"Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

IV. Сцени в небето

Колоната продължаваше да блика с нови рояци от урвата.

Офицеринът слезна от коня и се доближи до най-близката тълпа бежанци.

— Късно, късно, Найдене! — каза му един мъж, едър, здравенак, почервенял, облян с пот, като подаваше разплакано годиначе на жена си, която се тръшна на земята и си подаде ненката на жедните уста на детето.

— Де остана тати, бай Дончо? — попита офицеринът по български, силно побледнял.

— Ти да си жив — отговори му кратко Дончо. — Изядоха му душата неверниците… Не можа да ходи с нас и остана долу, да те чака. Било му писано така, бог да го прости… Ставай мари! — обърна се той към жена си, па грабна детето от гръдта й. Нещастното се разплака, дигнато тъй грубо от трапезата си, ялова обаче, защото от завчера млякото на майката се беше дръпнало от страхът. Отминаха.

Момъкът остаяше вкамънен на мястото си. Нови тълпи. Той попита пак:

— Тати какво стана?

Не знам.

— Не видяхме го.

— Отзади трябва да е…

Не иде отзади той и знаят къде е, но никой не желае да каже скръбното известие. Та и момъкът го знаеше. Но той питаше неволно, несъзнателно и несъзнателно търсеше с очи някого из множеството. Пот като град капеше от челото му.

Той неусетно се облече в палтото си, почувствувал тръпки от студения вятър.

Една бабичка, превита òдве, пъшкаше и охкаше. Той я пресрещна.

— Бабо Кито!

— Найдене! Не грижи се, синко: праведната му душа отиде в раят, на баща ти. Ох! Отиде си той, аз грешна остах.

— Как загина той? — попита Найден със стиснат глас.

— Още тая заран — захвана бабичката, като се спря не толкова за да говори, колкото за да си почине — зададоха се, синко, проклетниците из реката… Мъжете избягаха нагоре, останахме ний, жените, остана и баща ти… Горкият, задъхваше го, две крачки нагоре не можеше да направи. Иван Кирков беше още близко. Като видя, че баща ти ще загине, повърна се. „Ела, бай Марко, каже, да те скрием, мигар те не съпикасат турците“… Па го поведе баща ти из долчината нагоре из храсталака, хвана го под мишница, тури го да легне до едно притулено място, па накъса шума и бурени, та го покри, остави го там на милост божия и избяга. Нас, жените, булките, децата, обраха, всичко взеха. Аз паднах там, да умра… Не можех вече да държа нататък. Не ме съсякоха, оставиха ме, видиш… Булките и децата откараха само назад. И Шамуровката откараха с двете й момченца и майка й. Тя, когато Иван отведе баща ти, даде му на баща ти да ги скрие в кесията си сто лири, в кърпа ги имаше… А връвта жълтици беше зашита в ентерията на малкото й дете. Намериха ги още там!… Тя се вайкаше невестата и си скубеше косите. Изгубила си беше дъщеря си, Невянка… Думат, че турците я отвели там в гъсталака. Лошо, баба!… Какви страхотии дочакахме! Боже, имай си милост за нас!

— А тати какво стана, бабо Кито? — попита нетърпеливо момъкът.

— За него аз да ти разправя, Найдене! Добър вечер! — обади се един човек, дребен, с потури, като отриваше с ръкава на ризата си пота по челото си.

— Ха, нека ти разправи Иван… Той скри баща ти и по-добре знай всичко. Па хай вървете? — и бабата подзе пътя си тиришката.

— Да вървим и да ти разказвам — каза Иван Кирков. — Баща ти, Найдене, като го завих с шума, оставих го. Рекох му: „Сега не мърдай тука, бай Марко. Остай сбогом!“ Да можеше малко да държи, щях да го изведа с мене си, като го крепя… Но той стъпка пристъпи, и седне: слабост голяма… Поглежда само за тебе, за коня — няма ви… Както и да е… Тръгнах нагоре между храсталака и младите борики, та да завия към върха. Кога повървях малко, обърнах се да видя баща ти. Какво да видя? Двама турци при баща ти — подушиха го завчас! Той стана клетникът… Нещо му извикаха и взеха да го тършуват. Той измъкна и им подаде кесията си.

