"Великият заточеник" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

III

Старецът, когото караха конните турски войници, беше Търновският последен патриарх Евтимий.

Евтимия откарваха на заточение. При Шипка, която тогава не съществуваше, той бе разделен от другарите си състрадалци, търновски първенци и боляри, пощадени от турския меч и откарани на изток за Азия, и сега сам продължаваше трудното си шествие към заточение, далеко от Търново, което бе оставил в развалини.

Призракът на пожарите на Трапезица и Царевец, които изпепеляваха църкви и палати, още светеше, пламтещ и зловещ, пред очите му.

И той сега, като се подпираше тежко на патерицата, от Търново и до гроб вече негова вярна и единствена другарка, той мислеше за оставеното паство, за загиналата столица, за опожарената патриаршеска черква „Възнесение“, която тъй славно и гордо стърчеше на чуката на Царевец, дето бе отслужил и недовършил последнята литургия, извикан от последнята борба на съдбоносния ден.

После му минуваше през ума живата раздяла с търновския народ на Дълга лъка, после под Стара планина с болярите, раздирателните вопли и плачове на мало и голямо при изпращането му, сълзите на болярите, виковете им, думите им жални — прощални — и сълзи се порониха по изсъхналите му бледни бузи и се смесиха с калта по шията му.

Но турците му казаха студено:

— Е, защо плачеш като жена, старче? Невеста ли остави, деца ли остави в Търново? Калугерите нямат челяд. Е, защо плачеш?

— Оставих народа, синко — отговори патриархът, разбрал повече от изражението на лицата им какво му говорят, защото не знаеше езика им.

Те го не разбраха.

— Хайде, хайде, баш китиш! — И те му направиха знак, че тряба да върви.