"Дванадесетте стола" - читать интересную книгу автора (Илф Иля, Петров Евгений)

Глава IIСмъртта на мадам Петухова

Клавдия Ивановна лежеше по гръб, пъхнала едната си ръка под главата. На главата си имаше боне в силно кайсиев цвят, което бе на мода някога, когато дамите носеха „шантеклер“ и едва-що започваха да танцуват аржентинския танц танго.

Лицето на Клавдия Ивановна бе тържествено, но без всякакъв израз. Погледът й — устремен към тавана.

— Клавдия Ивановна! — повика я Воробянинов.

Тъщата бързо замърда устни, но вместо добре познатите за ухото на Иполит Матвеевич тръбни звуци той чу стон, тих, слаб и толкова жалостен, че сърцето му се сви. Искряща сълза неочаквано бързо бликна от окото му и се търкулна като живак по лицето.

— Клавдия Ивановна — повтори Воробянинов, — какво ви е?

Но пак не получи отговор. Старицата затвори очи и се обърна малко настрани.

В стаята влезе на пръсти агрономшата, хвана го за ръката и го отведе като момченце, което водят да се мие.

— Заспа. Лекарят нареди да не я безпокоим. А вие, гълъбче, идете в аптеката. Ето ви рецептата, пък и разберете колко струват каучуковите мехури за лед.

Иполит Матвеевич се покори напълно на мадам Кузнецова, чувствувайки неоспоримото й превъзходство в подобни работи.

Аптеката беше далече. Стиснал като гимназист рецептата в ръка, Иполит Матвеевич бързо излезе на улицата.

Бе почти тъмно. На фона на угасващата вечерна заря се открояваше хилавата фигура на майстора на ковчези Безенчук, който, опрян на чамовата врата, ръфаше хляб и лук. До него бяха клекнали тримата „Нимфа“ и облизвайки лъжиците си, ядяха от чугунен кастрон елдена каша. Когато видяха Иполит Матвеевич, майсторите на ковчези се изпънаха като войници. Безенчук сърдито вдигна рамене, посочи с ръка конкурентите си и измърмори:

— Завират се, поразата да ги порази, където не им е мястото.

Посред Старопанския площад, край миниатюрния бюст на поета Жуковски с издълбан върху цокъла надпис

се водеха оживени разговори, предизвикани от вестта за тежкото заболяване на Клавдия Ивановна. Общото мнение на събралите се граждани се свеждаше до това, че „всички там ще отидем“ и че „бог дал, бог взел“.

Бръснарят „Пиер и Константин“, който впрочем с готовност се отзоваваше, когато му викаха „Андрей Иванович“, и сега не пропусна случая да блесне със знанията си в областта на медицината, почерпени от московското списание „Огонëк“.

— Съвременната наука — казваше Андрей Иванович — достигна невъзможното. Ето например, да кажем, на клиента е излязла пришка на брадичката. Преди се стигаше до заразяване на кръвта, а сега в Москва, казват — не зная истина ли е, или не, — за всеки клиент имало отделна стерилизирана четка.

Гражданите въздъхнаха дълбоко.

— Ти, Андрей, малко нещо преувеличаваш…

— Къде се е видяло на всеки човек отделна четка? Измисля си!

Бившият пролетарий на умствения труд, а сега будкаджия, Прусис, дори започна да нервничи:

— Извинете, Андрей Иванович, но в Москва, според данните на последното преброяване, има над два милиона жители, нали? Така че, значи, нужни са над два милиона четки? Твърде оригинално!

Разговорът се разгаряше и дявол знае докъде щеше да стигне, ако на края на улица Осипна не бе се показал Иполит Матвеевич.

— Пак тича в аптеката. Лоша е работата, значи.

— Ще умре старата. Ненапразно Безенчук снове като смахнат из града.

— А докторът какво казва?

— Какъв ти доктор! Нима има доктори в общественото подпомагане? И здравия ще уморят!

„Пиер и Константин“, които отдавна вече търсеше удобен случай да направи съобщение на медицинска тема, започна, като боязливо се озърна:

— Сега всичката сила е в хемоглобина.

Каза това и млъкна.

Замълчаха и гражданите, като всеки посвоему размишляваше върху тайнствените сили на хемоглобина.

Когато изгря луната и нейната ментова светлина озари миниатюрното бюстче на Жуковски, върху медния му гръб ясно можеше да се прочете написаният с тебешир лаконичен цинизъм.

За пръв път подобен надпис се появи върху бюстчето на 15 юни 1897 година през нощта, непосредствено след откриването на паметника. И колкото и да се стараеха представителите на полицията, а впоследствие и на милицията, ругателният надпис упорито се възобновяваше всеки ден.

В дървените къщички с външни капаци на прозорците вече пееха самоварите. Бе време за вечеря. Гражданите не искаха да си губят напразно времето и се разотидоха. Задуха вятър.

