"Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

3.

Боранова го изгледа с мълчаливо спокойствие.

— Предлагам да се поразходим и да седнем на някоя пейка край реката. Времето е прекрасно.

Морисън държеше слабо наранената си ръка в другата. Помисли си, че малцина погледнаха към тях, когато извика на английски, но сега вече никой не проявяваше интерес.

— Не желая — поклати отрицателно глава. — Трябва да присъствам на конференцията.

Боранова се усмихна, като че ли той се беше съгласил със забележката й за времето.

— Не съм съгласна. Ще ви бъде по-интересно да поседите край реката.

За миг Морисън си помисли, че е възможно усмивката й да крие съблазън. Едва ли се опитваше да загатне…

Отхвърли тази мисъл преди дори да си я помисли ясно. Тези неща бяха отминали дори и по холовизията — „Красива руска шпионка използва съблазнително си тяло, за да смае един наивен американец.“

На първо място, не беше красива, а тялото й не беше съблазнително. Нито пък изглеждаше да има подобно нещо наум. Освен това, той не беше толкова наивен, нито дори заинтересуван.

И въпреки това, след малко я придружаваше през двора на университета в посока към реката.

Вървяха бавно и тя жизнерадостно разказваше за съпруга си Николай и сина си Александър, който ходел на училище и по някаква странна причина се интересувал от биология, въпреки че майка му се занимава с термодинамика. Нещо повече, Александър бил отвратителен играч на шах, за разочарование на баща си, но показвал многообещаващи заложби на цигулка.

Морисън не я слушаше. Вместо това се опитваше да си припомни какво беше чувал за съветските интереси към миниатюризацията и каква е възможната връзка между нея и неговата работа.

— Тази изглежда достатъчно чиста — посочи Боранова към една пейка.

Седнаха. Морисън се загледа към реката. От двете страни на реката се точеха върволици коли, а по повърхността й като стоножки се носеха гребни лодки. Наблюдаваше ги, без напълно схваща какво гледа.

Продължи да мълчи и накрая Боранова, гледайки замислено към него, наруши тишината:

— Не сте ли заинтересуван?

— Какво да ме интересува?

— Предложението ми да дойдете в Съветския съюз.

— Не — отсече Морисън.

— Но защо? След като американските ви колеги не възприемат идеите ви и щом сте подтиснат от това, и търсите начин да се измъкнете от задънената улица, в която сте попаднал, защо не дойдете при нас?

— Като се имат предвид проучванията ви за моя живота, сигурен съм, че знаете, че моите идеи не се приемат. Но как е възможно да бъдете сигурна, че това ме подтиска?

— Всеки нормален човек би бил подтиснат. А с вас е достатъчно само да се поговори.

— Вие възприемате ли идеите ми?

— Аз ли? Аз не работя във вашата област. Не знам нищо или почти нищо за нервната система.

— Предполагам, че просто сте приели преценката на Шапиров за идеите ми.

— Да. Но дори да не беше така, безнадеждните проблеми изискват отчаяни средства. В такъв случай, каква вреда може да ни причини, ако опитаме да приложим като средство вашите идеи? Те няма да влошат положението ни.

— Но вие имате моите идеи. Те бяха публикувани.

Тя го загледа втренчено.

— Склонни сме да мислим, че не всичките ви идеи са били публикувани. Поради това ви потърсихме.

Морисън се засмя насила.

— С какво бих могъл да ви помогна във връзка с миниатюризацията? Аз знам по-малко за миниатюризацията, отколкото вие — за мозъка. Много по-малко.

— Знаете ли изобщо нещо за миниатюризацията?

— Само две неща. Първо, известно е, че Съветите я изследват и второ, че е невъзможна.

Боранова се загледа замислено към реката.

— Невъзможна ли? А ако ви кажа, че постигнахме целта си?

— Ще ви повярвам, колкото и ако ми кажете, че белите мечки могат да летят.

— Защо трябва да ви лъжа?

— Само посочих фактите. Не ме интересуват мотивите.

— И защо сте толкова сигурен, че миниатюризацията е невъзможна?

— Ако намалите човек до размерите на муха, тогава неговата маса ще бъде вкарана в обема на муха. Ще получите плътност, която ще бъде приблизително — Морисън се замисли за момент — сто и петдесет хиляди пъти по-голяма от тази на платината.

— Но ако масата се намалява пропорционално?

— Тогава ще получите по един атом в миниатюризирания човек на всеки три милиона в оригинала. Миниатюризираният човек ще има не само размерите на муха, но и мозъчните й способности.

— А ако и атомите също са смалени?

— Ако говорите за миниатюризирани атоми, тогава константата на Планк, която е абсолютно фундаментална величина в нашата Вселена, го забранява. Миниатюризираните атоми ще бъдат твърде малки, за да се впишат в структурата на Вселената.

— А ако ви кажа, че и константата на Планк също може да бъде редуцирана, така че миниатюризираният човек ще бъде затворен в поле, в което структурата на Вселената е многократно по-фина, отколкото при нормални условия?

— Тогава няма да ви повярвам.

— Без да сте проучили въпроса? Ще откажете да повярвате като резултат от предубеждението си, както вашите колеги отказват да ви повярват?

След тази фраза Морисън замълча за момент.

— Не е същото — смутолеви най-накрая.

— Не е същото ли? — Боранова отново се загледа замислено към реката. — И какво се различава?

— Колегите ми мислят, че греша. Според тяхното мнение идеите ми не са невъзможни теоретично, а само погрешни.

— Докато миниатюризацията е невъзможна?

— Да.

— Тогава елате и вижте. Ако се окаже, че миниатюризацията е невъзможна, както казвате, поне ще имате възможност да прекарате един месец в Съветския съюз като гост на съветското правителство. Ще поемем всички разноски. Ако имате приятел или приятелка, също можете да ги вземете с вас.

— Не, благодаря — поклати глава Морисън. — Не ми се иска. Дори и да е възможна, миниатюризацията не е в моята област. Няма да ми помогне, нито ще представлява някакъв интересен за мен.

— Откъде знаете? А ако миниатюризацията ви даде възможността да изучите неврофизиката така, както никога досега не сте го правили? Както никой никога досега не го е правил? И какво би било, ако междувременно успеете да ни помогнете? Това ще бъде нашата награда.

— Как е възможно да ми предлагате нов подход за изучаване в неврофизиката?

— Но, д-р Морисън, мислех, че говорим точно за това. Не можете да докажете на практика теорията си, защото не можете да изучите достатъчно детайлно отделна нервна клетка, без да я повредите. А какво би било, ако ви направим един неврон голям колкото Кремъл, може би дори още по-голям и получите възможността да го изучите молекула по молекула?

— Имате предвид, че можете да обърнете посоката на миниатюризацията и да направите неврона толкова голям, колкото пожелаете.

— Не, не можем да го увеличим, но можем да ви направим толкова малък, колкото пожелаете и това ще е равносилно, нали?

Морисън скочи и се загледа в нея.

— Не — каза той тихо. — Да не сте луда? Или мислите, че аз съм луд? Довиждане! Довиждане!

Обърна се и закрачи бързо.

— Д-р Морисън! — извика след него Боранова. — Изслушайте ме!

Морисън махна с ръка в знак, че не желае да слуша повече и се втурна през улицата, като с мъка избягна преминаващите коли.

Върна се запъхтян обратно в хотела и почти затанцува от нетърпение, докато чакаше асансьора.

„Луда жена, помисли си той. Иска да ме миниатюризира. Опитва се да ми предложи това невъзможно нещо. Или иска да опита дали е възможно върху мене, което би било безкрайно по-лошо.“