"Роботите и империята" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

Глава 1Потомъкът

1

Гладиа прокара ръка по градинския шезлонг, проверявайки дали не е много влажен, и седна. С едно докосване до копчетата за управление тя го нагласи в полулегнало положение, с още едно активира диамагнитното поле и както винаги, то я изпълни с усещането за пълно отпускане. И защо не? На практика тя се полюшваше на сантиметър над тъканта.

Нощта беше топла и приятна, една от онези нощи, които правеха планетата Аврора толкова красива — изпълнена с аромати и обляна в звездна светлина.

С остра тъга Гладиа изучаваше с поглед безбройните искрици, изпъстрили небето; искри, които блестяха още по-ярко от обикновено, защото тя беше наредила да намалят светлините в имението.

Чудеше се как ли за всичките тридесет и две десетилетия на своя живот така и никога не успя да научи имената на звездите, нито можеше да ги различава. Една от тях беше звездата, около която се въртеше родната й планета Солария, звездата, която през първите три десетилетия от живота й беше за нея просто „слънцето“.

Някога бяха наричали Гладиа с името Гладиа Солария. Това беше преди двадесет десетилетия — двеста стандартни галактически години, — по времето, когато тя дойде на Аврора, и отразяваше не твърде дружелюбния начин, по който се подчертаваше чуждият й произход. Само преди месец се навърши двувековната годишнина от нейното пристигане, която тя не пожела да отпразнува, защото не обичаше да си спомня за онези дни. А още по-рано, на Солария, я наричаха Гладиа… Делмар.

Смутена, Гладиа потрепери. Почти беше забравила това фамилно име. Може би защото оттогава измина толкова много време? Или може би тя просто умишлено се стараеше да не си спомня?

През всичките тези години Гладиа не беше съжалявала за Солария, никога не беше изпитвала липсата й.

И сега изведнъж?

Може би защото сега съвсем ненадейно си даде сметка, че е надживяла родната си планета? Със Солария беше свършено — един исторически спомен, — докато Гладиа продължаваше да живее. Може би сега Солария й липсваше именно поради това.

Гладиа свъси вежди. Не, не й липсваше, категорично реши тя. Нито пък изпитваше копнеж по нея, нито желание да се върне там. Усещаше само онази особена болка по нещо, което е представлявало неразделна, макар и толкова разрушителна част от нея, но с което вече беше свършено.

Солария! Последният от Външните светове, който човечеството засели и превърна в свой дом. И може би по някакъв загадъчен закон на симетрията — първият, който впоследствие трябваше да умре.

Първият? Означаваше ли това, че ще има втори, трети и така нататък?

Гладиа се натъжи още повече. Имаше хора, които наистина смятаха така. Тогава по силата на същия този закон Аврора, станала отдавна неин втори роден дом, би трябвало като първа от петдесетте Външни свята да загине последна. При това положение, дори в най-лошия случай, на планетата вероятно й оставаше повече време, отколкото на Гладиа, с нейния удължен човешки живот. И ако нещата стояха така, това би било напълно достатъчно.

Гладиа затърси отново сред звездите. Беше безнадеждно. Нямаше никакъв шанс да открие коя от всички тези неразличими точици светлина е слънцето на Солария. Допускаше, че трябва да е някоя от по-ярките, но дори и те бяха хиляди.

Гладиа вдигна ръка и направи жеста „Данил“, мислено го наричаше. Фактът, че беше тъмно, нямаше никакво значение.

Роботът Данил Оливо се появи до нея почти мигновено. У него не се забелязваше никаква видима промяна — за човек, който го е познавал отпреди малко повече от двадесет десетилетия, когато Данил беше създаден първоначално от Хан Фастълф. Откритото му лице с широки скули, с късата бронзова коса, сресана назад; сините му очи; високото, добре сложено и съвършено хуманоидно тяло изглеждаха все така млади и невъзмутимо сдържани.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам? — попита той с равен глас.

— Да, Данил. Коя от тези звезди е слънцето на Солария?

Данил не погледна нагоре.

— Нито една, мадам Гладиа — отвърна той. — По това време на годината слънцето на Солария не изгрява преди 0320.

— О! — Гладиа се смути. Кой знае защо, тя беше приела, че в момента, в който реши да потърси някоя звезда, ще може тутакси да я види. Но, разбира се, те изгряваха и залязваха по различно време. Поне толкова знаеше и самата тя.

