"Немили-недраги" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

XV.

Вечерта в гостилницата на хотел „Трансилвания“ бяха се събрали повечето от хъшовете, с които излека се запознахме в Браила. Бръчков бързо и развълнувано им четеше последния брой от „Стара планина“6. Освен тях там се виждаха няколко българи-студенти, наскоро пристигнали от Русия; няколко руси доброволци със своите бели платнени кители, препасани с ремик, и с белите също фуражки, на които бяха пришити червени кръстове, и двама исполини черногорци, пристигнали от Цариград през Сулина. Всичките тия люде се спряха в Букурещ, та оттам да тръгнат за Сърбия. Хъшовете първи път виждаха русите и хвърляха към тях погледи, пълни с любопитство и симпатия. Те не можеха да им се нагледат. Тия хора, дошли от разни далечни краища на Русия, за да вземат участие в борбата на славяните против „басурманите“, също изглеждаха с любопитство своите непознати събеседници, вслушваха се в разговорите им и като схващаха някои думи, понятни и сродни тям, учудваха се и приказваха си простодушно:

— Вот что, брат, здесь тоже русские, что ли? Нука, не понимаешь?

— Как же? Это они наши братя болгары — отговаряше други, който по благородните черти на лицето и по белината на ръцете си личеше, че принадлежи на аристокрацията. Той беше граф Ш.

— А мы куда же тепериче? В Сербию или в Болгарию будем драться?

— Что Сербия, что Болгария? Это одно и тоже — отзова се един четирсетгодишен русин.

— Нет-с… Впрочем, да: обе славянския земли и православныя — обясни графът.

— А что они сюда не пойдут в Сербию? Ведь война с турками будет — каза един от русите, като сочеше на българите.

Аристократът повдигна рамената.

Един студент се обърна, посочи хъшовете и продума:

— Они же в Сербию идут.

Графът се извърна бързо, взря се в студента и му каза приветливо:

— Вы русский? А откуда?

— Из Москвы. Мы болгарские студенты. Несчастия отечества вызвали нас сюда…

Разговорът се завърза между студента и графа. Скоро взеха участие и другите студенти: приказваха за последните тревожни известия, за въстанието в България и поражението; за надеждите, които народът храни към Русия, и за генерал Черняева. Без никакви етикети и препоръки тия хора се сближиха, разбраха се, обикнаха се. Славянският дух даваше на сърцата им ново биене. В очите им се четеше една мисъл, една душа и едно страдание. Излиянията на братска любов ставаха по-горещи и по-сърдечни. Хъшовете, които дотогава стояха отделно от русите и поглеждаха свенливо към тях, приближиха столовете си. Залови се разговор между русите и тях на едно ново славянско наречие. Всички искаха да кажат по една руска дума и да видят, че са разбрани; едно благодарно чувство напълни всичките сърца. Графът заръча шампанско. Закипяха чашите с великодушното питие; той взема своята, стана прав и произнесе тихо тия думи:

— Господа! Първи път виждам българи в тая земя и, признавам се, обикнах ги с всичката сила на душата си. Това ново и отрадно чувство, което ме свързваше с вашите страдания и борба още докато бях в моята далека родина, тук при съприкосновението с вас, народ единоплеменен и угнетен, стократно се усили. Както вий, и ний, русите отиваме да дадем нашата помощ от кръв и жертви на еднокръвните си братя сърби, които доблестно вдигнаха знамето на борбата против стария неприятел на славянството. Пия за пълната сполука на правото дело; пия и за двете кръвни сестри на Русия: България и Сърбия.

Гръмовен потресающ и възхищен вик „Да живей!“ прие трогателните думи на русина.

Няколко хъша се просълзиха: между тях Бръчков.

Един студент стана и с разтреперан глас пи наздравица за славянската солидарност.

— Ураа! — извикаха двайсет гласа.

— Фала! — изгърмяха черногорците.

— Живио! — изкрещя съдържателят на гостилницата (той беше сърбин).

Поръчаха се нови стъкла шампанско. Чашите изново се заискриха и закипяха. Гърдите на славяните се повдигаха от силни чувства; двамата руси бяха се приближили тясно до Бебровски и Попчето и се целуваха по уста взаимно. Черногорците вече викаха яката и псуваха по един енергичен начин турците, които „горят живи православните славяни“.

Вратата се хлопна с трясък и Македонски се втурна шумно, както обикновено, с един лист в ръката.

— Момчета! Новина: вчера първият бой при Бабина глава. Сърбите победили! Вива!

Всичките наставаха слисани и възхитени.

— Война! Война!

