"Космосът да ти е на помощ, Александър" - читать интересную книгу автора (Мариновски Иван)

2.

Ето, Мартина, ти казваш, че в младостта си имаме по една точна причина (дори да е случайна) да възприемаме света по-иначе, и аз съм съгласен. Преди години, в началото на юношеството си, съвсем неочаквано открих, че светът е най-невероятният многостен и всяка от неизброимите негови стени заслужава внимание и обич, приех живота като идеализирано приключение и така оформих твърде противоречивия си характер, който ми осигуряваше ежедневни разочарования. Всички мои близки с въздишка ме определиха за непостоянен, непоследователен, отнесен и се стараеха според силите си да внесат нещо във възпитанието на непослушната издънка на рода, но аз правех непредвидим завой вляво или вдясно и техните примери не ме достигаха. Хвърлях се с главата надолу в неочаквани начинания, интересувах се от какво ли не, занимавах се с какво ли не, което в края на краищата приличаше на бягане през много стаи, откъдето нищо не вземах, а и вратите само на влизане бяха различни, на излизане хлопваха еднакво. И се получаваше така, че както изучавах шедьоврите на съвременното кино, понякога усещах гъдел в ушите, нескончаем гъдел, който ме тласкаше към музиката седмици поред, внезапно я зарязвах и с дни се заседявах пред хромокомпютъра, карах го да произвежда пламтящи, необвързани тематично и цветово етюди, а после се състезавах с него, рисувайки сам по-цялостната картина с лесно доловими грешки, като тъкмо в грешките и в несъвършенствата откривах победата си над машината и еметропията, и все пак, разочарован от себе си, скоро се увличах по спорта, после по археологията, после ковях с тромав чук скелето на повест, което рухваше, защото аз-писателят вече беше обсебен от аз-математика.

Постоянното оплакване на близките ми веднъж бе опровергано от един случаен гост, на чиято реплика за съжаление не обърнаха внимание.

— Вашият Александър е просто от рядката порода, които дотам обичат живота, че задължително изглеждат непоследователни…

По онова време се появи навикът ми да обикалям сградата, висейки на ръце от външната страна на терасите на двайсетметрова височина — нарекоха го налудничавост, демонстрация на евтина храброст, глупашка еквилибристика, попитаха ме защо, аз отговорих: не знам, но ми е необходимо.

Всъщност, без да съзнавам, се бунтувах срещу смъртта, точно тогава в характера ми се наслои презрение към всякакъв вид и род опасности. Бях се допрял до смъртта чрез първата си любов и това ме потресе и разбунтува.

Дъщеря на моя преподавател по математика, с име и лице за любов, когато я видях, океанът от цифри изтече между пръстите ми и се присмях на доскорошната си заблуда, че математиката ще ме владее вечно. Макар и добре запознат с прекия изказ на симпатия към момиче, се противопоставих на господствуващите обичаи на своето време, извърших простичка подмяна на епохите и сътворих низ от постъпки, достойни може би за миналото, но неадекватни на днешния ден. Бях дотам неразбран, че открито ми се подиграха — шеметното ми любовно признание (след месеци ухажване) прекъснаха с осъждаща усмивка и със смях, който не чух, а усетих като убийство.

Оттогава придобих безпогрешен усет кога се готвят да убият нещо в мен и сега, във феланската преднощ, посягайки към шлема да изключа цялата екранна защита, отново ме лъхна същото смразяващо предизвестие за смърт, но вече бях безпомощен да се противя с каквото и да било.

