"Немили-недраги" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

VI.

Бръчков се скиташе из Браила. От прежните си познайници той намери само Хаджият. Той нощуваше в колибката на един тухлар. Прибраха и Бръчкова. Хаджият работеше на пристанището дене: нощем идеше да разделя хляба с Бръчкова. Но не винаги Хаджият можеше да получи работа, сиреч хляб. Работата зимно време е твърде слаба на скелята. Тогава гладуваха и двамата.

Защо не пишеш на баща си да ти прати пари? — попита го най-после Хаджият. — Все така ли ще гладуваш?

Бръчков се начумери.

— На баща си не смея да пиша и не искам да му се моля.

— Защо?

— Не мога!

— Защо не можеш? Син му си.

— Срам ме е.

Хаджият го изгледа зачудено:

— Срам те е? А гладен по-добре ли е?

— По-добре… Аз го зарязах, без да го попитам. А сега ще ида да му кажа: тате, дай ми пари! Как? Не мога… По-добре умирам отглади…

— Какво ще правиш?

— Ще работя каквото намеря.

— А няма ли пак да се върнеш в Свищов?

— Невъзможно: аз съм вече подозрян и турците ще ме затворят. По-добре тука, на свобода.

— Но ти не си привикнал на такъв живот.

— Ще привикна… Па най-после може да се случи нещо, нещо… а аз това чакам.

Хаджият го погледна въпросително.

Бръчков се поизчерви и каза:

— Ако се организува нова чета, аз искам да мина с нея в България…

— Нова чета? Не вярвам.

— А аз в Свищов тъй слушах. Как, няма ли да се бием?

Хаджият помисли малко.

— Ако има чета нова, и аз ще вляза в нея… Кой знае, може да се състави. Казват, че Панайот щял скоро да дойде от Сърбия. Може да е за това. Ако умре челяк, бари да знае защо умира; тоя живот е скотски живот — прибави Хаджият и плюна.

— Де е Македонски?

— В Молдова. Казват, станал логофет при някой си мушиерин.

— А Попчето?

— Попчето е при един градинар: прибрал го е с условие, че на#768;пролет ще му помага да садят лук. Другите, и те са на работа или гладуват като нас; такъв живот не е живот, а поразия. Магарешки живот… По-добре чета. Аз още държа оръжията си. Не ги продавам.

Изведнъж Бръчков го изгледа смаян.

— А бе колко сме били диваци! Ние гладуваме толкова дни, а пък не видим, че можем да вземем пари.

Лицето на Хаджият светна.

— От кого? — попита бързешката.

Бръчков показа на дрехите си.

— Видиш ли? Това сетре е още ново и панталоните са още добри… Купих ги, току-що да тръгна за насам: а часовникът? Вземам за тях най-малко петдесет франка.

Хаджият беше във възторг.

— Браво! А ние сме били говеда!… Тоест… аз не дръзвах да ти кажа… Да вървим, да вървим! — И като затананика песента „Не щеме ни богатство, не щеме ни пари“, той повлече Бръчкова из улиците бежешком към един нечист пазар, дето евреите купуваха и продаваха износени неща.

На заранта Бръчков дойде в съвършено друг костюм. Едно сетре, одърпано по краищата, с омазан вратник и с неизвестен цвят; едни панталони вети, изжулени по коленете, подшити с мешин на крачолите и вместо гетите едни чизми, солдатски, тежки и разкривени до безобразие. От предишния му костюм остаяше само шапката му, подарък от Знаменосеца.

Дрипав беше, но затова сит.

Двамата приятели веднага промениха начина на живението си. Хванаха си стая с две легла в един прост хотел и заобядваха в ресторанта. Те всеки ден имаха по един-двама хъшове, които обядваха на тяхна сметка. Хаджият даже плати един малък дълг на един хъш. Бръчков стана пак весел и доволен. Той даже съчини една патриотическа песен, която пееше вечер в стаята си. Когато минуваше младата слугиня на хотела, той глумеше, позакачваше я. Младостта взема връх над обезсърчаването. Изтекоха няколко весели, твърде весели дни и заедно с тях еврейските франкове.

Една вечер някой почука на вратата.

Бръчков, който пееше патриотическата си песня, прекъсна се и извика високо:

— Entrez!

Влезна съдържателят на гостилницата. Лицето му беше строго.

— Господине — каза той студено, вежливо: — Извинете, че ви прекъсвам песента…

— Нищо, нищо — издума Бръчков. — Какво желаете?

Съдържателят на гостилницата се изсмя сардонически.

