"Немезида" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

2.

По време на пътуването до Немезида и дългия престой след пристигането, Юджиния Инсиня беше достигнала средна възраст. Тя често си напомняше: Това е за цял живот; и за живота на нашите деца в неизвестното бъдеще.

Тази мисъл винаги я подтискаше.

Защо? Тя беше разбрала, че това е неизбежното следствие на всичко, което беше станало от момента, в който Ротор напусна Слънчевата Система. Всички на Ротор — до един останали доброволно — го бяха разбрали. Тези, които нямаха смелостта за вечна раздяла, бяха напуснали Ротор преди отпътуването и измежду тях…

Юджиния Инсиня не довърши мисълта си. Тя често я спохождаше и Юджиния се стараеше никога да не я довършва.

Сега те бяха тук, на Ротор, но това ли беше техният дом? Той беше дом за Марлейна, която не познаваше друг. А за нея, за Юджиния? „У дома“ бяха Земята и Луната, Слънцето и Марс, и всички планети, които съпътствуваха човечеството в неговата история и праистория. Те съпътствуваха живота от самото му начало. Тази мисъл, че Ротор не е „у дома“, не я напускаше и сега.

Все пак тя беше прекарала първите двадесет и осем години от живота си в Слънчевата Система и беше работила по дипломната си работа на самата Земя в продължение на две години.

Беше странно, че от време на време я спохожда мисълта за Земята. Тя не й беше харесала. Не й харесаха внезапните промени във времето, раните върху земята и замърсеният океан. Тя се завърна на Ротор с огромно облекчение и с нов съпруг, на когото се опита да дари своя малък мил въртящ се свят — да направи подредения му уют така приятен за него, както беше за нея, родената там.

Но той забелязваше единствено, че Ротор е малък. „За шест месеца ти втръсва,“ беше казал той.

Самата тя не успя да задържи интереса му по-дълго. Какво да се прави…

Нещата щяха да се решат от само себе си. Не за нея. Тя беше завинаги изгубена между световете. За децата. Юджиния беше родена на Ротор и можеше да живее без Земята. Марлейна беше живяла само на Ротор и можеше да живее без Слънчевата Система, като се изключи смътното чувство, че произлиза оттам. Нейните деца нямаше да знаят дори това и то нямаше да ги интересува. За тях Земята и Слънчевата Система щяха да бъдат някакъв мит, а дотогава Еритро щеше да е станал един бързо развиващ се свят.

Тя се надяваше да е така. Марлейна вече беше странно запалена по Еритро, въпреки че това беше започнало преди няколко месеца и може би щеше да премине също така бързо, както беше започнало.

Общо взето би било неблагодарно от нейна страна да се оплаква. Никой не беше допускал съществуването на обитаема планета около Немезида. Условията, които правеха Еритро обитаем, бяха забележителни. Като се вземе предвид това, и като се добави близостта на Немезида до Слънчевата Система, всичко това изглеждаше още по-невероятно.

Тя отново се обърна към компютъра, който чакаше да й подаде съобщенията за деня с безкрайната търпеливост, присъща за неговия вид. Но преди да успее да приеме данните, от малкия микрофон, прикачен на лявото рамо на дрехата й, се чу тихият глас на нейната секретарка.

— Оринел Пампас иска да ви види. Няма уговорен час.

Инсиня се намръщи, после си спомни, че го беше изпратила да потърси Марлейна.

— Нека влезе.

Тя хвърли бърз поглед в огледалото. Видя, че изглежда добре. Намираше, че няма вид на четиридесет и две годишна. Надяваше се, че и другите мислят така.

Струваше й се глупаво да се тревожи за това, как изглежда, пред едно седемнадесетгодишно момче, но Юджиния Инсиня беше видяла как Марлейна гледа това момче и знаеше какво означава този поглед. Инсиня мислеше, че Оринел — толкова доволен от собствената си външност — гледа на Марлейна, която все още не беше се отървала от детинската си пълнота, само като на едно забавно дете. И все пак, ако Марлейна трябваше да се примири с това, поне да не мисли, че майка й, по някакъв начин, е допринесла за нейния неуспех; тя винаги се е отнасяла мило с момчето.

Така или иначе тя ще ме упреква, си помисли с въздишка Инсиня, когато момчето влезе в стаята с усмивка, все още по детски свенлив.

— Е, Оринел, — каза тя, — намери ли Марлейна?

— Да, госпожо. Точно там, където казахте, че ще бъде. Казах й, че не искате да остава там.

— И как се чувствува тя?

— Ако ви интересува, д-р Инсиня, не мога да определя дали това е депресия или нещо друго, но тя си е наумила нещо доста странно. Не съм сигурен, че ще й хареса, ако ви кажа…

— Е, аз също не искам да пращам хора да я следят, но тя често има странни хрумвания и ме тревожи. Моля те, кажи ми какво ти каза.

Оринел поклати глава.

— Добре, но не й казвайте, че съм ви казал. Това НАИСТИНА е налудничаво. Тя каза, че Земята щяла да бъде унищожена.

Той зачака Инсиня да се разсмее.

Но тя не се разсмя. Вместо това избухна:

— КАКВО? И какво я е накарало да каже това?

— Не зная, д-р Инсиня. Тя е много умна хлапе, нали знаете, но има странни мисли. А може и да се е пошегувала.

Инсиня го прекъсна.

— Може да е направила точно това. Тя има странно чувство за хумор. Така че, слушай, не искам да повтаряш това пред никого. Не искам да тръгнат глупави приказки. Разбираш ли?

— Разбира се, госпожо.

— Съвсем сериозно! Нито дума!

Оринел кимна енергично.

— Все пак, благодаря, че ми каза, Оринел. Беше много важно. Ще говоря с Марлейна и ще разбера какво я безпокои… и няма да й казвам, че ти си ми казал.

— Благодаря ви, — каза Оринел. — Още нещо, госпожо.

— Какво?

— Земята ще бъде ли унищожена?

Инсиня се втренчи в него, после се засмя насила.

— Разбира се, че не! Сега можеш да си вървиш.

Тя остана загледана след него. Щеше й се да е била по-убедителна в отговора си.