"Космосът да ти е на помощ, Александър" - читать интересную книгу автора (Мариновски Иван)

5.

Не знам дали си го изживявала, Мартина, но с мен често се случва: намирам се някъде (понякога след часове пребиваване там) и изведнъж виждам заобикалящото ме като за пръв път. Често ми се е случвало и не се учудих, че нещата наоколо заживяха другояче и обявиха по новому своето присъствие — забелязах ритмичните жилки по сиенитния гръб на близкия валун, пътеката, по която крачех, гъргоренето на бързея, приличащото слънце, забелязах вървящия пред мен Януш, само Велислав пак го нямаше, този факт не се променяше, защото смъртта е консервативна.

Движехме се по брега на разстояние един от друг, без да се изпускаме от очи, освен когато заобикаляхме по-едрите валуни, а скоро валуните отстъпиха място на надвесени канари, готови да ни затрупат, и не толкова с отломките си, колкото с умората от памтивековното висене, чака поне изглеждаха. Александър, понечи да сподели нещо Януш, махнах му с ръка да го остави за после и „послето“ стана никога заради това махване с ръка.

Заобикаляйки отдясно една каменна грамада, чух изстрел и приглушен шум вляво, сякаш Януш се подхлъзна, но се постара да падне тихо, за да не ме стресне.

Идвам, помислих си нито изненадан, нито смутен, че не помръдвам, че не съм в състояние да направя и крачка. Успях само да извикам, гласът ми се върна променен от канарите, като че ли те викаха Януш и дори го виждаха проснат ей там, на пътеката, където след минута го намерих прострелян в гърлото. Гледах Януш, Януш гледаше през мен. Мина доста време, докато осъзнах, че не правя нищо, замахнах и разбих юмрука си в канарата и седнах до Януш да ближа разкървавените си пръсти, и бърборех някакви думи, неносещи утеха никому — не и на мен; после потърсих неща, които бяха далече, каскадните преобразуватели, те останаха при Велислав, и сега хищниците нямаше да се забавят, глутници игуанодонти щяха да допълзят насам; после взех резервния пистолет на Януш и го наместих в ръката му, дори показалеца му поставих на спусъка.

— Това е, Януш, ще трябва сам да се пазиш…

Безполезна заръка, но пък беше начин да не мълча, пренесох камъни, оградих Януш, претърколих още няколко големи валуна с помощта на гравитарите и така завърших тежкия грозен мавзолей, който, надявах се, щеше да го оварди.

Тогава се опитах да се свържа с нашите, трябваше да предам на кораба, че за двайсет и четири часа на Фелания инспекторите от Седми специален отдел не са изпълнили задачата, двама са убити, третият още не е влязъл в Мраморния каньон.

Не успях да се свържа — от апаратурата долиташе сякаш пулсиращото безмълвие на Космоса, представих си широката феланска длан, простряна над мен, сигналите се блъскаха в нея като молци в нажежена плоскост и падаха с опърлени криле.

Същото сполиташе и сигналите, изпращани от нашия кораб. Според хронометъра отпреди час вече ни търсеха в ефира. Естествено, на кораба бяха разбрали за информационния чадър около Фелания, но откъде можеха да знаят какво ни се е случило?

Нашата връзка беше прекъсната, обаче феланската — не, вниманието им към нас не спадало и се водел непрекъснат диалог.

От охраната на лагера:

„Четирима от фаистите са убити, а от неизвестната група — двама. Последният останал жив се движи към каньона, на кота шестнайсет му е устроена засада.“

От координационния център:

„По лична заповед на консула. Ликвидирайте фаистите. Затворете входа на каньона със скитаща плазма. Неизвестното лице няма да посмее да влезе в каньона, ще се отклони към платото. Там го заловете. Да се докара невредим в столицата.“

Не подозирах за тези грижи, грижех се сам за себе си. Движех се на зигзаг с удвоена предпазливост, в подножието на едно възвишение попаднах на следите им, феланците бяха минали наскоро, тук теренът бе сякаш измислен за засади, обаче в правилата на търпението ми влизаше бавността, сантиметровите крачки не ме дразнеха, щом от това зависеше спечелването на играта. Ако в някоя падина се мернеше, ако само се полюшнеше, ако в падината дори въображението ми полюшнеше сянката, аз замирах и чаках търпението на онзи, на онези да се спука или времето да изличи въображаемата сянка и едва тогава се приплъзвах напред. Така дойде късният следобед.

