"Роботите на зората" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

8.

Бейли заспа — най-сетне, след като Данил му показа как да намали интензитета на полето, което изпълняваше ролята на псевдогравитация. Не беше истинска антигравитация и изразходваше толкова много енергия, че процесът можеше да се използва само ограничено време и при извънредни обстоятелства.

Данил не беше програмиран така, че да е в състояние да обясни начина, по който това ставаше. А дори и да можеше, Бейли беше сигурен, че нямаше да разбере нищо. За щастие, управлението се извършваше и без много познания за научната обосновка.

— Интензитетът на полето не може да се намали до нула — поне не и от тук — каза му Данил. — Спането при нулева гравитация определено не е най-удобното нещо — в никакъв случай не и за неопитните в космическите пътувания. Достатъчно е да се подбере толкова нисък интензитет, че човек да се чувства освободен от товара на собственото си тегло. Същевременно нивото трябва и да е достатъчно високо, за да не се губи ориентацията за долу и горе. То е строго индивидуално за всеки. Повечето хора се чувстват най-удобно при минималния интензитет, който може да се достигне с управлението. Но може да се окаже, че като за първи път ще предпочете по-висок интензитет, при който да не изгубите напълно познатото си усещане за собствено тегло. Просто опитайте различните нива и намерете онова, което ви устройва.

Отдаден на това съвсем ново усещане, Бейли почувства как мислите му се изплъзват от проблема за признание-отричането на Фастълф, докато тялото му се изплъзваше от бодърстващото си състояние.

Той сънува, че е на Земята (разбира се). Движеше се по Експресната магистрала, но не беше седнал. По-скоро се носеше успоредно на най-скоростната лента, точно над главите на движещите се хора, и бавно ги изпреварваше. Никой от хората на земята не изглеждаше изненадан. Никой не поглеждаше нагоре към него. Усещането беше доста приятно и му липсваше, когато се събуди.

След закуска на следващата сутрин…

Всъщност сутрин ли беше? Можеше ли да се говори за сутрин — или за каквото и да било време от деня, — когато човек е в Космоса?

Очевидно, не. Бейли помисли малко и реши, че ще нарича сутрин времето след събуждане, като се откаже от специфичния смисъл на думата предвид обективната му несъстоятелност. Поне за него, ако не и за целия кораб. След закуска, в такъв случай, на следващата сутрин, той прегледа бюлетините с новините, които му бяха оставили, колкото да се увери, че в тях не се казваше нищо за роботоубийството на Аврора. После се върна към филмокнигите, които Жискар му беше донесъл предния ден (през „периодът на бодърстване“?).

Избра онези, чиито заглавия звучаха исторически. След като набързо прегледа няколко, реши, че Жискар му беше донесъл юношеска литература. Бяха богато илюстрирани и простичко написани. Зачуди се дали това не изразяваше оценката на Жискар за неговата интелигентност — или, може би, неговите нужди. След известно време размисъл, Бейли реши, че, с невинността си на робот, Жискар е направил добър избор и че няма смисъл да търси зад постъпката скрита обида.

Бейли се приготви да гледа по-концентрирано и забеляза, че Данил гледа филмокнигата с него. Истински интерес? Или просто да се намира на работа?

Данил нито веднъж не поиска да прегледа повторно някоя страница. Нито зададе въпрос. По всяка вероятност, той приемаше всичко с доверчивостта на робот и не си позволяваше лукса да се усъмни или полюбопитства.

Бейли не обсъди с Данил нищо във връзка с онова, което четеше. Попита го само, как работи печатащото устройство на аврорианския филмоскоп, който не познаваше.

На няколко пъти Бейли спря, за да използва малката стая, съседна на неговата. Тя беше предназначена за разнообразните неприкосновени физиологични нужди. Толкова неприкосновени, че въпросната стая се наричаше „Личната“ с главна буква, която се подразбираше, както на Земята, така и — Бейли разбра това, когато Данил я спомена — на Аврора. Беше голяма, колкото за един човек — необичайно за един обитател на Градовете, свикнат с дългите редици от писоари, тоалетни чинии, мивки и душове.