— На#768; ви телеграмата, четете по#768; на пространно… Грабнах я от Гробова… дебелакът недни — каза Македонски, почервенял и запъхтян още. А като съгледа русите, той свали маджарската шапка, усмихна се почтително и им подаде ръката си.

— Юнаци! Здравствуйте! Да живее Русията!

— Здравствуй, брат болгарин — отговориха му русите доброволци, като му стиснаха ръката с чувство.

Между това възторгът достигна до най-високата си степен. Телеграмата хвърчеше от ръце на ръце: всякой искаше със собствените си очи да види латинските букви, които носеха тая радостна новина за победа. Собственото име Бабина глава този час придоби чудна прелест и изразителност. Първата стъпка на малката сръбска армия се увенча с успех, с победа! Никой не се надяваше на това. Черногорците решиха тутакси да тръгнат с утрешния трен за Турну Северин и оттам през Дунава за Кладово. Йованович (съдържателят на гостилницата) беше се слисал от възхищение. Той сложи на масата нови бутилки шампанско, за да почерпи гостите от своя страна. При вида на тая обща искрена радост, русите се просълзиха.

— Братя! — каза Бръчков с пламенен поглед и с разтупани гърди. — Войната се почева и нашата гореща надежда се изпълни. Сега можем да се бием и умрем юнашки за нашата драга свобода.

— Няма да умрем мърцина на тая чужда земя — подзе Хаджият.

— От Сърбия право в България, там ще разбунтуваме нашите юнаци шопи и ще поизпотим Абдул Керим ефенди — прибави Бебровски.

— Кои ще бъдат там войводите?

— Тотю.

— Панайот.

— Да живеят доброволците! Да живеят всички славянски юнаци! — извика Македонски, като гаврътна жадно шампанското и се ухили фамилиарно на руските доброволци, като си обриса дългите мустаци.

Радостта и въодушевлението растяха. Хъшовете добиха крила и горяха от нетърпение да тръгнат по-скоро за Кладово от страх да не би да се спечелят всичките победи преди тяхното пристигане. Говедаров дойде и им обяви, че подир два дена букурещкият млад комитет7 ще ги снабди с билети за железницата и с разноски. На заранта движението беше още по-голямо. Въстаници и бежанци от Панагюрското въстание, което се последва с ужасно поражение; стари хъшове, ветерани от 1862 г. и участници в четите 1867–1868 г., градинари, тухлари, бакали, работници, дошли от всичките краища на Румъния, се стичаха сега в Букурещ, за да идат в Сърбия. Те бяха набързо напуснали всичко и се въвираха в едно опасно предприятие, което или им отваряше гроба, или им затваряше за всегда вратата на България, дето ги привързваха толкова домашни радости и симпатии. Те сега се хвърляха в областта на бедствията и неизвестността. Защо? За да послужат на делото за освобождението на отечеството. Кой ги караше, кой ги задължаваше да правят това самопожертвувание? Користта ли? Славолюбието ли? Не! Тия чувства бяха много низки сега за тях. Едно друго нещо действуваше въз сърцата им: духът на времето — тоя дух, който в един къс срок изкара из измъчените недра на България толкова мощни синове и даде на историята ни толкова славни страници от героизъм и самопожертвувание. То беше, за да се изразим с простодушно-красноречивите думи на г. Симидова: „Патриотизмът, тая неизцерима краста!“8 Тогава беше времето на самопожертвуванията, защото из великите страдания изникват великите героизми, както днес е епохата на дребните характери. Патриотическата струна във всеки български наранени гърди беше тъй нежна, тъй чувствителна, тъй обтегната, щото най-малкото веяние я разлюляваше и изкарваше чудни звънове. Тия бедни скитници на България, забравени от нея и оставени на произвола на случая, зачуеха ли нещо като стенание на отечеството, като зов за борба с тираните, съживяваха се, подмладяваха се, разпаляха се и бързаха да принесат на олтаря на отечеството си средствата си, покоя, кръвта си; а които нямаха средства, ни покой, можаха да дадат кръвта си — и то беше доста. При известието за войната всичките се обхванаха от един вид безумие. Продадоха, оставиха, подариха, унищожиха всичко, що съставляваше имота им, за да не милеят освен за България, както направиха едно време — ако можем да приведем това сравнение — македонците на Александра Велики, като запалиха корабите си на азиатския бряг, за да не мислят вече за връщане назад.

Всичко това днес ни се вижда за невярване.

Подир три дена на букурещката станция Говедаров изпращаше с благопожелания за победа и добро завръщане многобройна дружина хъшове и доброволци.

Влакът потегли и една бунтовнишка песен смеси се с гърмежа и тътена, които правеха колелата на вагоните.

Весело време беше тогава.