— Нашите пари и Шамуровите! — избъбра Найден.

— Щом взеха парите, захванаха, Найдене, тъй, както стоеше прав, да го кълцат с ножовете си. Той падна и извика: „Аман! Мерхамет!“ Но прегасна и вече се не чу. Изпразниха и два пищова в него, па си отидоха. Аз се спрях още малко зад канарата, та го гледах. Както се простря, тъй си и остана. Мъченик умря. Бог да го прости. Ти да си жив.

Найден плачеше.

Иван Кирков прибави:

— Найдене! Па помни кой сече баща ти. Най-напред го засече Юсуф Табакът, бреговчанина, с когото се познаваше баща ти, чунким от него кожи купуваше… На турчина достлука е на коляното.

Дългата върволица, от която правеха част Найден и Иван Кирков, сега минуваше отгоре над голямата борова гора, която се чернееше в урвата, на северната наклонност на гребена. Отдясно им се издигаше пак стръмнина.

Тълпата разбъркана и плахо отиваше напред, като увличаше в устрема си и Ивана, и Найдена, който водеше коня си. Те едни застигваха и отминуваха, други тях надваряха… Един конник, малко отпреж, яхнал на висок, хубав жълт жребец, разправяше със силни и сърдити ръкомахания на ония, които вървяха до него, и често турски псувни стигаха до слуха на Найдена. Веднага той се извърна, изгледа го, па се повърна назад, като пробиваше навалицата, и се изпречи пред Стремски. Очите на тоя человек, висок, бледен, с дълги мустаци настръхнали, бяха страшни. Найден се спря, като позна хаджи Гъча Шамурът.

— Найдене! — извика той. — Жена ми тая заран е предала в ръцете на баща ти сто лири!

— Казаха ми, бай хаджия — отговори Найден.

— Тия пари да ги дадеш!

— Баща ми го убиха, знайте, и вашите и нашите пари взеха турците.

— Тия пари да ги дадеш! — изкряска хаджи Гъчо. — У тебе има пари!

— Имам само двайсет и две лири — отговоря Найден, — но те ми трябват.

— Дай ги! — извика хаджи Гъчо, като го хвана за пазвата.

— Бай хаджи, остави се, недей ни запира тука — каза Иван Кирков.

— Нямаш право, това е обир — отвърна решително Найден.

Лицето на хаджи Гъча беше свирепо.

— Извади кесията или ти изпих кръвта! — и хаджият извади револвера си и го посочи в гърдите на Найдена. Очите му светеха зверски.

Тълпата, която ги обикаляше, бързо се разстъпя и се отдалечи. Никой не искаше да се намеси в разпрата и да си навлече гнева на хаджи Гъча. Остаяше само Иван, но също уплашен.

Пред това насилие Найдену не оставаше друго, ами да се покори. Той му даде лирите си.

— Ти забрави да насочиш тоя револвер срещу турците, а замеряш с него един безоръжен българин. Срамота! — каза той бледен. Хаджи Гъчо изпули очи, за да отговори нещо, но внезапно извърна коня си, дупна го по корема и фукна като куршум.

В тоя същи миг се зачу вик:

— Турци!

Тълпата нададе вик и взе да бяга уплашена, като рояк пилци, които са видели орела. Всички бягаха напред. Но веднага се завръщаха. Няколко башибозука бяха се осмелили да дойдат до това място, за да обират и убиват, и бяха пресекли пътя.

— Бягайте!

Викове, олелия, ужас!