Докато гледаше филмокнигите, Бейли не се стараеше да запомни всички детайли. Нямаше намерение да става експерт по аврорианското общество, нито пък да се явява на изпит по въпроса. По-скоро искаше да усети нещата.

Забеляза, например, дори зад ореола на героите, създаден от историците за пред младите читатели, че аврорианските пионери — основоположниците, земляните, дошли първи на Аврора, за да я заселят в зората на междузвездните полети — са били обикновени земляни. Тяхната политика, караници, поведението им във всяко едно отношение си беше чисто Земно. Онова, което беше ставало на Аврора, приличаше в много отношения на събитията, разиграли се, когато относително празни сектори от Земята били заселени преди няколко хиляди години.

Разбира се, аврорианците не се бяха сблъсквали с друга разумна форма на живот. Не е имало мислещи организми, били те кръвожадни или не, които да се изпречат пред завоевателите от Земята. Всъщност, не е имало почти никаква ценна форма на живот. И така, планетата бързо била заселена от човешките същества, с техните домашни животни и културни растения, а също и с неизбежно съпровождащите ги паразити и други микроорганизми. Заселниците, разбира се, донесли със себе си и роботи.

Първите аврорианци приели бързо планетата за своя лична собственост, тъй като тя им паднала в обятията без никаква съпротива. Като за начало я нарекли Нова Земя. Било съвсем естествено, понеже тя представлявала първата планета извън Слънчевата система — първият от Външните светове, — който бил заселен. Първият плод на междузвездните пътешествия, първата зора на една изключителна нова епоха. Те, обаче, бързо скъсали пъпната връв със Земята и преименували планетата Аврора, на римската богиня на зората.

Това била планетата на Зората. И така, от самото начало, заселниците се обявили за прародители на нов вид. Цялата предишна история на човечеството била тъмна нощ и само за аврорианците, в този нов свят, денят най-сетне настъпвал.

Именно това велико събитие, това велико само-величаене се натрапваше над всички останали подробности — имената, датите, победителите и победените. Това беше същественото.

Други светове били завладени, някои от Земята, някои от Аврора. Но Бейли не обръщаше внимание на това или на която и да било друга подробност. Той следеше главното и забеляза двете големи промени, в резултат на които аврорианците се отдалечаваха все повече от Земния си произход. Това бяха първо, засилващата се интеграция на роботите във всеки аспект от живота на Аврора, и второ, удължаването на човешкия живот.

Колкото роботите ставали все по-съвършени и по-разностранни, толкова аврорианците ставали по-зависими от тях. Но не и безпомощни. Не както на Солария, спомни си Бейли, където една шепа човешки същества се намираха в колективната утроба на голям брой роботи. На Аврора не беше така. И все пак, аврорианците ставали все по-зависими. Докато гледаше, за да получи интуитивното усещане за нещата — за насоките и положението като цяло, — Бейли разбра, че всяка стъпка в хода на взаимодействието човек/робот ставаше зависима от зависимостта. Дори начинът, по който беше постигнато единодушие по отношение правата на роботите — постепенното изглаждане на онова, което Данил би нарекъл „ненужни разлики“ — беше белег на зависимостта. На Бейли не му се струваше, че аврорианците стават по-човечни, като отдават предпочитание на човешкото. По-скоро те се стремяха да прикрият механистичната природа на роботите, за да си спестят неудобството от признаването на факта, че човешките същества са станали зависими от предмети с изкуствен интелект.

Колкото до удължения човешки живот, това се съпровождаше от забавяне в хода на историята. Върховете и спадовете се размиваха. Вместо това се провлачваха неразделността и разбирателството.

