Иля Илф, Евгений ПетровЛитературният трамвай

Жега. Лятно време трудно можеш да съчиниш нещо обемно, многословно, високохудожествено от рода на „Сот“. Тегли те да пишеш по-леки неща, не толкова велики, от сорта на „Мадам Бовари“.

Такава жега е, че не ти се ще да слагаш пръст в литературните рани. Нямаш ищах да критикуваш, да се впускаш в сатирични изблици и обобщения.

Иска ти се да се посмееш. И ако щете, вярвайте, но ти се иска да се посмееш с така наречения утробен смях. Още повече че това вече е официално разрешено и, както се чува, дори се поощрява.

Хем ти се иска, хем не ти стиска. Ами ако не излезе нищо! Колкото и да е, младостта премина, няма го вече оня порив. „Един самотен тънък косъм блести на празната глава“ (Тютчев, струва ми се).

Младостта мина в ужасни препирни. Спорехме безкрайно. Враговете твърдяха, че хуморът е нисък жанр, че е вреден. Ние възразявахме през плач. Отвръщахме, че хуморът е нещо като фитина. В умерени дози може да се дава на напредничавия читател. Лееха се блестящи детски сълзи. Някой се учеше от грешките си (правописните). Друг беше захвърлен някъде.

Сега всичко е наред.

При това е лято, горещо е, скоро няма да има писателски конгрес, а литературният трамвай още не е стигнал до прохладното депо.

Последното качване беше на 23 април.

И в блъсканицата някои хора отново не успяха да се качат във вагона и тичат подир трамвая, като се задъхват и мрънкат:

— Бях пръв на опашката! Раповците1 не ми даваха да си отворя устата. И сега нова несправедливост!

Както става в трамвая, в началото пътниците се радват на малкото си щастие. Обменят си впечатления. После лека-полека започва разделението.

— Гаврилович едва не артиса. Добре, че беше Славин, та се качи. Буквално в последния момент. Написа за него статия във „Вечерние новости“.

— Виж ти, нонпарей, а свърши работа.

— Защо и за мене някой не пусне нонпарей.

— Четохте ли Никулин?

— „Време, пространство, движение“ ли? Четох го. Хареса ми. Почнал е да пише досущ като Херцен. Почти „Минало и размисъл“.

— Да, само че с тази разлика, че „миналото“ е налице, а размислите засега изобщо не се забелязват. И после при него през май месец на масата има зряла диня. А през прозореца наднича бяла нощ. Пък дините узряват през август. И това ми било Херцен!

— Не обичам тостовете! Олеша пак не е казал каквото трябва. За Грин твърди, че е умрял последният майстор на фабулата. Не разбирам какво значи това — последният майстор на фабулата. Последният пират — това може. Не, не го е казал точно.

— Слизате ли?

— Да не сте се побъркали! Току-що се качих.

— А пред вас слизат ли?

— Раповците са задръстили изхода. Не искат, и не искат да слязат. А един другар дори е легнал пред вратата. За нищо на света, вика, няма да сляза. А билетът му отдавна вече е невалиден.

— Ама че безобразие! Да спрат трамвая точно на завоя.

— А за Зошченко пак не пишат нищо.

— По-бдително, граждани. Помежду ни се е промъкнал един от малките форми. Докато вие тука спорихте и се блъскахте, той успя да съчини в движение ей такъв приспособленски лозунг вместо стария: „Не пушете, не плюйте.“ Чуйте само. Написал е: „На забраната да се пуши и да се плюе ще отговорим със заема за социалистическото настъпление.“

— Другарю Кирпотин, спрете за миг трамвая. Налага се да изхвърлим един тип.

— Слезте, гражданино. Голяма работа! До ГОМЕЦ2 ще стигнете пеша!

— А за Зошченко пак не пишат нищо.

— Ало, кондукторът, обявете спирка по желание до ГИХЛ3.

— Чудна работа! Че за какво ли им е потрябвал ГИХЛ на писателите? Там не плащат за приетите произведения.

— Но плащат за изгубените. Там дори виси специална обява: „На четни дати се изплащат хонорари за загубени ръкописи.“

— А-а-а!

— Едва издаде първата си книжка, и почнаха да го разпитват:

— Марксист ли сте?

— Не.

— Ами какъв сте тогава?

— Еклектик съм.

Замалко така и да го запишат. Но в това време се дочуха трезви гласове:

— За какво съсипвате човека?

Е, отново го заразпитваха:

— Значи сте еклектик?

— Еклектик съм.

— И смятате, че еклектизмът е нещо хубаво, така ли?

— Че какво му е хубавото!

Тогава записаха: „Еклектик, но отношението му към еклектизма е отрицателно.“

— Все пак тези времена отминаха. А сега, в светлината на решенията…

— А за Зошченко все още не пишат нищо. И преди не пишеха, и сега не пишат. Като че изобщо го няма на този свят.

— Да. И знаете ли — изглежда, този ленинградски автор вече малко се срамува от прекрасния си талант. Дори се обижда, като му кажат, че пак е написал нещо смешно. Сега трябва да му се говори така: „Вие, Михаил Михайлович, по трагическата си дарба сте равни на самия Велик инквизитор…“ Само така донякъде омеква и на тънките му устни се появява осмислено-интелигентна усмивка. Внушават на човека, че хуморът е нисък жанр, недостоен за великата руска литература. А нима той е Великият инквизитор? Та той е писател, а не инквизитор…

Подобни и какви ли не още разговори се водят в литературния трамвай. Някой упорито си седи и се прави, че се любува на асфалтирания пейзаж, а всъщност мисли само как да не отстъпи мястото си на жената с детето (в преносния смисъл на думата — тук, естествено, се подразбира писателка, плахо стиснала в ръце първото си произведение).

Друг си ровичка в джоба и вади заедно с трохите хляб залежали запетаи. Трети пък в светлината на решенията изисква нечувано внимание към себе си. Някои, разбира се, са забравени.

Жега.

Но е добре, че трамваят се движи, че се споделят впечатления и че привичното трамвайно разслоение с обичайните за нас обиди и блъсканица е готово да премине към големия и нужен спор за методите на управление на съветското литературно стопанство.

1932 година