А в това време Клавдия Ивановна вече агонизираше. Тя ту искаше вода, ту казваше, че трябва да стане и да отиде да прибере дадените за поправка официални обуща на Иполит Матвеевич, ту се оплакваше от праха, от който според нея човек може да се задуши, ту молеше да запалят всички лампи.

Иполит Матвеевич, който вече се бе уморил да се тревожи, сновеше из стаята. В главата му току се тълпяха неприятни мисли. Трябваше да вземе аванс от взаимоспомагателната каса, да тича за поп и да отговаря на съболезнователните писма на роднините. За да се разсее малко, той излезе на стълбището. В зеленикавата светлина на луната стоеше майсторът на ковчези Безенчук.

— Та какво ще наредите, господин Воробянинов? — запита майсторът, като притискаше фуражката към гърдите си.

— Какво има да нареждам — мрачно отвърна Иполит Матвеевич.

— А „Нимфа“, поразата да я порази, нима дава стока? — завълнува се Безенчук.

— Пръждосвай се! Дотегна ми!

— Аз такова, нищо. Дойдох да ви кажа за ресните и гласето. Как да ги направя, поразата да я порази? Първо качество, прима? Или как?

— Без всякакви ресни и гласе. Обикновен дървен ковчег. Чамов. Разбра ли?

Безенчук тури пръст на устните си, с което искаше да каже, че всичко разбира, обърна се и като пазеше равновесие с помощта на фуражката си, но все пак залиташе, си тръгна към къщи. Чак сега Иполит Матвеевич забеляза, че майсторът е мъртво пиян.

Иполит Матвеевич отново почувствува необикновено отвращение. Не можеше да си представи как ще се прибира в празното, замърсено жилище. Струваше му се, че със смъртта на тъщата ще изчезнат ония малки удобства и навици, които си бе създал с толкова усилия след революцията, отнела му големите удобства и маса навици. „Да се оженя? — помисли си Иполит Матвеевич. — За коя? За племенничката на началника на милицията, за Варвара Степановна, сестрата на Прусис ли? Или пък да наема домашна прислужничка? За какво ми е! Ще ме помъкне по съдилища. А и ще струва скъпо,“

В очите на Иполит Матвеевич животът веднага помръкна. Той отново се върна в къщи, изпълнен с негодувание и отвращение към целия свят.

Клавдия Ивановна вече не бълнуваше. Повдигната високо на възглавници, тя поглеждаше влезлия Иполит Матвеевич в пълно съзнание и както му се стори, дори строго.

— Иполит — пошепна тя ясно, — седнете до мене. Трябва да ви разкажа…

Иполит Матвеевич седна с неудоволствие, като се взираше в отслабналото мустакато лице на тъщата. Направи опит да се усмихне и да каже нещо ободряващо. Но усмивката се превърна в гримаса, а ободрителни думи просто не се намериха. От гърлото на Иполит Матвеевич се изтръгна само мъчително писукане.

— Иполит — повтори тъщата, — помните ли нашата гарнитура в гостната?

— Коя? — попита Иполит Матвеевич с любезност, възможна само към много болни хора.

— Онази… Тапицираната с английска дамаска…

— Ах, тази в моята къща ли?

— Да, в Старгород…

— Помня я, много добре я помня… Диван, дузина столове и кръгла масичка с шест крачета. Прекрасна мебел беше, гамбовска… А защо си спомнихте?

Но Клавдия Ивановна не можа да отговори. Лицето й започна бавно да добива цвета на син камък и кой знае защо, да секва дъхът и на Иполит Матвеевич. Той си спомни съвсем ясно гостната в своята къща, симетрично наредените орехови мебели с извити крачета, лъснатия с восък под, старинния кафяв роял и овалните черни рамчици по стените с фотографии на знатни роднини. Тогава Клавдия Ивановна каза с глух, равнодушен глас:

— В един от столовете заших моите брилянти.

Иполит Матвеевич погледна под око старицата.

— Какви брилянти? — запита той машинално, но тутакси се сепна. — А не ги ли взеха тогава, по време на обиска?

— Скрих брилянтите в стола — упорито повтори старата.

Иполит Матвеевич скочи, погледна осветеното от газената лампа безжизнено лице на Клавдия Ивановна и разбра, че тя не бълнува.

— Вашите брилянти! — изкрещя той и се изплаши от силата на своя глас. — В стола! Кой ви даде тоз акъл? Защо не ги дадохте на мене?

— Как можех да ви дам брилянтите, когато вие пропиляхте имението на дъщеря ми? — спокойно и със злоба изрече старата.

Иполит Матвеевич седна и тутакси отново стана. Сърцето му шумно тласкаше потоци кръв по цялото тяло. Главата му забуча.

— И не ги ли извадихте оттам? Те не са ли тук?

Старицата отрицателно поклати глава.

— Не успях. Вие помните, че трябваше бързо и неочаквано да бягаме. Те останаха в стола, който стоеше между теракотовата лампа и камината.

— Но това е безумие! Колко приличате само на дъщеря си! — изкрещя Иполит Матвеевич с цяло гърло.

