"Листопад" - читать интересную книгу автора (Бунин Иван)

Иван БунинЛистопад

Лесът — изписан трем — стена лилава, златна и багряна, осята с весели петна, виши над светлата поляна. Брезичките с резбат контур златеят в чистия лазур, елите — кулички — тъмнеят и между кленовете греят тук-там в листака оредял прозорчета, денят сияе; през лятото изсъхнал цял, на дъб и бор лесът ухае и влиза в трема пъстър Тя — вдовица тиха, Есента. Сега на пустата поляна, в широкия безлюден двор не паяжина среброткана блести, а мрежа на стобор. Цял ден игрите си не спира последна пеперудка пак и като лист, покрит с варак, на паяжината замира, събрала сетна топлинка; така е светло днес, така, такава мъртва тишина е в леса, в самата висина, че може в тая тишина да чуеш листът как витае. Лесът — изписан трем — стена лилава, златна и багряна виши над голата поляна, опиянен от тишина; изцвърка дрозд и запрелита в гъстака, в сянката, пропита с прозирен кехлибарен зрак; в небето сипне се рояк скорци, останал сам да скита, и бързо всичко стихне пак. Последни мигове наслада! И знае Есента, че той — дълбокият и ням покой — предвестник е на листопада! Мълчеше, странно занемял, лесът и в залеза, когато с отблясъци от жар и злато пожарът трема бе огрял. А после страшен мрак припадна. Възлиза месецът, лесът в роса е, сенките растат, нощта е бледа и прохладна, със скреж по голата земя и с мъртви листи под краката; и тръпне Есента, сама след непрогледната тъма. Сега е друга тишината, заслушай се — расте навред и с хладна, стряскаща позлата се вдига бавно месец блед; в гората сенките скъсява — син дим пълзи, блести роса — и гледа те в очите право от свойте мрачни небеса. О, мъртъв сън на нощ мъглява, о, страшен час на чудеса! Със сребърна мъгла застлана, светлее голата поляна; лесът, избелен през нощта, със свойта хладна красота вещае сам смъртта си близка; а совата седи, мълчи и с тъпо втренчени очи току зловещо се закиска и с шум се срине, полети с крила овлъгнали и меки и в храста пак се приюти, с окръглен поглед стряска всеки и ушеста глава върти тревожно, сякаш в изумление; а пълен с пари на разтление, с мъглица, с влажен дъх на тлен, лесът немее вцепенен… Не чакай: няма да изгрее пак слънцето. Дъждец, мъгла леса обвили са, мрачнее… Нощта не всуе бе дошла! Но Есента е затаила това, с което е била засегната и днес унила ще се затвори, ще мълчи: да плиска дъжд и да фучи зъл вятър в нощите студени, и в мрака с пламъци зелени да греят вълчите очи! Лесът е като трем без хора, цял потъмнял е и прогнил; Септември, буйствал из простора, тук-там стрехата е свалил и с шума входа е заринал, нощес е паднал скреж, застинал и тае, всичко умъртвил… Чуй — ловни рогове в полята тръбят и меденият стон е като тиха скръб, разлята под свъсения небосклон. През шум на листи в далнините, в леса зареял своя зов, зове пак скръбен рог ловците и сбира псетата на лов, и носи вятърът суров звънливия им лай в тъмите. Ще плиска леден дъжд от днес; кръжат листа, отвред подбрани, и гъски в чезнещи кервани летят над глъхнещия лес. Но дните нижат се… Колони от дим възправят се в зори; мълчи лесът с бакърни клони, земята скрежът посребри и бледното лице умила, и в хермелинов скъп контош излиза Есента унила за сетен път след тая нощ. Студено, пусто… През врата от две изсъхнали осини се мяркат долините сини и шир — пустеещи блата, и път, поел на юг, далече — отдавна всички птици вече от бури и фъртуни тук спасили са се пак на юг; и Есента ще се отправи натам — ще тръгне тя в зори и трема пуст ще изостави навеки в голите гори. О, сбогом, лес! Прощавай! Знай, последен хубав ден това е и скоро сняг ще засияе — да грейне тоя мъртъв край! Как странни ще са в белотата на голия и леден ден и тремът празен, и къщята на тихите селца пред мен, и небесата, и безкраят с потъналите в сън гори; и радостни, че сняг искри, самури, белки ще играят и ще се гонят с весел бяг сред преспите от пухкав сняг! А с танца буен на шамана в тайгата гола ще влетят зли ветрища от океана, ще стенат, преспи ще въртят, ще вият като звяр в полето. Ще сринат трема — под небето ще щръкнат голи кол до кол и там, на тоя скелет гол, ще виснат скрежове космати и после в свода посинял ще грейнат ледени палати и от сребро и от кристал. А през нощта между аркадите ще блесне щитът на Плеядите със свойта бяла звездна жар: в часа, когато сред мълчание — огромен мразовит пожар — цъфти Полярното Сияние!