Мъжете се смъкнаха надолу и потънаха в еловата гора; но турците успяха да загащят около двайсетина души — повечето жени и деца, и с пищови запънати ги подкараха като едно послушно и безропотно стадо надясно, по върлото, дето една впадина, затулена с балвани, врасли в земята, ги закри и отлъчи от множеството на бежанците, което продължи да бяга из общата пътека. Жените, неми, като смърт бледни, без да им поръчват, извадиха каквото имаха ценно: пари, наниз, пръстени, обеци — и го пуснаха на земята. Турците бяха трима само, но безумната паника им служеше отлично. Между повърнатите бежанци имаше и семейството на Донча, със самия него, и още четирима мъже: Иван Кирков и Найден Стремски и други двама, които Стремски не познаваше. Найден гологлав, облечен с палтото, което скриваше формените му дрехи на турски капитан, в ръка с поводника на коня, гледаше като човек зашеметен и сякаш чакаше безучастно каквото има да види. Дончовото дете пискаше пак на ръцете на майката. Мъжът й, колкото беше червендалест преди, сега стана по-бледен: капка кръв не оста в лицето му. Той въртеше очи плахо и обезумял. Единият башибозук грабна кърпата от главата на Дончовица, защото беше новичка, когато другарите му тършуваха още осталите жени. Детето ревеше, неговия незлобив ум не подозираше ужасната сцена тука; това крехко същество чувствуваше само едно нещо: нетърпимия глад, дразнен повече от безмлечната гръд На майката.

— Защо плаче това свинче мари? — попита един чернолик турчин с нова чалма, с прошарена брада и с вглъбнати черни очи под нависнали вежди.

— Два дена не е яло! — изхленчи майката.

Турчинът измъкна из торбата си късче хляб и го Додаде на Дончовица.

— Вземи, дай му… Баща му да му бере грехът. — Па като се обърна към Донча, попита го: — Ти ли си баща му?

— Аз, ефандим — отговори Дончо, обнадежден малко от милостта, изказана към детето му. Турчинът му каза:

— Лягай, гявур!

Нещастният не можа да каже дума. Той приличаше на дърво, а не на човек. Заклати се като пиян, разпери ръце глупаво, уж като да се, моли, па коленичи.

Турчинът изтегли ятагана си, сложи ляво коляно на тревата, подвали с лява ръка българина и му притисна челото до земята и преряза гръкляна му като на една овца.

Жена му извика отчаяно и си закри очите. Другите двама турци продължаваха тършуването. Те не бързаха да се разправят с осталите гявури: те им бяха в ръцете. Плячката беше главното. Черноликият турчин попипа в пояса и джебовете на заклания, той набара нещо на кръста му, под шаячевото сетре, и измъкна един револвер.

— Пълен! — каза той, като му прегледа патроните. — Пхюй! Кучешки сине! — допълни той с презрителен поглед към жертвата си. Па изпразни два пъти револвера в гърдите на умрелия. Третия куршум изпразни срещу Ивана Кирков, който се случи по-близо до него, но му проби само пазвата на салтамарката. Докато ставаше това, другите двама продължаваха да обират жените. Между тях имаше и млади. Една по-богато облечена, хубавица, но побеляла като стена, даваше наниза си, сваляше обеците си. Тя изкряска гневно и бутна турчина, който й бръкна в гърдите под предлог и там да търси нещо…

— Нали му даде всичко мари, Гино! — каза с пресипнал глас една стара жена.

— Всичко, мамо! Какво търси поразеника още! — избъбра плачешком младата.

Другия — в тоя миг тършуваше една бузеста, едра, здрава селянка, която държеше в ръка вързоп.

До тях двата мъжа: единият с кокалесто длъгнесто лице, със сиво шаячево сетре, стоеше като пън неподвижен. Другият — също във френски дрехи, нисък и дребен, кьосе, с набърчено лице, с попукани от страх устни. Той стоеше пред коня Найденов и предпазливо бъркаше в джоба на сетрето си.

— Генко, хвърли го! — пошушна му другаря му.

— Ти, булка, и ти, булка, оттеглете се: вас назад ще ви водим! — каза един от турците на Гинка и на селянката, след като погълча нещо с другите. — Хайде, кучки, нататък! — и той ги тласна и отдели от другите.

Гинка извика; селянката изплака. Старата изрева, колкото й глас държеше.

В същий миг другите двама се спуснаха с ножове да сечат мъжете и пръв им се попадна Кирков. Бедният човек изпречи двете си ръце срещу ятаганите в същий миг, когато черноликият турчин с кървав още нож в ръката се оглеждаше за Найдена.

