем малко на разтвор в градината?

Разтворът в случая заместваше думата простор.

Българският език на кумата Берта има още една особеност. Щяло и нещяло употребява изречението: „Да е жива и здрава.“

— Да е жива и здрава тая блузичка — ще рече, — ава щом я облякох, и избеля от слънцето. Да е жива и здрава котката, ава хич мишки не лови. — И пр.

Заклала веднъж кокошка, сготвила я и разправя на децата си:

— Да е жива и здрава кокошчицата, ава два пъти ядохме от нея и за утре пак ще остане една чиния…

Срещам я веднъж на улицата натъжена.

— Какво има — питам, — кума, къде си ходила?

А тя въздиша тежко и дума:

— Ава на г-жа Попова, моята приятелка, умряло детенцето, че ходих у дома й да я одуша.

— Как — казвам — ще я удушиш добрата и нещастна жена, какво ти е направила?

— Ава, не бе, кумец! Не! Да я отдуша бе! Да я отдуша… да я отуша… иии… как се казваше?

— Да я утеша, да я утеша — казвам. И пак се разбираме.

Празник беше. Получихме покана да й отидем на вечеря други един път.

— Ще дойдете — казва, — особено нещо съм сготвила. Сюрприз! Ава няма да ви кажа какво е. Файн нещо! Пръстите си ще изядете — казва.

Стягаме се, отиваме с жената и още щом доближихме кухнята, една ужасна миризма на вмирисано месо ме удари по носа.

— Жена — казвам, — как ти се вижда тоя сюрприз?

— Сст! Мълчи, мълчи! Може да е отдруго нещо — вика.

Влязохме, посрещна ни кумата, съблякохме палтата, наредихме се около масата, а аз все душа като ловджийско куче и все повече мирише, мирише, та чак ми се повдига.

А кумата сипва и носи, знаете, сипва и носи и слага пред мене пълна чиния с вмирисано месо.

Хванах се за носа и си приготвих кърпичката за всеки случай.

— Ава какво правиш — казва — бе, кумец! Та това е най-разкошното ядене, най-аристократичното. „Фазане“ се казва. У нас — казва, — като убият фазан, не го ядат веднага, а го закачват за човката на един гвоздей на стената да седи там една-две седмици дотогава, докато се откъсне от шията си сам и падне на земята. Тогава се готвят — казва. — Но това — казва — не е фазан. Сърна е, младо сърненце. Цяла предница ни донесоха преди петнадесет дена от село.

Аз все си стискам носа и мърморя под сурдинка:

— И у нас — казвам — се случва такова нещо. Оставят ги да висят — казвам, — ама само когато ги забравят. Ее… после?

— Ава после ги сготвят — казва на „фазане“.

— Разбирам — казвам, — че ги сготвят, ама ядат ли ги след това?

— Ава натюрлих! Разпира се, че ги ядат!

Аз ставам, хвърлям кърпата, изхвръквам навън, отпушвам си носа да подиша чист въздух и чак тогава се обаждам през прозореца:

— А у нас — казвам — и кучетата не ядат подобни невъзможности.

— Ава, кумец! Много е вкусно!

— И котките — казвам, — и мишките, и свините, и… питомните зайци даже не се докосват до такива безобразия!

И поех да излизам.

— Ава що бягаш? — хукна след мене тя. — Защо не стоиш? Ела! Опитай само едно парченце, да видиш колко е файн!

— Не мога — казвам, — не мога. Бързам, много съм зает. Имам телефонен разговор. Друг път ще дойда. И утре, може — казвам, — но… ако сготвиш не фазане, а фасул, и то по български.

— Добре, добре, ще сготвя, ще сготвя! Заповядай!

Отдъхнах си и закрачих свободно по улицата.

Тъкмо щях да завивам на един ъгъл, и кумата Берта, показала главата си на пътната врата, вика след мене, колкото може:

— Ава, кумеец! Как искаш фасуля? Да го попържам ли с масло, или да го не попържам!

— Напопържай го — казвам, — напопържай го до девета рода, та да му дойде умът в главата!