— Значи съм гледала напразно.

— Доколкото мога да съдя по реакциите на хората — каза Данил, сякаш се опитваше да я успокои, — звездите са красиви, независимо дали някоя определена от тях се вижда, или не.

— Смея да твърдя — отвърна с досада Гладиа и шумно нагласи шезлонга в изправено положение. После стана. — И все пак, аз исках да видя слънцето на Солария… но не чак толкова, че да стоя тук до 0320.

— Дори да бяхте решила така — отбеляза Данил, — щяхте да имате нужда от магнитни лещи.

— Магнитни лещи?

— Звездата не се вижда добре с невъоръжено око, мадам Гладиа.

— От трън та на глог! — тя приглади с ръце панталоните си. — Първо трябваше да се посъветвам с теб, Данил.

В нея имаше промяна — за човек, който я е познавал отпреди двадесет десетилетия, когато Гладиа пристигна първоначално на Аврора. За разлика от Данил тя беше просто човек. Все още беше висока 155 сантиметра — почти 10 сантиметра под идеалния ръст за жена-космолит. Беше се постарала да запази своята стройна фигура, а тялото й не носеше нито следа от слабост или скованост. Но косата й беше леко посребрена, кожата едва доловимо загрубяла, а около очите се виждаха ситни бръчици. Гладиа можеше като нищо да живее още десет или дванадесет десетилетия, но нямаше никакво съмнение, че тя не е вече млада. Това не я безпокоеше ни най-малко.

— Можеш ли да разпознаеш всички звезди, Данил? — попита тя.

— Познавам онези, които се виждат с невъоръжено око, мадам Гладиа.

— А знаеш ли кога изгряват и залязват през всеки един ден от годината?

— Да, мадам Гладиа.

— И всичко останало за тях?

— Да, мадам Гладиа. Веднъж д-р Фастълф поиска да събера астрономически данни, за да са му под ръка, без да му се налага да използва компютъра. Казваше, че било по-непринудено, когато ги получавал от мен, а не от него. — После, сякаш отгатнал следващия въпрос, добави: — Не ми обясни защо.

Гладиа вдигна лявата си ръка и направи съответния жест. Къщата й моментално се освети. На фона на меката светлина, която стигаше до нея, Гладиа подсъзнателно долови призрачните очертания на няколко робота, но не им обърна внимание. Във всяко едно добре уредено имение човешките същества никога не оставаха без роботи около себе си — както за охрана, така и за прислуга.

Гладиа хвърли един последен поглед към небето, където звездите бяха избледнели в разсеяната светлина. Тя присви леко рамене. Това беше донкихотовщина. Какво значение имаше дори да беше успяла да види слънцето на този вече изчезнал свят — една бледа точица сред безброй други? Със същия успех би могла да си избере наслуки някоя от тях, да си каже, че това е слънцето на Солария, и да я съзерцава.

Тя се обърна към Р. Данил. Той търпеливо изчакваше, лицето му беше почти изцяло скрито в сенките.

Гладиа се замисли отново колко малко се беше променил той откакто тя го видя при своето пристигане в къщата на д-р Фастълф преди толкова много години. Бяха го ремонтирали неведнъж естествено. Тя беше съвсем наясно с този факт, но съзнанието й го отбягваше.

Отчасти това се дължеше на всеобщата свръхчувствителност на хората по въпроса. Космолитите наистина се гордееха с желязното си здраве и с дългия си тридесет до четиридесет десетилетия живот, но те не бяха напълно имунизирани против разрухата на възрастта. Една от бедрените кости на Гладиа завърваше с титаново-силиконова пластина в тазобедрената става. Левият й палец беше напълно изкуствен, макар че никой не би могъл да го забележи, освен след обстоен ултрасонографски преглед. Дори някои от нервите й бяха свързвани наново. Такива неща можеха да бъдат открити и у всеки един друг космолит на подобна възраст на който и да било от петдесетте Външни свята (не, четиридесет и деветте, защото Солария вече не се броеше).

Но дори споменаването на тези неща представляваше проява на крайно неприличие. Медицинската документация, която се налагаше да бъде поддържана поради вероятността от по-нататъшно лечение, никога не ставаше публично достояние по какъвто и да е повод. Хирурзите, чиито приходи бяха значително по-големи дори от приходите на самия Председател, дължаха отчасти високото си заплащане на факта, че на практика бяха изключени от кръга на изисканото общество. В края на краищата те знаеха.