Биоиндикаторът пак ме подведе, неочакван изстрел рикошира в канарата до мен, после се разнесоха още изстрели горе на възвишението, а когато се изкачих, намерих пет трупа — някой бе избил до крак засадата. Кой? Спасителите ми липсваха, значи липсваше и тяхната добронамереност.

Надвесил се над ръба на каньона, реката се влачеше тежка и тъмна като стопен асфалт, ала на праговете по-надолу белееше и пяната подсказваше бързото течение. По двата бряга и дори над реката плуваха светлите топки на скитащата плазма — постарали се бяха феланците да заключат входа, за нищо на света не искаха да вляза в каньона. От време на време долу припламваше ярка светлина, сякаш прожектор се включваше и тутакси угасваше, долиташе и кухият звук.

Явно моите съмнителни спасители ми предлагаха път за отстъпление към платото, не очакваха да вляза в каньона, освен ако не бях луд.

Спуснах се право надолу по стената и се озовах в тесния проход, осеян с кълбата на скитащата гадост — плуваха неуморно, чакайки двойния си избор: да се сблъскат помежду си и да разцъфнат в лилав фойерверк или аз да налетя на тях, заблуден от речните отблясъци, от рояка рехави сенки, от ярките слънчеви петна и най-вече от невидимостта на кълбовидните призраци.

Вървях странишком, с протегнато оръжие, готов да застрелям изненадата, сигурно приличах на човек, сложил ръка на рамото на въздуха, внушаващ си, че така не е сам, а са двама и гледат с четири очи, за да извършат безпогрешно някаква изключително ленива церемония под внимателния поглед на толкава смърти и при сполука след минута да получат за награда втора минута със същото напрежение, после трета, четвърта…

Лице в лице — като в огледало видях отражението на лицето си в пъкналото внезапно пред мен блестящо кълбо, преди да се просна възнак на земята, инак щях да целуна и да се слея със собствения си образ, който ми се привидя в трептящата тъй наблизо плазма. Лежейки възнак, го наблюдавах и ако не беше мистика, кълбото също ме наблюдаваше втренчено от метър и половина височина, не плуваше вече, стоеше неподвижно точно над мен, сякаш аз му служех за котва.

Все още лежах и чаках кога кълбото ще продължи неведомия си курс, движено било от настроението си, било от полъха на някакво енергийно течение, но внезапно то падна с половин метър надолу и сянката му пролази по мен, макар да е невъзможно сияйна топка от квазинеутрална плазма да хвърля сянка; тихомълком плуваше на тази височина от главата към краката ми, като че ли ме мереше, за миг стана невидимо в лъчите на залязващото слънце и пое обратно, леко раздърпано и разкъсано в долния край — наподобяваше плуваща перука, направена от платинени коси. Въззе се малко нагоре, спусна се повторно, този път съвсем ниско, недопустимо бе да стрелям, питах се защо се е лепнало за мен, какво го привлича, дали металните части на снаряжението ми, или силовите полета в приборите, или безкрайно нищожното помръдване на магнитния контур на планетата го караше да ме държи непрекъснато под прицел.

Всеки момент очаквах да започне самопроизволно нарастване на отклоненията в квазистационарното състояние на плазмата, а от там до изпепеляването ми щяха да са потребни няколко наносекунди, не повече.