Трудно е, Мартина, да възстановя хронологията и ритъма на това, което последва, беше монтаж и разцепление, обединяване и разформироване, невиждана бързина в явно забавен каданс, фрагменти от ежедневието, от актуалната същност на света, ала потопена в грандиозност, в едва ли не митическо пресъздаване на Вселената, въобще с невероятно разточителство се постигаше твърде нищожна цел — разбира се, такова е сегашното ми заключение, а тогава съзнанието ми се взриви, лумнаха огньове, обзе ме луда радост и светлини с ефимерни форми полетяха във всички посоки… загубих се в противоречия — половината ми аз не искаше да се радва, от другата половина извираха заповеди да се радвам, инак ме грозеше наказание, самотническа болест, мигновенно остаряване, нямах никакъв избор, всяка моя клетка жадуваше за живота в тази разкошна петдесететажна сграда с магнитна реклама — хотел „Ектополис — север“… все още в допир с реалността побързах да се предупредя, че ставащото е халюцинация, но същевременно приех за неоспорим факт изгарянето на предупреждението си, сякаш не беше абстракция, а стиска оризова слама, и без огорчение съзерцавах отнасянето на пепелта от светлия вятър, който не спря да духа в лицето ми дни наред… май не се движех, ала насрещният вятър създаваше илюзията на движението, никелиран лифт ме издигаше покрай фоайета, искрящи като фосфоресциращи езера… задушевен, почти архитипов глас се възхищаваше от ослепителната ми интуиция и осъзнаване, че халюцинация е бил предишният ми живот, а това чудесно легло в хотелския апартамент е истинската действителност… в далечината личеше тънката линия на хоризонта и щом я виждах в нейната безкрайност като окръжност, то значи за мен нямаше назад и встрани, значи съществувах в някаква трептяща конфигурация на безпространствеността, създадена специално за мен… обля ме топла вълна на самодоволство, че успявах да ръзсъждавам с главозамайваща лекота, без усилие разчетох неповторимата формула на своята индивидуалност — незаписана никъде освен може би на дъното на личността ми — и се възхитих от което съм, където съм и както съм… последваха дълги седмици на наслаждения, участвувах в тях с неуморим ентусиазъм и с явна полза за настроението и самочувствието си, летях заедно с разноцветните светлини въпреки огромната им скорост, беше влудяващо преживяване с пластове на лека тъга, притома и чудо, сливане с виденията, тук всичко имаше криле за нагоре и за надолу, за после и за преди, за аромат и за цветове… усещах се на десетки и на стотици места едновременно и навсякъде пред мен се готвеха да отворят нова врата към сърцето на безпределната еуфория, като поставяха недешифруеми и непонятни условия, които тутакси приемах, без да ме е грижа какви са, стига да не изчезваше обкръжаващият ме рай… още веднъж в някаква падина на съзнанието ми, непревзета от преднощта, се мярна съмнение за нормалността на произтичащото, ала веднага го пометоха гласове и къде-къде по-действителни и успоредни внушения, идещи от калейдоскопичните късове непозната материя, безплътни, сякаш лишени от вещество, но извайващи свои хроматични мелодии и петдесететажната сграда на хотел „Ектополис — север“… и започнах да потъвам в непредвидимите вариации на съвършенството, което ме вписваше в себе си, и крещях да не свършва никога…

В тоя момент се събудих — по-точно се сгромолясах от седмото небе — и изохках, за размътения ми поглед лицето на Януш се поклащаше някъде високо над мен.

— Добре ли си? — Говореше как непрекъснато ме следял, в началото пулсът ми се ускорил, после температурата спаднала на трийсет и пет градуса, дишането олекнало като на замръзнал, тогава включил екранната защита, всичко траяло около минута. — Александър, добре ли си?

Бавно осъзнавах, че преживяванията ми са непреводими, очите ми се въртяха в кръг, търсейки отново опора в този свят — всичко траяло около минута, а за мен това бяха дни и седмици, дори часовете приличаха на втасващи топки тесто.

— Преднощта е някакъв съноподобен дисоциативен транс или направо лудница, строяща се и обзавеждаща се в мозъците на феланците, за да…

Надигнах се с нежелание (щеше ми се да остана там, в чаровните видения), но се насилих да кажа:

— Добре се чувствувам, само ми напомни какво трябваше да правим.

Главата ми продължаваше да бучи.

Без да разбера кога, тръгнахме да търсим Велислав покрай реката, в джунглата, под сякаш горящия фелански спътник (по-голям и по-светъл от нашата луна), вървихме предпазливо и не чак толкова, защото имахме биоиндикатори, чувствителни като хрътки прибори, регистриращи присъствието на живи същества в радиус от петстотин метра; вършеха работа и на следотърсачи и с мелодично писукане ни подсещаха, щом се отклонявахме от следите на Велислав.

Хаосът в мислите ми се уталожваше бавно, непонятното въздействие на преднощта продължаваше да държи сетивата ми в някаква безотговорна схема — усещах се като случаен посетител в тази невзрачна действителност.

Тревожните сигнали обаче ме извадиха от унесеността, на няколко пъти спирахме и затаявахме дъх, предупредени от биоиндикаторите, че наближаваме голяма биомаса, не човек, не група хора, а десеттонни купчини, по всяка вероятност фелански игуанодонти, сврени в леговищата си да сънуват огромни колкото себе си сънища. Заобикаляхме ги предпазливо, повечето от тях не бяха тревопасни, смътна беше информацията — уж само денем ловували влечугите, но как ли щяха да реагират, ако ги сриташ нощем; и друго, не по-маловажно, нямаше да е в наша полза да откриваме стрелба.

Сега тихият сигнал на биоиндикатора прозвуча в ушите ми като удар на чинели: тук към следите на Велислав се прибавяха следите на много хора, явно тук е бил издебнат, нападнат, пленен — дано да е само пленен.

Когато излязохме от джунглата, нагазихме в сухи треви, шумоленето им ни съпътствуваше до широко плато, където тревите отстъпиха място на тлеещи от силната лунна светлина шубраци. Ниска, ала невероятно дълга сграда, построена в полукръг, следваше извивката на платото, заради белите лишеи покривът изглеждаше като на бели дупки, прозорците — без стъкла — тъмнееха, нямаше никакъв признак на живот, неизбежното впечатление на запустялост се усещаше, но се усещаше и блудкавата миризма на спотаена опасност. И се доказа: в северния край на сградата замъждука светлина.