Зад всичко това се криеше фикс-идеята на космолитите за дълъг живот, тяхното нежелание да признаят, че старостта съществува, но Гладиа никога не се беше задълбочавала в анализ на причините. Обземаше я тревога и безпокойство, когато се замисляше за себе си в подобен контекст. Колко ли щеше да розовее отдалеч образът й върху една триизмерна карта, ако всички протези и корекции бяха нанесени върху нея в червено на сивия фон на естествената й плът. Или поне така си въобразяваше тя.

Мозъкът й обаче беше все още цял и непокътнат и докато това си оставаше така, тя беше цяла и непокътната каквото и да се случеше с останалата част от нейното тяло.

С това мислите й се върнаха отново към Данил. Макар че го познаваше от двадесет десетилетия, само от една година той беше неин. Когато Фастълф умря (дните му бяха скъсени може би от отчаяние), той завеща всичко на град Еос, което си беше нещо съвсем обичайно. Две неща обаче той даде на Гладиа (освен че й прехвърли собствеността върху имението с всичките му роботи и останалото движимо имущество заедно с прилежащите земи).

Едно от тези неща беше Данил.

— Данил, помниш ли всичко, което е въведено в паметта ти за двадесет десетилетия? — попита Гладиа.

— Така ми се струва, мадам Гладиа — сериозно отвърна Данил. — Във всеки случай дори и да съм забравил нещо, нямаше да знам, защото то щеше да е забравено, и тогава аз нямаше да си спомням, че някога съм го знаел.

— Не е речено — възрази Гладиа. — Спокойно можеш да си спомняш, че си знаел нещо, но да не си в състояние да се сетиш за него в момента. Често ми се е случвало нещо да е, така да се каже, на върха на езика ми, но да не мога да си го припомня.

— Не разбирам, мадам — каза Данил. — След като знам нещо, то определено мога да го използвам, когато ми потрябва.

— Безотказна памет? — те вървяха бавно към къщата.

— Просто памет, мадам. Така съм устроен.

— И за още колко време?

— Не разбирам, мадам.

— Искам да кажа, колко ще издържи твоят мозък? Колко време ще продължава да работи със събраните за двадесет десетилетия спомени?

— Не зная, мадам. Засега не усещам никакви проблеми.

— Вероятно… докато внезапно не откриеш, че повече не можеш да запаметяваш.

За миг Данил сякаш се замисли.

— Може би е така, мадам.

— Знаеш ли, Данил, не всичките ти спомени са еднакво важни.

— Не мога да ги преценявам, мадам.

— Другите могат. Напълно възможно е да изчистим мозъка ти, Данил, а после да го запълним отново само със съществената част от съдържанието на паметта — да речем, с десет процента от всичко. Тогава би могъл да просъществуваш векове наред повече, отколкото в противен случай. Ако процедурата се повтаря, можеш да изкараш до безкрайност. Разбира се, процедурата е скъпа, но аз не бих му придиряла. Ще си струва.

— Ще бъде ли зачетено моето мнение по въпроса, мадам? Ще поискате ли съгласието ми за такава обработка?

— Разбира се. Не бих ти заповядвала подобно нещо. Би било предателство спрямо доверието на д-р Фастълф.

— Благодаря ви, мадам. В такъв случай трябва да ви кажа, че никога не бих се подложил доброволно на такава обработка, освен ако не открия, че функционирането на паметта ми действително е нарушено.

Бяха стигнали до вратата и Гладиа спря.

— Защо никога, Данил? — попита тя, искрено озадачена.

— Имам спомени, които не мога да рискувам да изгубя, мадам — тихо рече Данил, — било поради небрежност или поради лоша преценка от страна на онези, които биха извършили процедурата.

— Като например кога изгряват и залязват звездите… Извинявай, Данил, не исках да прозвучи подигравателно. Какви спомени имаш предвид?

— Мадам — още по-тихо отвърна Данил, — имам предвид спомените за моя някогашен колега, землянина Илайджа Бейли.

Гладиа остана като ударена от гръм, така че в крайна сметка Данил трябваше да поеме инициативата в свои ръце и да сигнализира да отворят вратата.