И без да се стеснява, че се намира до леглото на умираща, блъсна с трясък стола и заситни нагоре-надолу из стаята. Старицата безучастно следеше движенията на Иполит Матвеевич.

— Но вие представяте ли си къде могат да попаднат тия столове? Или може би си мислите, че си стоят кротичко в гостната на моя дом и чакат да се върнете и си вземете вашите с-скъ-скъпоценности?

Старицата нищо не отговори.

От злоба пенснето на деловодителя от Отдела за гражданско състояние падна от носа му, златната дъгичка блесна край неговите колене и то тракна на пода.

— Как? Да заврете в стола брилянти за седемдесет хиляди! В стола, на който не се знае кой седи!…

Клавдия Ивановна изхлипа и политна с цялото си тяло към края на кревата. Описвайки полукръг, ръката й направи опит да хване Иполит Матвеевич, но тутакси се отпусна върху виолетовия юрган.

Като скимтеше от страх, Иполит Матвеевич се втурна при съседката.

— Май че умира!

Агрономшата бързо се прекръсти и без да скрива любопитството си, изтича заедно с мъжа си, брадатия агроном, в жилището на Иполит Матвеевич. А Воробянинов се замъкна зашеметен в градската градина.

Докато агрономът и агрономшата с прислужничката си подреждаха стаята на покойната, Иполит Матвеевич се луташе из градината, блъскаше се о пейките и вземаше за храсти вкочанясалите от ранната пролетна любов двойки.

Дявол знае какво ставаше в главата на Иполит Матвеевич. Ехтяха цигански хорове, оркестри от гърдести дами свиреха непрекъснато „танго-амапа“, мяркаше му се московска зима и вран дълъг кон бегач, който презрително пръхти срещу пешеходците. Много неща му се мяркаха на Иполит Матвеевич: и оранжеви, главозамайващо скъпи долни гащи, и кланящи се лакеи, и едно пътуване до Кан.

Иполит Матвеевич закрачи по бавно и изведнъж се спъна в тялото на майстор Безенчук. Майсторът спеше, загърнат в кожуха си, напреко на градинската пътечка. От удара той се събуди, кихна и скочи.

— Моля да не се безпокоите, господин Воробянинов — каза той разпалено, сякаш продължаваше току-що започнат разговор. — Ковчегът си иска майстора.

— Клавдия Ивановна почина — съобщи клиентът.

— Е, царство й небесно — съгласи се Безенчук. — Представила се е, значи, старата… Те, бабичките, винаги се представят… Или пък богу дух предават — според бабичката. Вашата например е дребна, но възпълничка — значи, представила се е. А например, която е по-едра и по-слаба — смята се, предава богу дух…

— Тоест, как тъй смята се? Кой смята така?

— Ние смятаме тъй. Майсторите. Ето вие например сте мъж личен, с възвишен ръст, макар и слаб. Вие, ако, не дай боже, умрете, смята се, че сте издъхнал. Ако е търговец от бившето търговско съсловие, значи, мирясали сте от него. А който е с по-малък чин, вратар например или някой селянин, за него казват: гътнал се или опънал краката. Но когато умират най-важните, железопътните кондуктори например или някое началство, смята се, че хвърлят топа. Така точно казват за тях: „А нашият, чухте ли, хвърлил топа“.

Потресен от тази странна класификация на човешката смърт, Иполит Матвеевич запита:

— Ами когато умреш ти, как ще кажат за тебе майсторите?

— Малък човек съм аз. Ще кажат: „Геберяса Безенчук.“ И повече нищо няма да кажат.

И добави строго:

— Да хвърля топа или да издъхна — е невъзможно: комплекцията ми е дребна… А с ковчега какво ще правим, господин Воробянинов? Без ресни и без гласе ли ще го оставите?

Но Иполит Матвеевич, потънал отново в своите ослепителни мечти, нищо не отвърна и тръгна напред. Безенчук го последва, като пресмяташе нещо на пръсти и както винаги мърмореше.

Луната отдавна се бе скрила. Бе студено като през зимата. Локвите отново бяха покрити с трошлив като вафли лед. По улица Другаря Губернски, където спътниците излязоха, вятърът се бореше с фирмите. Откъм Старопанския площад с шум на спускащи се щори се зададе пожарен обоз с мършави кранти.

Провесили дочени крака от платформата, е каски, пожарникарите въртяха глави и пееха нарочно отвратително:

— Гуляли са на сватбата на Колка, сина на пожарния командир — каза равнодушно Безенчук и се почеса под кожуха по гърдите. — Е, та без гласе и без всичко друго ли ще трябва да правя ковчега?

Тъкмо в тоя момент Иполит Матвеевич вече бе решил всичко. „Ще отида — отсече той, — ще ги намеря. После ще видим.“ И в брилянтните му мечти дори покойницата тъща му се стори по-мила. Той се обърна към Безенчук:

— По дяволите! Прави! С гласе! С ресни!