— Следвай ме — прошепна Януш.

Внимателно се приближихме, после запълзяхме през храстите.

Нищо по-бодливо и по-кораво не съм срещал, приличаха на средиземноморската макия, но на тукашните храсти жестокостта беше степенувана. Пълзяхме като през зелени бръснарски ножчета.

Придвижвахме се съвсем бавно — хлъзгане по тишината, дори покрай нея, защото вече бяхме близо и виждахме. Виждахме добре цялото помещение, на стената висеше силен електрически фенер, около дългата маса седяха осем мъже с неподвижността на замислени мъдреци или безизразността на лицата им бе толкова неповторима.

Деветият феланец, коленичил до вратата, побутваше нещо с клечка по пода, от време на време издаваше ликуващ възглас и си ръкопляскаше. Изключвах да е игра, но на такова приличаше.

Всичко това погледът ми обхвана мимоходом, бях се взрял единствено във Велислав, захвърлен в дъното на стаята, овързан, обезоръжен, без шлем и значи под въздействието на преднощта, мъртъв и щастлив.

Януш направи няколко безгласни знака, отвърнах му с отсечено движение, винаги ме е смайвало как в подобни моменти, без да се нарушава предпазливостта, хората умножават стократно възможностите да се разберат, ние се разбрахме кой какво ще прави, дори как, дори къде ще се срещнем после, ако операцията приключи според желанието ни.

Запълзях назад, върнах се в другия край на постройката, с ритник отворих външната врата и коридорът от изстрелите и виковете ми се разтърси като от сеизмичен трус, стрелях и виках, докато цялата банда се хвърли да ме преследва…

От охраната на лагера:

„Двамата от група А стигнаха до постройката. Разделиха се — единият откри безпорядъчна стрелба и побягна, отвличаща маневра, обаче фаистите оставиха пазач при пленника и другите осем хукнаха да го гонят.“

От координационния център:

„Не им се бъркайте, те ще го заловят.“

От охраната на лагера:

„Вторият от група А влиза в постройката, ще се опита да освободи пленения.“

От координационния център:

„Глупости. Фаистът ще го ликвидира или ще плени и него. Докладвайте, когато започнат разпитите. Трябва на всяка цена да се уточни от коя конгрегация са.“

И през ум не ни минаваше — на мен и на Януш — колко безпомощни им се струвахме и че вече ни брояха за пленници и тримата. Докато се отдалечавах от платото, Януш огледал противника си, феланците въобще са красив народ, и този не правел изключение, симпатично хлапе, ще го вържа хубавичко и толкоз, рекъл си, нека живее. С ей такива доброжелателни мисли нахлул в помещението и тук намеренията му се провалили.

Хлапакът, двуметров исполин, но все пак хлапак в лице и на години, никак не се стреснал от появилия се Януш, не обърнал внимание и на насочения пистолет, а кимнал за поздрав (твърде неестествен жест при тая ситуация), клекнал на пода и с детинска усмивка забърборил:

— Вземи три топчета. Ще играем — ти в тази ямка се целиш, пък аз — в тази. Който пръв вкара топчетата, печели!

Повече настръхнал — предполагал уловка, — отколкото изненадан, Януш наредил:

— Иди до стената и застани гърбом.

— А топчетата? — не сменил тона си хлапакът исполин, лицето му се залюляло между обидата и надеждата, че играта ще се състои.

— Друг път.

Ами, защо друг път; феланецът завъртял отрицателно глава, не бил съгласен да се отлага за друг път, сега искал, усмихвал се широко с издадена напред долна устна, както децата, когато наивно молят непознатият гост да се включи в играта им, та ако ще да правят пясъчни панички, а гостът да е в смокинг.

Редом с несвършващата усмивка показал малък фокус, сплел пръстите на ръцете си — и хоп, — прескочил ги, сякаш били въженце, първо напред, после назад, сиреч гледай какво мога, и изражението му било въпросително: а ти можеш ли?

Откачен или безподобен хитрец, мярнало се подозрение у Януш, той помръднал пистолета и с това все едно задраскал невъзможната сцена и прехвърлил феланеца в друга реалност.

— Ахааа! — Невероятна реакция, късче от мига и хлапакът се преобразил (или се изтръгнал от инфантилността), със светкавичен скок прелетял четирите, петте метра до спящия Велислав, прикрил се зад него и опрял пистолет в главата му. — Още крачка и ще убия твоя човек! — изкрещял. — Хвърли оръжието и вдигни ръце, инак ще му пръсна черепа!

Времето, тръгвайки към смъртта, започва да диша тежко — така го чул Януш, подчинил се на командата, а онзи владеел положението и нищо не можело да му попречи, милиметър по милиметър натискал извития спусък на пистолета, сякаш била извитата опашка на животинче, търпящо болката засега, Януш също бавно вдигал ръце.