— Какво може да желае един хотелджия от своите гости? Да му плащат редовно.

Бръчков погледна докачено към хотелджията:

— Че аз си плащам, господине!

— Но от една неделя нищо не сте давали. А знаете, законът е, щото на всеки два дена да се плаща.

Бръчков се смути от това възражение и после бързо каза:

— Бъди спокоен, аз ще ти платя!…

— С какво? С песни ли? Аз не виждам никакви вещи ваши тука. Извинете, господине, но вие трябва тая вечер да заплатите и за вас, и за другаря си… Знаете? Нас ни са много пъти горили, и то хора добри и дори песнопойци като вас… Това е закон, да се плаща.

Бръчков пламна от негодувание. Той бръкна в джеба на жилетката си, дето имаше само четири франка, но извади само няколко дребни пари.

И остана прехласнат…

— Двадесет и осем франка искам — каза студено хотелджият, като хвърли неподвижен и безстрастен поглед върху Бръчкова.

— Тука са ме окрали — извика той.

— Господине, туй е стара история, познавам я… Платете двадесет и осем франка?

— Нямам, какво ще платя?

Бръчков се намери в твърде трудно положение. Той инстинктивно поглеждаше из вратата дали не ще се зададе Хаджият, за да видят как да направят. Хотелджият стоеше на вратата и чакаше за отговор.

— Заплатете си.

— Нямам.

— Ще ви предам на полицията като нехранимайко. Знам ги аз българите…

Бръчков се изчерви, кръвта се издигна в лицето му и той се спусна връз хотелджият с вдигнат юмрук.

— Влашко куче! Ще ти счупя устата!

И с тия думи той стовари по рамото му железния си юмрук.

Хотелджият щеше да извика. Изведнъж из коридора се чуха бързи стъпки на човек, който тичаше буйно, и се чуха викове зловещи:

— Фок! Фок! (Пожар! Пожар!)

Беше Хаджият, който викаше от цялото си гърло и припкаше към стаята запъхтян.

Хотелджият бързо се измъкна из ръцете на Бръчкова и из стаята и бледен, без шапка, уплашен, тичаше, без да знае накъде. Той помисли, че пожар се е появило в някоя стая на хотела.

— Фок! Фок! — викаше лудо Хаджият. Всичкият двор се напълни с навалица, пришла от улиците, която се буташе и тласкаше из полумрака.

— Фок! Фок! Фок! — викаше Хаджият, като завличаше из стълбите Бръчкова за ръка. Те слязоха в двора, смесиха се със смутената навалица и несъгледани, излязоха из вратнята. — Фок! Фок! — А огън нийде нямаше…

……………………………………………………………………………………………

— Скандал, та скандал — пръв път продума Бръчков на Хаджият, когато подир половин час на един противоположен край на града бяха се спрели пред една вратичка, дето живееше един българин градинар, у когото идеха да прекарат нощта.

— Чукни пак — каза Хаджият, като се обръщаше и взираше в мрака на уличката, понеже се боеше от преследване.

— Но и отде, дявол, да ти дойде на ума, тая комедия. Знайш, аз тая нощ щях да бъда в которника: и пари нямах да платя, и влахът тупах… А… чакай, знаеш? Четири франка, дето имах в жилетката, изгубили се! А помня, че днес подиробед ги имах. Някой ме е обрал…

— Добре, че ми напомни: аз ти ги извадих, когато спеше днес.

— Ти?

— И много добре стана, а то Асланът днес се умъкнал в „Париз“1, изпил три капуцинера, изял четири куврика и гаврътнал четири рома — знаеш, не яло от три дена — и няма счупен бан в джеба… Не може да излезе… От сутринта е чакал чак до вечерта… Келнерите само го обикалят, те са като копои, подушили го, че няма пари… И като забележили, че очите му са все към вратата, поискали да заплати четири франка. Отде? Влазям тамам в това време, гледам: става скандал. Той се готви да се бие. Пращат за полицията… Всичкото кафене обърнало внимание… Гледам: тоя поразеник и тук ще оскандали и омаскари българите… Тогава помолих да чакат, да донеса четири франка, и твоите франкове…

— Много добре стори. И отърва го?

— То се знае.

— Както и мене, с друг скандал… Да, кажи ми, Хаджи, как така навреме видя, че има пожар в хотела?

— Идат да отворят… Връщах се от „Париз“ да те намеря и още при вратата чух сладкия ви разговор с хотелджията… Тогава изведнаж скроих плана. Ти видиш, че имам ум да управям една империя… Влазяй!

Вратничката се отвори и двамата герои се вмъкнаха вътре.