Внезапно зад шията на коня се раздадоха, един по друг, четири гърмежа от револвер. Кълба пушек забулиха коня и стрелеца, затулен зад него.

Турците пред това неочаквано нападение взеха да бягат нагоре из камъняка, колкото уплашени, толкоз и изненадани. Единият от тях политна, седна, като се държеше за корема, па хвана да се върти по земята. Женорята се затириха напред с писък. Увлечени от общото движение, и другите мъже се устремиха с тях напред.

Оня, който гръмна, беше Стремски. Отчаяното положение вдъхна отчаяно решение на смелия момък. Един миг преди това, пръв поокопитен между другите пленени мъже, той беше помислил да търси спасеие в бяг към гората, макар че още при първите стъпки щеше да бъде свален от куршума или ножа на турците. Той знаеше това, но друга искра от лъжлива поне надежда не съществуваше. Той нито оръжие имаше, за да се брани и да продаде скъпо живота си, нито пък можеше да очаква милост от свирепите кръвници. В тоя страшен миг нещо твърдо падна въз десния му крак. Той помисли, че е камък, но като погледна, видя че е револвер. Ниският българин в страхът си беше си хвърлил назад револвера, за да се не намери у него. Внезапно косата настръхна на Стремски. Със светкавична бързина той се наведе и взе оръжието и със светкавична бързина той се затули зад коня, за да извърши онова, което току-що разказахме.

Револверът имаше всичко изпушканите четири патрона. Стремски погледа към гората, отляво, и реши към нея да припне. Друго и не му остаяше да направи, и то без най-малко бавене. Защото турците, въпреки познатата черта на характера им — да се стряскат и отстъпват само при проявлението на мъжество у противника, веднага се затириха насам с яростни викове към дръзкий гявурин, който от хилядите бежанци един се осмели да бъде храбър и да се брани.

Стремски вече бягаше низ урвата, като правеше грамадни скокове. Зад него пукаха пищовите на двоицата турци, завчас притърчали на самия бряг на урвата. Стремски чу не един куршум, че пропищя край ухото му. Веднага той биде посрещнат с други гърмежи отдолу; бели кълба дим се засиняха по четири разни места в гората. Нему се стори, че позна същите ония черкези, които по-рано го посрещнаха, при падането на коня му. Вероятно, те обираха наблизко други бежанци и при чуването гърмежите бяха се затекли на помощ на едноверците си, а когато видяха посоката, по която бягаше Найден, слезнаха и завардиха гората. Тяхното притичване и бе ободрило двамата турци. Стремскеву не остаяше никаква надежда почти. Той видя, че живее последните минути на живота си, но той не бе в състояние нито да измени нещо, нито да се брани, нито да се спре. Той следваше да припка надолу към белите кълба, които непрестанно се подновяваха, той се оставяше на неудържимата бързина на бегът, утроявана от стръмността на мястото; краката му не му се покоряваха, а се движеха надолу някак механически, с чудовищна скорост, като че чужда воля им заповядаше и ги окриляваше. Така, сред гърмежи отзад, сред гърмежи отпред, единствен нишан на куршумите, които бръмчаха около него, Стремски като един вятър мина между две нови кълба дим и под блясъка на един ятаган, който замахна въз него, и се втурна между по-вътрешните борове, незакачен още. Пукотите продължаваха зад гърба му, а той все се вдълбочаваше навътре между правите стволове и гората забуча страшно от много пъти повтаряните екове на гърмежите. Те следваха още, когато той потъна съвсем и се изгуби от погледа им. Вероятно, гърмяха напосока въз него. Турците не влазяха никога по-дълбоко в гората да гонят жертвите си, те се бояха от ненадейно нападение на „комити“ — име, което по това време даваха на опълченците — или московци, които господаруваха на север от този гребен. Гърмежите млъкнаха, гората утихна и само ушите още дълго бучаха на бежанеца. Той се тръшна на едно по-равничко място между два повалени бора, безсилен и неподвижен, с очи, впити в небето, къс от което се виждаше между тъмните клонове на столетните дървета.