Нямаше място за съмнение, че историята, която той гледаше, ставаше все по-безинтересна. Скоро тя стана приспивна. За онези, които я изживяваха, това сигурно беше добре. Историята е интересна, доколкото описва катастрофални събития. И ако те правеха гледането вълнуващо, то изживяването им определено би било ужасяващо. Несъмнено, животът на отделните хора продължаваше да бъде интересен за болшинството аврорианци. И ако колективното взаимодействие на човешките животи затихваше, кой можеше да има нещо против това?

Ако планетата на Зората прекарваше един тих слънчев ден, то на кого в този свят би му се приискала буря?

Докато гледаше, Бейли усети нещо неописуемо. Но ако все пак беше принуден да го опише, сигурно би казал, че е изпитал вътрешна инверсия. Като че ли го бяха обърнали с вътрешността навън — и после обратно, както си е бил — в течение на една малка част от секундата.

Беше толкова моментно усещане, че то почти му се изплъзна — незабелязано, сякаш беше малко хлъцване вътре в самия него.

Може би минута по-късно, когато изведнъж си го припомни, той се сети, че вече е изпитвал това чувство два пъти — веднъж, когато пътуваше към Солария, и веднъж, когато се върна от тази планета на Земята.

Беше „Скокът“ — преходът през хиперпространството, който за един безвременен и безпространствен промеждутък запрати кораба на парсеци разстояние от предишното му положение и пречупи ограничението от скоростта на светлината във Вселената. (Няма загадка в думите, тъй като корабът буквално напусна Вселената и прекоси нещо, в което нямаше ограничение на скоростта. Но беше пълна загадка по отношение на концепцията, понеже нямаше думи, с които да се опише какво представлява хиперпространството. Освен ако не се използваха математически символи, което в никакъв случай не би могло да бъде преведено на разбираем език.)

Ахо се приемеше фактът, че човешките същества се бяха научили да работят с хиперпространството, без да разбират с какво точно си имат работа, всичко ставаше просто и ясно. В един момент, корабът се намираше на микропарсеци разстояние от Земята, а в следващия — на микропарсеци от Аврора.

В идеалния случай, скокът се извършваше за нулево време — буквално нулево — и ако се преминеше съвършено гладко, нямаше и не би могло да има как да се усети биологически. Според физиците, обаче, това изискваше безкрайно много енергия, така че скокът винаги отнемаше едно „ефективно време“. То съвсем не беше нула, макар че можеше да бъде скъсено произволно много. Именно на него се дължеше странното, но съвсем безвредно усещане за инверсия.

Изведнъж съзнанието, че се намира много, много далече от Земята и много, много близо до Аврора, изпълни Бейли с желание да види Външния свят.

Отчасти това беше желанието да види, че някъде живеят хора. Отчасти — природното любопитство да види онова, което завладя мислите му в резултат на изгледаните филмокниги.

Точно в този момент влезе Жискар с междинното ядене между събуждането и заспиването (да го наречем „обяд“)

— Наближаваме Аврора, сър — каза той, — но няма да може да я наблюдавате от мостика. Във всеки случай, няма да има нищо за гледане. Аврорианското слънце е просто една ярка звезда, а чак след няколко дена ще сме достатъчно близо до самата Аврора, за да се видят някакви подробности. — После, като че ли след кратък размисъл, добави — Но и тогава, пак няма да може да наблюдавате от мостика.

Бейли почувства нелепо смущение. Очевидно се предполагаше, че той би изявил желание да погледа от мостика. И в момента, просто пресичаха всякакъв опит да го изкаже гласно. Присъствието му като наблюдател не беше желателно.

— Много добре, Жискар — каза той и роботът напусна.

Бейли го изпрати с унил поглед. Колко ли още ограничения щяха да му поставят? И без друго, успешното изпълнение на задачата му изглеждаше малко вероятно. Бейли се зачуди какво ли още щяха да измислят аврорианците, за да го направят невъзможно.