"Иксклетън — Великият меч" - читать интересную книгу автора (Грозев Иван)

2 главаСтранникът

Слушателите се разотидоха — разказът бе свършил. Бе гола поляна, заобиколена с дървета. Тревата, цветята, гигантските стволове, околността изливаше живот — мека, светла, зелена светлина. Елфовете знаеха, какво да правят. Техните гори не отстъпваха на гласовете им по красота, нежност и извитост.

На поляната стояха, очи в очи, човек (черни, дълги да рамената, коси, мускулесто тяло, набръчкано от болка, но млада лице, изразителни, кафяви очи, тъмни като наболата му брада) и двама елфи. Човекът ги оглеждаше явно и без следа от срам, сякаш му бяха равни, което не се харесваше на красивия народ. Единият бе млад, носещ дълги панталони, фланелка и мантия, сливащи се с околния пейзаж. Джуджетата ги наричаха „мантии невидимки“, защото не можеха да ги забелязват, когато се появяха елфи шпиони. Костюмът му контрастираше на мечите кожи, в които се бе препасал мъжът-човек. Златните, подобни на житни, коси, на младия елф се повяваха от вятъра. Човекът бавно отмести погледа си върху разказвача. Той се различаваше от младежа единствено, че очите му бяха зелени, а не сини. Малко бяха чужденците, които знаеха факта, че елфите се състаряват на всеки петстотин години. А след двадесет години се подмладяват, но завършеният цикъл оставя огромна бръчка на челата им.Старецът гордо носеше три знака. За младежа бе сигурен, че е поне на сто, така че бе с най-малко седемдесет и пет години по-стар от него.

Елфът-младеж направи крачка напред — човекът бе враг. Но Арен, син на Тонан, хвърли своя меч на земята — идваше в мир.

— Кой сити? — запита мелодично, с нотка на неприязън и предизвикателство, младежът.

— Аз съм Арен, син на Тонан, по настоящем бивш крал на разгромената империя Ретона.

— Какво желаеш? — запита старият елф.

— Идвам за Иксклетън — зная, че е тук.

Наоколо се разнесе аромат на борови иглички. Арен бе запознат с хормоните на елфите и знаеше, че тази миризма се разнася, когато сърцата им забият на пръсване, адреналинът им се повиши и страх вледени смелите им сърца.

Лесонир, син на Рутинор, по настоящем наследник на елфическото кралство Лесория, извади светкавично стрела от близък дънер и заледи лък, положен във високата трева. Ароматът задушаваше дробовете на Арен. Той бе по-бърз от летяща стрела, но бе ли от елфически изстрел.

— Спри, Лесонир! Той знае за великия меч, а само ако е приятел би могъл да го научи. Елфите не признават тайните си дори и ако са подложени на мъчения.

Арен реши, че е негов ред, а и стрелата, сочеща към гърдите му, не му даваше избор:

— Аз съм Арен, син на Тонан, останал без наследство, но знаещ, какво е приятелството. Защото аз съм Арен, син на Тонан, приятел на… Естроп.

Драматичната пауза и гръмкото име подействаха на елфите. Мирисът на борови иглички се замени от този на цветето имбрихус — хормонът на заинтересуваността.

Старият елф заговори на пресекулки:

— Може би… за по-голяма сигурност… доказателство…

— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки. — прекъсна го човекът.

Хормоните във въздуха се разпръснаха и остана ароматът на пролетния лес — знакът на приятелството.