Стига с тоя гаден мехур! Обърнах се по корем и обявих, че не ме е грижа за нищо хвърчащо наоколо. Заех се да разглеждам картата, на южната стена на каньона имаше изоставен рудник с гъста мрежа от галерии, удобно скривалище, не току-тъй феланците ме отклоняваха към платото. Направих подробен план кои галерии ще посетя най-напред, задрасках го, без да бързам, начертах нов план и едва тогава през рамо погледнах нагоре. Нямаше го търпеливият ми убиец. Сигурно обиден, че му обърнах гръб, бе изфирясал нанейде.

Надигнах се и предпазливо се огледах: настъпило бе известно разсейване на скитащата плазма, тръгнах покрай южната стена към рудника, но намерих първия вход затрупан с камъни и пръст, съседните три — също, маниакално повтаряща се картина от стари струтвания, едва привечер, вървейки по едно утъпкано разширение (явно някогашен път за извозване на мрамора), открих проходима галерия.

Пристъпих навътре и го видях. И в своето моментно неразбиране дали виждам, или ми се струва, че виждам, продължавах да гледам натам, към дъното на галерията, където нещото се спотайваше и беше същество, без да бъде същество и без да бъде кибернетично чудовище, не и метален хамелеон, не и амалгама от живи клетки, не и жалък детайл, не и обобщение, защото движенията на крайниците му (крайници ли?) подсказваха за създание с органичен произход, само че имаше екран (екран ли?), който се раздели на седем сектора и във всеки сектор бях аз, седем пъти аз — нито огледални отражения, нито снимки на гигантски скенер, но безспорно стоях там, пренесен по някакъв непонятен начин. По най-отвратителен начин бях седем пъти там и същевременно един път тук!

Като писък на прилеп ме жегна сигналът на сцинтилатора, който ме предупреждаваше, че съм „опипван“ от снопове неутрино и гама-кванти.

Реагирах — едва ли е бил великият лост, дръпнат от самосъхранението, по-скоро беше хрумване на същността ми да се оттласне от онова нещо изведнъж, рязко, с всички сили, а силите ми се криеха в гравитарите. Включих ги на пълна мощност.

Едното нямаше връзка с другото.

Другото бе дръпването напред. Никога не съм си представял, че блясъкът може тъй осезателно да ме дръпне напред, обаче погледът ми не се откъсваше от стената вдясно, където се въртеше кръг, изгарящо бял, с орнаменти от жълти ивици, в средата — потъващо небесносинкаво сияние с подгънати навън краища, сякаш зад него имаше вакуум или мощно всмукващо устройство, после друго бяло и друго жълто изпълниха кръга, синкавият център се нажежи и се сви до зърно от зрял нар, не проумявах по-силни ли са тези цветове от предишните, само схванах, че скалата се топи в неправилен кръг от лъчевия изстрел, който ме убиваше, и всичко бе толкова забавено, че се чувствувах излъган, задето съзнанието ми се занимаваше със странични мисли, докато аз падах ничком на двайсетина метра от входа, а не пред самия вход — там поне бих имал шанс да ме намерят… мислех за Шетински, колко жалко, че не успяхме да се свържем, бих му разказал хипотезата си за феланската преднощ… неочаквано си спомних за една книга, загубена отдавна, когато бях десетгодишен, сега си спомних къде я бях пъхнал и можех да протегна ръка между стената и библиотеката и да я извадя, ако в този момент се озовях на Земята и в този момент станех отново десетгодишен… спомних си и една дълга улица, по която не бях минавал, а си я спомнях, значи щях тепърва да вървя по нея, ако не беше смъртта, помислих още, че е редно да съобщя точните координати на Велислав, на Януш и своите, за да облекча търсенето на труповете ни, да уверя старши инспектора Шетински да не се отказват в бъдеще от Мраморния каньон, тук най-вероятно се намираха доказателствата… накрая, стори ми се, с доста отчетлив глас докладвах: старши инспекторе, аз умрях. Макар че все още умирах — без болка и без усет как се движи времето, но изненадан колко неизброими неща се струпват за мислене и грижи в смъртния час на човека.